неувереност, слабост. А може би просто съпровождат Артьом до границите на своите владения и нямат намерение да му причиняват вреда? Откъде да знае как се държат създанията, появили се на Земята въпреки законите на еволюцията?
Стараейки се да запази самообладание, Артьом се обърна и с демонстративна безгрижност тръгна нататък, като за всеки случай поглеждаше през рамо на всеки десетина крачки. В първия момент съществата си останаха на местата, но после започнаха да се сбъдват най-лошите му опасения. Те застанаха на четири крака и бавно тръгнаха подире му. Но щом разстоянието от стотина метра, към което преследвачите се придържаха от самото начало, беше възстановено, те отново застинаха. Въпреки че вече започваше да свиква със своя странен ескорт, Артьом не смееше да го изпуска от поглед и държеше автомата си приготвен. Така и продължиха да вървят по пустия проспект, облян от лунна светилна: отпред — напрегнатият като опъната пружина човек, спиращ и оглеждащ се на всяка половин минута, след него — пет или шест странни същества, които бавно го догонваха, след което отново заставаха на задните си крайници и кой знае защо му даваха да се откъсне малко напред.
Но скоро започна да му се струва, че разстоянието, което поддържаха, започна да се съкращава. Освен това движещите се до момента в група същества започнаха да се разпръсват, сякаш се опитваха да го заобиколят отстрани. На Артьом никога не му се бе налагало да си има работа с глутница ловуващи хищници, но кой знае защо нямаше никакви съмнения, че създанията се готвят да го нападнат. Време беше да действа. Обърна се рязко, вдигна автомата и взе под прицел една от тъмните фигури.
Поведението им наистина се беше променило. Този път не бяха спрели, за да изчакат той да се придвижи по-напред. Едва забележимо продължаваха да се приближават към него и постепенно се нареждаха в полукръг. Трябваше да се опита да ги отблъсне, преди да съкратят разстоянието до онази граница, отвъд която ще последва атака.
Артьом вдигна леко цевта и стреля във въздуха. Грохотът се отблъсна от стените на многоетажните блокове и ехото се понесе към другия край на проспекта. Гилзата падна на асфалта и иззвънтя. А после се разнесе приглушен, изпълнен с ярост рев и тварите се втурнаха към него. Те можеха да преодолеят отделящите ги от Артьом десетки метри за няколко секунди, но той беше готов и за такъв развой на събитията. Веднага щом най-близкото до него същество се озова на мушката му, изстреля по него кратък откос и се хвърля да бяга към сградите.
Колкото и да беше странно, съдейки по отчаяния вопъл, бе улучил. Беше невъзможно да отгатне дали това ще спре останалите твари, или, напротив, ще ги разяри допълнително.
И в този момент се чу нов крясък — не заплашителният рев на преследващите го твари, а продължително, пронизващо врещене, което караше кръвта да застине. То долетя отгоре и Артьом разбра, че в играта се е включил нов участник. Очевидно звуците от изстрелите бяха привлекли вниманието на летящо чудовище, подобно на онова, което си бе свило гнездо върху купола на храма.
Над главата му като стрела прелетя огромна сянка. Артьом се обърна за миг назад и видя, че тварите са се пръснали във всички посоки и само едно от съществата, очевидно онова, което беше ранил, бе останало насред улицата. Продължаваше да врещи и се тътреше тромаво към сградите, вероятно също се надяваше да се укрие там. Но то нямаше никакви шансове да се спаси: след като описа още един кръг на височина няколко десетки метра, чудовището прибра грамадните си ципести криле и се спусна върху жертвата си. Пикира надолу толкова стремително, че Артьом дори не успя да го разгледа както трябва. То улови отчаяно изревалата за последен път твар, без видими усилия се вдигна във въздуха заедно с плячката си и без да бърза, я понесе към покрива на един от многоетажните блокове.
Преследвачите засега не се решаваха да се покажат от укритията си, опасяваха се, че чудовището може да се върне, а Артьом нямаше какво да губи. Придържайки се към стените на сградите, той побягна напред, нататък, където според предвижданията му трябваше да се намира Садовое кольцо. Успя да преодолее поне половин километър, преди да се задъха и да се обърне назад да провери дали не са се опомнили преследващите го твари. Проспектът беше пуст. Но когато измина още няколко десетки метри и погледна в една от пресечките на Новия Арбат, Артьом за свой ужас забеляза в нея познатите неподвижни сенки. Вече започваше да разбира защо тези създания не бързат да излизат в откритите пространства и предпочитат да проследяват жертвите си из тесните улички. Страхуваха се да не би, докато го преследват, да привлекат вниманието на още по-големите хищници и да станат тяхна плячка.
Сега на Артьом отново му се налагаше да се оглежда всяка минута: той помнеше добре, че тварите се придвижват извънредно бързо и при това практически безшумно, и се страхуваше, че може да го заварят неподготвен. Краят на проспекта вече се виждаше, когато те отново се измъкнаха от пресечките и започнаха да го обграждат. Научен от опита си, Артьом веднага стреля във въздуха, надявайки се, че както и по-рано, това ще привлече крилатото чудовище и ще отблъсне тварите. Те наистина застинаха за кратко, изправени на задните си крайници и изпънали глави нагоре. Но небето си оставаше пусто — чудовището изглежда още не бе успяло да се справи с първата порция. Артьом осъзна това малко преди преследвачите си, хукна напред, заобиколи една от сградите и се шмугна в най-близкия вход. Макар и Мелник да го предупреждаваше да не го прави, защото сградите си имат обитатели, щеше да е безумие да се сблъска в откритото пространство с толкова силни и подвижни противници. Те биха разкъсали Артьом, преди той да успее да дръпне затвора на автомата си.
Във входа беше тъмно и му се наложи да включи фенера. В кръглото петно светлина се появиха олющени стени, изписани с цинизми преди няколко десетилетия; изпоцапани стълби, разбити врати на разграбени и изгорели апартаменти. Картината на разруха се допълваше от спокойно разхождащите се наоколо плъхове.
Беше избрал удачно входа — прозорците на стълбището гледаха към проспекта и когато изкачи поредния етаж, той имаше възможност да се увери, че тварите засега не се решават да го преследват. Те вече бяха стигнали до входната врата, но вместо да влязат, я бяха обкръжили и седяха на задните си лапи, отново превърнали се в каменни статуи. Артьом не вярваше, че ще отстъпят и ще позволят на плячката си да се измъкне. Рано или късно щяха да направят опит да се доберат до него вътре, ако, разбира се, във входа не се криеше нещо такова, заради което самият Артьом щеше да е принуден да бяга навън.
Той се качи още един етаж по-нагоре, освети по навик вратите на апартаментите и установи, че едната от тях е затворена. Побутна я с рамо и се убеди, че е заключена. След кратък размисъл насочи дулото на автомата към ключалката, стреля и с ритник отвори вратата. Общо взето беше все едно от кой апартамент ще се отбранява, но не можеше да изпусне шанса си да огледа недокоснато жилище на хората от отишлата си епоха.
Първото, което направи, бе да затвори вратата и да я затисне с намиращия се в антрето шкаф. Тази барикада не би издържала един сериозен щурм, но поне не можеше да се преодолее незабележимо. След това Артьом отиде до прозореца и предпазливо погледна навън. Разполагаше с на практика идеална огнева позиция — от височината на четвъртия етаж виждаше отлично подстъпите към входа и десетината твари, събрали се долу. Сега преимуществото беше на негова страна и той незабавно се възползва от него. Включи лазерния прицел, премести червената точка върху най-едрия от обсадилите входа зверове, пое си дъх и натисна спусъка. Изгърмя кратък откос и създанието беззвучно се просна настрани. Останалите мълниеносно се разбягаха и след миг улицата бе пуста. Но нямаше никакво съмнение, че те нямат намерение да си тръгват. Артьом реши да изчака и да се убеди, че смъртта на техния събрат наистина е изплашила останалите твари.
А засега разполагаше с малко време, за да изследва квартирата.
Макар че стъклата тук, както и в целия блок, отдавна бяха изпочупени, мебелите и изобщо всички вещи бяха удивително добре запазени. По пода бяха нахвърляни парченца от нещо, наподобяващо отровата против плъхове, която използваха във ВДНХ. Може и да беше същата, защото Артьом не забеляза нито един плъх из стаите. Колкото повече обикаляше из апартамента, толкова повече се убеждаваше, че жилището не е изоставено набързо, а са го консервирали с надеждата някой ден да се върнат. Навсякъде цареше идеален ред, в кухнята не бяха оставени никакви продукти, които биха могли да привлекат гризачи или насекоми, а по-голямата част от мебелите беше грижливо опакована с найлон.
Докато обикаляше от стая в стая, Артьом се опитваше да си представи какви може да са хората, живели тук. Колко са били? В колко часа са ставали, кога са си идвали от работа и са вечеряли? Кой е седял на централното място на масата? За много занимания, ритуали и вещи той имаше представа само от книгите и сега, виждайки истинско жилище, разбираше, че си е представял много от нещата неправилно.
