дълго време: иззад ъгъла на зданието, в което се намираха, изскочиха две сиви превити фигури. Те прекосиха бавно двора, сякаш търсеха нещо. Неочаквано едната от тях застина на мястото си, вдигна глава и както се стори на Артьом, погледна право към този прозорец, от който наблюдаваше той. Артьом отскочи назад и приклекна. Не му се наложи да обяснява на спътника си какво става, Данила сам разбра всичко.
— Библиотекари? — прошепна той изплашено и също клекна, за да не се вижда от улицата.
Артьом кимна безмълвно. Данила кой знае защо потърка плексигласа на противогаза си, сякаш това можеше да му помогне да подсуши изпотеното му от вълнение чело, после се взе в ръце и се забърза нагоре по стълбите, увличайки Артьом след себе си. След горната площадка отново се заредиха лъкатушещи коридори… Най-накрая браминът спря нерешително пред няколко врати.
— Не помня нищо за това място — каза объркано той. — Тук трябва да е входът към резервната картотека. Но никой не ми е казвал, че има няколко прохода.
Той се замисли, после плахо подръпна дръжката на една от вратите. Беше заключено. Останалите входове също се оказаха заключени. Неразбиращо, сякаш отказваше да повярва, Данила поклати глава и подръпна дръжките още веднъж. След него Артьом също се опита, но безрезултатно.
— Заключено — констатира той с отчаяние.
Данила изведнъж така се разтресе, че Артьом го погледна изплашено и за всеки случай отстъпи крачка назад. Но браминът просто се смееше.
— А ти почукай! — предложи той на Артьом, изхлипа и добави: — Извинявай, това сигурно е вече истерия.
Артьом усети как се заразява от неуместния смях. Напрежението, натрупано през последния час, си казваше думата, и колкото и да се опитваше да се сдържи, глупавото хихикане се изтръгна и от неговите устни. Двамата стояха повече от минута, облегнали гърбове на стените, и се кикотеха.
— Почукай! — повтори Артьом, хванал се за корема, и съжали, че не може да свали противогаза и да избърше сълзите си.
Пристъпи към най-близката врата и почука три пъти с кокалчетата на пръстите си.
А след секунда от обратната й страна в отговор се разнесоха три приглушени почуквания. Гърлото на Артьом моментално пресъхна, сърцето му се разтуптя бясно. Зад вратата стоеше някой, слушаше смеха им и изчакваше. Какво ли изчакваше? Данила му хвърли безумен от страх поглед и заотстъпва по-надалеч от вратата. А от другата й страна някой отново почука, още по-силно и настоятелно.
И тогава Артьом направи онова, на което го бе научил веднъж Сухия. Отблъсна се от стената и изрита ключалката на съседната врата. Не разчиташе на успех, но вратата се отвори с грохот. Стоманеният механизъм на ключалката беше изтръгнат целия от изгнилото дърво.
Помещението, започващо веднага след тази врата, с нищо не напомняше за другите стаи и коридори в Библиотеката, през които бяха минали днес. Кой знае защо тук беше много влажно и задушно, а в светлината на фенерите стана ясно, че малката зала е плътно обрасла със странни растения. Дебели стебла, тежки мазни листа, смес от миризми, толкова гъста, че проникваше през филтрите на противогаза; покрит с преплетени корени и стебла под, шипове, цветя… Корените на някои от тях започваха от разбити или запазили се цели саксии. Познатите вече лиани обвиваха редиците дървени шкафчета, същите като в големия вестибюл, но напълно изгнили заради високата влажност. Това стана ясно веднага, след като Данила се опита да отвори едно от чекмедженцата.
— Резервната картотека — съобщи той на Артьом с въздишка на облекчение. — Сега вече сме близо.
Отзад отново се разнесе почукване по вратата, а после някой предпазливо, сякаш пробвайки, подръпна древната дръжка. Като разбутваха с цевите на автоматите си лианите и се стараеха да не се спънат от плъзналите по пода корени, Артьом и Данила бързаха да преминат през зловещата тайна градина, скрита в дълбините на Библиотеката. От другата страна на залата имаше още една врата, този път отключена. Последен коридор и те най-накрая се спряха.
Бяха в хранилището, това веднага се усещаше. Във въздуха имаше прах от книги; библиотеката дишаше спокойно, шумолейки едва доловимо с милиардите си страници. Артьом се огледа и му се стори, че усеща любимия от детството мирис на стари книги. Той погледна въпросително Данила.
— Това е, пристигнахме — потвърди браминът и добави с надежда в гласа: — Е, как е?
— Ами как… страшно — призна си Артьом, без да съобрази веднага какво иска от него спътникът му.
— Не чуваш ли Книгата? — уточни браминът. — Оттук гласът й трябва да звучи по-ясно.
Артьом затвори очи и се постара да се съсредоточи. В главата му беше пусто и кънтеше като в изоставен тунел. След като постоя така известно време, той отново започна да различава дребните шумове, които изпълваха сградата на Библиотеката, но не му се удаде да чуе нищо подобно на глас или зов. Нещо повече — той и не чувстваше нищо, и дори ако се предположеше, че гласът, за който говореха Данила и другите брамини, на практика представляваше усещане от съвсем друг вид, това не променяше нещата.
— Не, нищо не чувам — разпери ръце той.
— Добре… — въздъхна Данила след кратко мълчание. — Да отидем в друга галерия, те тук са общо деветнайсет. Ще я търсим, докато не я намерим. По-добре да не се връщаме с празни ръце.
Излязоха на служебно стълбище и се изкачиха няколко етажа нагоре по бетонните стъпала, преди да си опитат късмета за втори път. В тази галерия всичко приличаше на мястото, където бяха влезли първия път: стая със средни размери и с остъклени прозорци, няколко канцеларски маси, обичайната вече растителност на тавана и два коридора, тръгващи в противоположни посоки, запълнени с безкрайни редове книжни рафтове от двете страни на тесния проход. Таванът и в стаята, и в коридорите беше нисък, малко повече от два метра, и след невероятния простор на вестибюла и Главното читалище, двамата не само че се чувстваха притиснати между пода и тавана, но дори им беше трудно и да дишат. Стелажите бяха плътно запълнени с хиляди разнообразни книги, при това много от тях изглеждаха абсолютно недокоснати и прекрасно запазили се — вероятно Библиотеката беше построена по такъв начин, че бе съхранила особен микроклимат дори и след като хората я бяха изоставили. От това приказно богатство Артьом за дълго време дори забрави за какво е дошъл тук и се съсредоточи върху един от рафтовете, оглеждайки кориците и с благоговение прекарвайки длан през тях. Решил, че спътникът му е чул това, заради което са ги пратили тук, Данила отначало не му пречеше, но най-накрая разбра каква е работата, хвана доста грубо Артьом за ръката и го поведе по-нататък.
Три, четири, шест коридора, сто, двеста стелажи, хиляди и още хиляди книги, изтръгвани от пълната тъмнина на хранилището с помощта на жълтото петно светлина; следващата галерия, още една… Всичко беше напразно. Артьом не чуваше абсолютно нищо, което можеше да бъде взето за глас, за зов. Съвсем нищо необичайно. Той си спомни, че ако брамините на заседанието на Съвета на Полиса го бяха сметнали за избран, надарен с особена дарба, воден от съдбата, то у военните се бе намерило друго обяснение за виденията му: халюцинации.
На последните етажи той започна да чувства нещо, но съвсем не онова, което очакваше и търсеше. Това беше неясно усещане за нечие присъствие, напомнящо му с нещо за прословутия страх от тунелите. Макар че всички галерии, които бяха посетили, изглеждаха напълно изоставени и не се забелязваха никакви следи от библиотекарите или други създания, именно тук през цялото време му се искаше да се обърне, струваше му се, че някой внимателно го наблюдава през книжните рафтове.
Данила го докосна по рамото и насочи фенера към обувките си. Дългите връзки, които браминът не бе успял да завърже както трябва, се влачеха след него по пода.
— Аз ще остана да се завържа, ти виж какво има нататък, може все пак да чуеш нещо — прошепна той и клекна.
Артьом кимна и продължи бавно, крачка по крачка, да се придвижва напред, като постоянно се обръщаше да погледне Данила. Браминът се мотаеше — не беше никак лесно да се завържат хлъзгавите връзки с ръце, облечени с ръкавици. Докато крачеше напред, Артьом осветяваше първо разкрилата се отдясно безкрайна редица от рафтове, после с рязко движение прехвърляше лъча наляво, мъчейки се да се вгледа в прашните и огънали се от времето книги. Когато се отдалечи на трийсетина метра от спътника си, Артьом изведнъж чу отчетливо шумолене две редици по-напред. Автоматът вече беше приготвен и
