дишането си.
Не бяха останали никакви съмнения — те го преследваха. Тварите сякаш го водеха, премествайки се по паралелните улици от двете страни на проспекта, по който той вървеше. Изчакваха, докато измине новия отрязък от пресечка до пресечка, за да се убедят, че не е свърнал от пътя си, и продължаваха да го следят безмълвно. Защо? Избираха удобен момент за нападение? Просто от любопитство? Защо не се решаваха да излязат на проспекта и предпочитаха да се стаяват в изпълнените с мрак пресечки? Той отново си спомни думите на Мелник, който му бе забранил да завива в пресечките. Дали не затова, че там го дебнеха, и Мелник знаеше за тази опасност?
За да се успокои, Артьом смени пълнителя на автомата си, изщрака със затвора, включи и изключи лазерния прицел. Той беше въоръжен и за разлика от Библиотеката, тук бе разрешено да се стреля без опасения; защитата от неизвестните твари беше по-лесна. Пое си дълбоко дъх и се изправи на крака. Каквото и да бе това, сталкерът му беше забранил да стои на място и да губи време. Трябваше да бърза. Изглежда тук, на повърхността, винаги трябваше да се бърза.
След като измина още един квартал, Артьом забави крачка, за да се огледа. Улицата тук се разширяваше и образуваше нещо като площад, част от който, отсечен от улицата с ограда, бе превърнат в парк. Във всеки случай си личеше, че там някога е имало парк: дърветата все още си стояха на местата, но това изобщо не бяха онези дървета, които Артьом бе виждал по картичките и снимките. Дебелите възлести стебла издигаха наподобяващи лапи корони до височината на петия етаж на извисяващата се зад парка сграда. Навярно точно в такива паркове сталкерите ходеха за дърва, които после осветяваха и отопляваха цялото метро. В осветените места между клоните се мяркаха странни сенки, а някъде в дълбините на короните се забелязваха слаби светлини, които Артьом би могъл да вземе за пламъците на разпалени огньове, ако не беше зеленикавата им светлина. Самото здание също изглеждаше зловещо: създаваше се впечатлението, че то неведнъж е ставало арена на жестоки и кръвопролитни сражения. Горните му етажи се бяха разрушили, на много места чернееха дупки, а тук-там бяха оцелели само две от стените и през празните прозорци се виждаше мътното нощно небе.
След площада зданията бяха разпръснати и улицата се пресичаше от широк булевард. Над него, израствайки от тъмнината, се издигаха като стражеви кули първите многоетажни блокове на Нови Арбат. Според картата входът за „Арбатска“ трябваше да се намира някъде тук, от лявата му страна. Мелник беше прав: изобщо не му се искаше да се гмурва в тези дебри и да се опитва да търси сред тях пътя за метрото.
Колкото повече се вглеждаше в черния гъсталак, разпрострял се в подножието на разрушеното здание, толкова повече му се струваше, че сред корените на исполинските дървета се движат същите тези тайнствени фигури, които го следваха по-рано.
Порив на вятъра разклати тежките клони и короните тежко заскърцаха. Отдалеч се разнесе нечий тягостен вой. Самият гъсталак мълчеше, но не защото беше мъртъв. Неговата тишина бе сродна с безмълвието на тайнствените преследвачи на Артьом, изглеждаше, че той също чака нещо.
Артьом беше обзет от чувството, че ако остане на място, за да оглежда нагло съкровените дълбини на този гъсталак, няма да успее да избегне възмездието. Той хвана автомата по-удобно, огледа се да види дали създанията не са се приближили прекалено и тръгна напред.
Но само след няколко секунди отново се спря — когато пресичаше булеварда пред началото на Калинински проспект. Оттук се откриваше такъв изглед, че Артьом не можеше да се застави да продължи да върви нататък.
Стоеше на кръстообразната пресечка на широки пътища, по които по-рано вероятно са се движели коли. Надлезът бе направен по необичаен начин, част от асфалтираното платно преминаваше в тунел, за да излезе отново на повърхността малко по-нататък. Отдясно се отдалечаваха булевардите — можеше да ги разпознае по черните дебри на прекалено израсналите дървета, толкова огромни, колкото и онези, покрай които току-що беше минал. Отляво се виждаше огромна асфалтирана площ — сложно преплетени многолентови пътища, отвъд които отново започваше гъсталак. Сега всичко се виждаше добре доста надалеч и Артьом се запита дали това не е защото изгревът на страшното слънце вече наближава.
Пътищата бяха осеяни със смачкани и изгорели скелети на механизми, в които Артьом разпозна автомобили. Тук не бе останало нищо, поне отчасти съхранило се: за две десетилетия походи на повърхността сталкерите бяха успели да приберат всичко, което може да се използва. Бензинът от резервоарите, акумулаторите и генераторите, фаровете и стоповете, изтръгнатите седалки — всичко това можеше да се намери и във ВДНХ, и на всеки по-голям пазар в метрото.
Асфалтът на места беше надупчен от кратери с различни размери, навсякъде се виждаха широки пукнатини, от които се подаваха трева и гъвкави стебла, прегъващи се под тежестта на увенчалите ги кълба, очевидно пълни със семена. Право пред Артьом започваше проломът на Нови Арбат, от едната му страна се редяха неизвестно как оцелели къщи, наподобяващи по форма разтворени книги, а от другата се издигаха разрушените частично многоетажни блокове, не по-ниски от двайсет етажа. Зад гърба на Артьом оставаше пътят към Библиотеката и Кремъл.
Той стоеше насред това величествено гробище на цивилизацията и се чувстваше като археолог, разкопал древен град, останките от някогашната мощ и красота на който дори векове по-късно карат виделите го да потреперят и да изпитват благоговение. Да си представят как са живели хората, населявали тези циклопски здания, карали тези коли, тогава още блестящи със свежите си цветове и движещи се меко по равната пътна настилка със загретите си гумени колела; хора, слизащи в метрото само за да се доберат по-бързо от една до друга точка на този безкраен град… Това беше невъзможно за представяне. За какво са мислели всеки ден? Какво ги е тревожело? Какво изобщо може да тревожи хора, на които не им се налага всяка секунда да се страхуват за живота си и постоянно да се борят за него, да се опитват да го удължат с поне ден?
В този момент облаците най-накрая се разпръснаха и се показа нахапаният жълтеникав диск на луната, изпъстрен със странни рисунки. Ярката светлина, която бликаше надолу през процепа в облаците, обливаше мъртвия град и усилваше стократно мрачното му великолепие. Къщите и дърветата, до момента изглеждащи само плоски и безплътни силуети, оживяха и придобиха обемност, появиха се невидими преди детайли и подробности.
Неспособен да се помръдне от мястото си, Артьом възхитено и очаровано се оглеждаше, опитвайки се да прекрати обзелото го треперене. Едва сега той започваше да разбира в действителност тъгата, звучаща в гласовете на старците, които си спомняха миналото, когато се връщаха във въображението си в града, в който са живели преди. Едва сега започваше да осъзнава колко далеч от предишните си достижения и завоевания се намира човекът в момента. Като гордо реела се птица, смъртно ранена и спуснала се на земята, за да се скрие в някоя пукнатина и да умре спокойно там. Спомни си за спора между Хънтър и Сухия. Ще успее ли човекът да оцелее, и дори и да успее, ще бъде ли това същият този човек, който бе покорил света и го бе управлявал уверено? Сега, когато Артьом сам можеше да оцени от каква висота човечеството се е сгромолясало в пропастта, неговата вяра в прекрасното бъдеще се изпари окончателно.
Правият и широк Калинински проспект се отдалечаваше от него и постепенно се стесняваше, за да изчезне накрая в тъмната далечина. Сега Артьом стоеше на пътя съвсем сам, заобиколен само от призраци и сенки на миналото, опитвайки се да си представи колко хора някога са изпълвали тротоарите денем и нощем, колко коли са се носели с фантастична скорост по същото това място, където се намираше в момента, колко уютно и топло са светели понастоящем пустите и черни прозорци на жилищните блокове. Къде бе изчезнало всичко? Светът изглеждаше опустял и изоставен, но Артьом разбираше, че това е илюзия: земята не беше изоставена и мъртва, тя просто бе сменила господарите си. Когато си го помисли, той се обърна назад, към Библиотеката.
… Те стояха неподвижно само на малко повече от сто метра зад него, също като него — насред пътя. Съществата бяха не по-малко от пет, и вече не смятаха да се крият в пресечките, макар и да не се опитваха да привлекат вниманието му. Артьом не можеше да разбере как са успели да се промъкнат към него толкова бързо и безшумно. Фигурите им се виждаха особено отчетливо на лунната светилна: мощни, с развити задни крайници и може би дори още по-високи, отколкото му изглеждаше отначало. Макар че Артьом не можеше да види очите им от такова разстояние, той беше убеден, че сега те изчакват, разглеждат го и душат влажния въздух, изучавайки миризмата му. Може би са усетили познатия им мирис на барут и тварите засега не се решават да нападнат, наблюдават Артьом от разстояние и търсят в поведението му признак на
