разделящото ги от Артьом разстояние. Тук, на откритото пространство, преимуществото беше на тяхна страна: младежът не можеше да спре, за да се прицели както трябва. Колкото и бързо да се опитваше да бяга, защитният екип, раницата, двата автомата и умората, натрупала се за сякаш безкрайния ден, оказваха своето въздействие.
Помисли си, че скоро тези проклети хрътки ще го настигнат и ще му видят сметката. Спомни си уродливите, но могъщи тела на хищниците, лежащи в локвите кръв пред входа, там, където ги бяха повалили автоматните откоси. Артьом изобщо нямаше време да ги разглежда подробно, но и един бегъл поглед беше достатъчен, за да се запечатат за дълго в паметта му: лъщяща кафява козина, огромна кръгла глава, паст, осеяна с десетки дребни остри зъби, които изглежда растяха в няколко реда. След като прехвърли в паметта си всички известни му животни, Артьом не можа да си спомни нито едно, от което под въздействието на излъчването можеха да се породят такива твари.
За щастие, на Садовое кольцо, ако това наистина беше той, не растяха никакви дървета. Това бе просто още една широка улица, простираща се наляво и надясно от кръстовището, докъдето стигаше погледът. Преди отново да хукне да бяга, Артьом, без да се цели, изстреля един кратък откос по зверовете. Те вече бяха на по-малко от петдесет метра зад него и отново се бяха наредили в полукръг, така че някои бягаха почти на едно равнище с него.
На Садовое му се наложи да търси път между няколко огромни ями, спускащи се на пет-шест метра в земята, и да направи голям завой на едно място, за да заобиколи широка пукнатина, разсякла пътното платно на две. Стоящите наблизо здания изглеждаха странно: не толкова бяха изгорени, колкото направо разтопени. Създаваше се впечатлението, че тук се е случило нещо особено, от което целият район е пострадал много повече, отколкото Калинински проспект. А малко по-надалеч, като величествен и мрачен фон на този пейзаж, на няколкостотин метра височина се издигаше недокоснато нито от времето, нито от огъня здание с невъобразими размери, наподобяващо средновековен замък. За част от секундата Артьом се загледа нагоре и въздъхна с облекчение: над замъка се рееше страховитата крилата сянка, която сега можеше да се превърне в негово спасение. Трябваше само да привлече вниманието й, за да се заеме тя с преследвачите му. Той вдигна автомата с едната си ръка, насочи цевта към летящото чудовище и натисна спусъка.
Нищо не се случи.
Патроните му бяха свършили.
Докато бягаше, му беше трудно дори да премести отпред лежащия на гърба му резервен автомат. Артьом се шмугна в една от най-близките пресечки, притисна се до стената и смени оръжията. Сега можеше да не допуска тварите наблизо, докато не свършеше пълнителят на втория автомат.
Първият звяр се показа иззад ъгъла, с обичайното движение застана на задните си крайници и се изправи в целия си огромен ръст. Беше събрал кураж и се бе приближил толкова много, че сега Артьом можеше за пръв път да разгледа очите му: малки, скрити под масивно чело, изгарящи със злобен зелен огън, наподобяващ отблясъците на онзи загадъчен пламък в парка.
Калашникът на Данила нямаше лазерен прицел, но от такова разстояние Артьом нямаше как да пропусне и с обикновения мерник. Застиналата фигура на звяра спокойно изчака да бъде взета под прицел. Артьом притисна автомата здраво към рамото си и натисна спусъка.
След като меко стигна до средата, затворът спря. Какво ставаше? Нима в бързината бе объркал автоматите? Но не, на неговото оръжие имаше лазерен прицел… Артьом се опита да издърпа затвора. Беше заял.
В главата му се завъртя смерч от мисли. Данила, библиотекарите… Ето защо браминът не се бе съпротивлявал, когато в книжния лабиринт го беше нападнало сивото чудовище! Просто автоматът му не бе проработил! Сигурно и той толкова трескаво е дърпал затвора, докато библиотекарят го е мъкнел в дълбините на коридорите…
До първия звяр тихо, като призраци, изникнаха още два други. Те изучаваха внимателно Артьом, който вече се беше отчаял в опитите си да се справи с автомата на Данила, и изглежда си правеха изводи. Най- близкото от съществата, навярно вождът им, направи скок и се озова на пет метра от Артьом.
В този момент над главите им се понесе гигантска сянка. Тварите се притиснаха към земята и вдигнаха глави. Възползвайки се от объркването им, Артьом хукна към една от арките, без вече да се надява да се измъкне жив от това премеждие и съвсем по животински просто се стараеше да отсрочи момента на своята гибел. В пресечките нямаше ни най-малък шанс против тях, но пътят му назад, към Садовое кольцо, вече беше отрязан.
Озова се насред квадрат от празно пространство, ограничено по краищата от стените на сградите, в които се виждаха арки и проходи. Зад зданието, пред което се бе изправил, се издигаше към небето същият онзи мрачен замък, който го беше поразил още на Садовое кольцо. След като най-накрая откъсна поглед от него, Артьом видя на сградата срещу себе си надпис: „Московски метрополитен «В. И. Ленин»“, и малко по- долу — „Станция «Смоленска»“. Високите дъбови порти бяха леко открехнати.
… Трудно му беше да каже как успя да отскочи. Бе някаква странна смесица от предчувствие за опасност и усещане на лек въздушен поток, неизбежен спътник на хвърлил се към плячката си хищник. Тварта се приземи само на половин метър от него. Той отскочи встрани и с всичка сила хукна към входа на метрото. Там беше неговият дом, неговият свят, там, под земята, той отново щеше да стане господар на положението.
Вестибюлът на „Смоленска“ изглеждаше точно така, както и предполагаше Артьом — тъмен, влажен, пуст. Веднага ставаше ясно, че хората от тази станция често се качваха на повърхността: касите и всички служебни помещения бяха отворени и разграбени, всичко полезно беше пренесено долу още преди много години. Не бяха останали нито турникети, нито будки на дежурните — за тях напомняха само бетонните основи. Отзад се виждаше полукръглият свод на тунела, на неимоверна дълбочина се спускаха няколко ескалатора. Лъчът се губеше някъде в средата на пътя за надолу и Артьом нямаше как да се увери, че долу имаше вход. Но не биваше и да остава на място: тварите вече се бяха добрали до вестибюла, той разбра това по изскърцалата врата. След секунда те можеха да дойдат към ескалаторите и мъничката преднина, която все още имаше, би изчезнала.
Неловко стъпвайки с дебелите подметки на кубинките си по раздрънканите набраздени стъпала, Артьом започна да се спуска. Опита да скочи напред през няколко стъпала, но кракът му стъпи върху влажното покритие малко по-надалеч, отколкото трябваше, и той се запремята надолу, удряйки тила си в ръба на едно от стъпалата. Успя да се спре едва когато изброи с шлема и кръста си десетина стъпала. След като прекара лъча на фенера по пътя, който беше останал зад гърба му (колко малко се оказа, че е изминал!), Артьом видя горе точно това, което търсеше и се страхуваше, че ще намери: неподвижни тъмни фигури. В свой стил, преди да се хвърлят в атака, те бяха застинали на място и изучаваха обстановката или безгласно се съвещаваха. Артьом се обърна и се опита да скочи през две стъпала. Този път се получи и плъзгайки по гумената лента ръкавицата на дясната ръка и стиснал фенера в лявата, той тича така още двайсет секунди, преди пак да падне.
Отзад се разнесе тежък тропот. Тварите се бяха решили.
Артьом с цялата си душа се надяваше, че жално скърцащите под неговото не особено голямо тегло стари стъпала просто ще пропаднат надолу, не издържайки на тежестта на преследвачите му. Но приближаващото се в тъмнината тропане свидетелстваше за това, че ескалаторът е способен да се справи с натоварването.
В лъча на фенера започна да се вижда тухлената стена с голяма врата по средата. До нея оставаха не повече от двайсет метра. Артьом се вдигна с усилие на крака и преодоля последния отрязък от пътя за петнайсет секунди, сторили му се цяла вечност.
Вратата беше направена от стоманени листове и звънтеше от юмручните удари. Артьом барабанеше по нея с всичка сила: приближаващите се сенки, които той виждаше смътно в полумрака, го караха да бърза. Едва след няколко секунди, изстивайки, разбра каква ужасна грешка е направил току-що: вместо да почука по вратата с условния код, само бе изплашил охраната. Сега те със сигурност нямаше да отворят при никакви обстоятелства. Малко ли ужасии могат да се опитат да проникнат тук от повърхността… Още повече когато слънцето вече изгрява.
Какъв беше условният сигнал? Три бързи — три бавни — три бързи? Не, това е 308. Със сигурност бяха три в началото и три в края, но дали бяха бързи или бавни — вече не можеше да си спомни. Ако сега
