започне да експериментира, по-добре изобщо да забрави всякакви надежди да влезе вътре. По-добре 303… Така поне охраната ще разбере, че от другата страна се намира човек. Макар че, както бе казал Мелник, не се знаеше кое е по-страшното.
След като тресна по стоманата още веднъж, Артьом смъкна от рамото си автомата и с треперещи ръце се зае да смени пълнителя му. Добре, че в автомата на Данила имаше пълнител с патрони. После той притисна фенера към дулото на автомата и нервно го насочи към губещите се нагоре сводове. Дългите сенки от оцелелите светилници се припокриваха една-друга в блуждаещия лъч светлина и не можеше да твърди, че в нито една от тях не се е стаил тъмен силует…
От другата страна на желязната врата продължаваше да цари пълна тишина. Господи, нима това е не тази „Смоленска“, която му трябва, а друга? Може би този вход е заключен преди десетилетие и оттогава насам никой не го използва? Та нали той бе попаднал тук напълно случайно, а не следвайки инструкциите на сталкера! Можеше и да е сгрешил!
Съвсем наблизо, на петнайсетина метра, изскърца стъпало. Артьом не издържа и изстреля един откос към мястото, откъдето беше дошъл звукът. Ехото го удари болезнено в ушите и започна да се изкачва нагоре по ескалатора, към повърхността. Но не се чуваше нищо, наподобяващо рев на ранен звяр. Патроните бяха отишли напразно.
Без да се осмелява да отмести поглед, Артьом се притисна с гръб към вратата и отново затропа с юмрук по желязото: три бързи, три бавни, три бързи. Счу му се, че иззад вратата се разнесе тежко металическо скърцане. И точно в този момент от мрака излетя с поразителна скорост фигурата на хищник.
Артьом държеше автомата в дясната си ръка и натисна спусъка почти случайно, когато инстинктивно отскачаше назад. Куршумите преобърнаха тялото на звяра във въздуха и вместо да се вкопчи в гърлото на Артьом, той прелетя по-малко от два метра и рухна върху последните стъпала на ескалатора. Но само след миг се изправи и без да обръща внимание на бликащата от раните му кръв, тръгна напред. После с олюляване скочи напред и притисна Артьом към студената стомана на вратата. Не можеше да атакува повече: последните изстреляни куршуми бяха попаднали в главата му и по време на скока си вече бе мъртво. Но и силата на инерцията, с която тялото му удари Артьом, беше достатъчна, за да му пробие черепа. Ако не носеше шлем…
Вратата се отвори и навън бликна ярка бяла светлина. От ескалаторите се разнесе изплашен рев: ако се съдеше по звука, сега там имаше не по-малко от пет звяра. Нечии силни ръце го хванаха за яката и го издърпаха покрай стената, след което отново издрънча метал — затвориха вратата и върнаха голямото резе на мястото му.
— Ранен ли е? — попита някакъв глас до него.
— Дявол знае… — отговори друг. — Видя ли кого е довел след себе си? Едвам ги прогонихме предишния път, и то с газ. Само това оставаше, да се заселят и на „Смоленска“, достатъчно е, че са на „Арбатска“. Напълно е възможно. Те обичат да си хапват човешко…
— Оставете го! Той е с мен. Артьом! Хей, Артьом! Събуди се! — повика го познат глас и Артьом с усилие и неохота отвори очи.
Над него бяха наведени трима души. Двама от тях, вероятно стражи на портала, бяха облечени с топли сиви якета и плетени шапки, и двамата имаха бронежилетки. В третия Артьом с облекчение разпозна Мелник.
— Какво, това той ли е? — попита леко разочаровано единият от стражите. — Тогава си го взимайте, само да не забравите за карантината и обеззаразяването.
— Мене ли ще ме учите? — усмихна се сталкерът. — Ставай, Артьом. Много време ти отне… — добави той и му подаде ръка.
Артьом се опита да стане, но краката не го слушаха. Зави му се свят и започна да му се гади, в главата му започна да се замъглява.
— Трябва да го отведем в лазарета. Ти ми помогни, а ти затвори херметичната врата — нареди Мелник.
Докато лекарят го преглеждаше, Артьом изучаваше белите фаянсови плочки, с които бяха облицовани стените на операционната. Стаята беше излъскана до блясък, във въздуха се усещаше рязка миризма на хлор, а на тавана висяха едновременно няколко лампи с дневна светлина. Тук имаше и немалко операционни маси, и при всяка се намираше кутия с готови за използване инструменти. Състоянието на тукашната малка болница впечатляваше, но за какво бе необходима тя на „Смоленска“, мирна станция, доколкото си спомняше Артьом, не беше ясно.
— Няма счупвания, само натъртвания. Няколко драскотини, дезинфекцирахме ги — обобщи докторът и избърса ръцете си с чиста кърпа.
— Ще ни оставите ли за малко? — попита Мелник лекаря. — Искам да обсъдя някои неща с него насаме.
Медикът кимна с разбиране и излезе. Сталкерът приседна на края на кушетката, на която лежеше Артьом, и поиска да чуе подробен разказ за случилото се. По неговите изчисления Артьом трябвало да се добере до „Смоленска“ два часа по-рано и Мелник вече се готвел да се качи на повърхността и да се опита да го търси. Изслуша историята с преследването докрай, макар и без особен интерес, нарече летящите чудовища с книжната дума „птеродактили“, а наистина го впечатли само разказът за това, как Артьом се е укрил във входа. Научавайки, че докато Артьом е бил в апартамента, някой е пропълзял по стълбите, сталкерът се намръщи.
— Сигурен ли си, че не си стъпил върху слузта на стълбите? — поклати глава той. — Да не дава Бог да се пренесе тази гадост на станцията. Нали ти разправях да не се приближаваш към сградите! Смятай, че страшно ти е провървяло, че когато си бил в апартамента, не е решило да ти дойде на госта…
Мелник стана, отиде при кубинките на Артьом, оставени на входа, и огледа внимателно всяка от тях. Не намери нищо подозрително и ги остави на мястото им.
— Както ти казах, засега пътят към Полиса е затворен за теб. Не можех да кажа истината на брамините, затова те мислят, че по време на похода към библиотеката и двамата сте изчезнали, а аз съм отишъл да ви търся. Та какво се случи там със спътника ти?
Артьом разказа и тази история от началото до края, като този път обясни честно как точно е загинал Данила. Сталкерът се намръщи.
— Този край по-добре го запази за себе си. Честно казано, предишната ти версия ми харесваше повече. Втората ще предизвика прекалено много въпроси у брамините. Техният човек е убит от теб, не си намерил Книгата, затова пък си получил възнаграждението. Между другото — той погледна Артьом изпод вежди, — какво имаше там, в този плик?
Артьом се надигна на лакът, извади от джоба си покрития със засъхнала кръв плик, погледна внимателно Мелник и го отвори.
Глава 15
Планът
Сгънато на четири листче, откъснато от ученическа тетрадка, и къс чертежна хартия с нахвърлян с молив план на тунели. Точно това очакваше да намери Артьом в плика — карта и пояснения към нея. Докато бягаше към „Смоленска“ през Калинински проспект, изобщо не бе имал време да помисли какво може да има в пакета, предаден му от Данила. Вълшебно решение на очевидно неразрешимия проблем, нещо, способно да отклони от ВДНХ и цялото метро дамоклевия меч на неразбираема и неумолима заплаха.
Насред листа с обясненията се бе разтекло ръждивочервено петно. Наложи се леко да намокрят залепналата от кръвта на брамина хартия, за да се разтвори тя, без да се повредят изписаните със ситен текст инструкции.
„Част №… тунел… Д638… оцелели установки… до 400 000 кв. метра… смерч… неизправно… непредвидени…“ От вълнение думите подскачаха пред очите на Артьом, опитваха се да се измъкнат от хоризонталните линии, сливаха се в едно цяло, а смисълът им оставаше напълно неразбираем за него. Отчаял се в опитите си да ги свърже в нещо смислено, той предаде писмото на Мелник. Сталкерът взе внимателно писмото и впи жаден поглед в буквите. Известно време той не каза нищо, а после Артьом видя как веждите му недоверчиво се вдигат нагоре.
— Не може да бъде — прошепна сталкерът. — Всичко това е лъжа! Не е възможно да са пропуснали
