Тръбата забуча, резонирайки, и сякаш цялата се изпълни отвътре с простичката унила мелодия, която свиреше латерната. Момчето притисна ухо към тръбата и като омагьосано продължи да върти ръчката и да извлича звуци от металическата кутийка. Спря за секунда, вслуша се, усмихна се радостно, а после скочи от купчината камъни и подаде латерната на Артьом.
— Ето, опитай сам!
Артьом можеше да си представи как ще се измени мелодията, като премине през кухия метал на тръбата. Но очите на момчето така горяха, че реши да не се държи като последния досадник. Доближи кутийката към тръбата, притисна ухото си към студеното желязо и започна да върти ръчката. Музиката загърмя толкова силно, че той едва не отскочи. Законите на акустиката не бяха познати на Артьом и той не можеше да разбере какво чудо кара това късче желязо да усили толкова пъти и да придаде обем на мелодията, преди това безпомощно звънтяща в кутийката.
Повъртя ръчката още няколко секунди и след като краткият мотив прозвуча още поне три пъти, той кимна на Олег:
— Яко!
— Послушай още! — засмя се момчето. — Не го карай да свири, просто послушай.
Артьом сви рамене, погледна към поста — дали не са се върнали патрулните — и отново притисна ухо към тръбата. Какво можеше да се чуе там сега? Вятърът? Отгласите от страшния шум, изпълнил тунелите между „Алексеевска“ и „Проспект на мира“?
… От невъобразимо далеч, мъчно пробивайки си път през почвата, се разнасяха приглушени звуци. Те идваха от посоката на мъртвата станция „Парк на победата“, нямаше никакво съмнение. Артьом замръзна, заслушан, и постепенно изстина, като осъзна: слушаше нещо невъзможно — музика.
Нота след нота някой или нещо на няколко километра от него възпроизвеждаше тъжната мелодия от музикалната латерна. Но това не беше ехо: на няколко места неизвестният изпълнител бъркаше, другаде удължаваше продължителността на нотите, но мотивът си оставаше напълно разпознаваем. И най-важното, това изобщо не бе отскачащо звънтене, напомняше по-скоро бучене… Или пеене? Неразбираем хор от множество гласове? Не, все пак бучене…
— Какво, свири ли? — попита го Олег с доволен вид. — Дай да послушам още малко!
— Какво е това? — попита дрезгаво Артьом, с усилие помръдваше устни.
— Музика! Тръбата свири!
Тъжното, потискащо настроение, което създаде това зловещо пеене у Артьом, изглежда изобщо не се предаваше на момчето. За него това беше просто весела игра и то едва ли си задаваше въпроса, какво можеше да откликва на мелодията в откъснатата от целия свят станция, където всичко живо бе потънало в небитието преди повече от десетилетие?
Олег отново се качи върху камъните, готвейки се да пусне машинката си още веднъж, но Артьом изведнъж почувства необясним страх и за момчето, и за себе си. Той хвана детето за ръка и без да обръща внимание на протестите му, го помъкна след себе си към печката.
— Страхливец! Страхливец! — викаше Олег. — Само малките вярват в тези приказки!
— Какви приказки? — Артьом се спря и го погледна в очите.
— Че те взимат децата, които ходят в тунелите да слушат тръбите!
— Кой ги взима? — Артьом продължи да го мъкне към печката.
— Мъртвите!
Разговорът прекъсна: говорещият за проклятия патрулен се сепна и ги изгледа толкова изпитателно, че думите сами засядаха в гърлото. Приключението им завърши точно навреме: към поста се връщаха Антон и сталкерът, с тях имаше още някой. Артьом бързо настани момчето на мястото му. Бащата на детето го бе помолил да наглежда Олег, а не да угажда на капризите му… А и кой знае в какви суеверия вярваше самият Антон?
— Извинявай, забавихме се — старшият на караула седна на чувала до Артьом. — Нали не се е мотал насам-натам?
Артьом поклати глава, надявайки се, че момчето ще има достатъчно ум да не разказва за авантюрата им. Но то, изглежда, и само разбираше прекрасно всичко. С увлечен вид Олег се зае отново да подрежда гилзите си.
Третият човек, който бе дошъл със старшия и със сталкера, оплешивяващ слаб мъж с хлътнали бузи и торбички под очите, беше непознат на Артьом. Той се приближи само за минута до огъня, кимна на патрулните и разгледа Артьом изучаващо, но нищо не му каза. Мелник го представи.
— Това е Фирата — обясни той на Артьом. — Ще дойде с нас. Специалист. Ракетчик.
Глава 16
Песните на мъртвите
— Не, там няма никакви тайни входове и никога не е имало. Нима ти самият не знаеш? — Фирата недоволно повиши тон и думите му достигнаха до Артьом.
Връщаха се от дежурство — обратно на „Киевска“. Сталкерът и Фирата крачеха малко по-назад от останалите и оживено обсъждаха нещо. Когато Артьом също се забави, за да вземе участие в разговора им, те преминаха на шепот и на него не му оставаше нищо друго, освен да се присъедини пак към основната група. Малкият Олег, който ситнеше, стараейки се да не изостане от възрастните и отказваше да се качи на раменете на баща си, веднага го хвана радостно за ръката.
— Аз също съм ракетчик! — обяви той.
Артьом погледна учудено момчето. То беше близо, когато Мелник му представи Фирата, и сигурно случайно бе чуло тази дума. Разбираше ли какво означава?
— Само че не казвай на никого! — побърза да добави Олег. — Другите не бива да научават. Този чичко сигурно ти е приятел, щом ти е разказал това за себе си.
— Добре, на никого няма да кажа — влезе в неговия тон Артьом.
— Не че е срамно, даже напротив, човек трябва да се гордее с това, но другите могат да говорят лоши неща за теб от завист — обясни момчето, макар че Артьом не смяташе да го пита нищо.
Антон вървеше на десет крачки напред и осветяваше релсите. Момчето кимна към слабата му фигура и прошепна:
— Татко каза да не го показвам на никого, но ти нали умееш да пазиш тайна. Ето! — Олег извади от вътрешния си джоб малко парче тъкан.
Артьом я освети с фенера си. Оказа се нашивка — кръгче от плътна гумирана материя, седем сантиметра в диаметър. От едната страна беше напълно черна, а от другата на тъмен фон бе изобразено сечението на три непонятни продълговати предмета — нещо като шестовърхите хартиени снежинки, с каквито украсяваха ВДНХ на Нова година. В този от предметите, който беше разположен вертикално, Артьом, след като се загледа, разпозна патрон, като че ли от картечница или от снайперистка винтовка, но кой знае защо с прикрепени към основата крилца, но другите два — еднакви, жълти, с двойни обръчи от двете страни — не можа да разпознае. Загадъчната снежинка беше вписана в стилизиран венец, като на старите кокарди, а по кръга на нашивката имаше надпис. Но цветовете на буквите бяха толкова избледнели, че Артьом успя да прочете само: „…ни войски и ар…“, а още и думата „…успя“, написана отдолу, под рисунката. Ако имаше малко повече време, може би щеше да разбере какво му показва момчето, но се получи иначе.
— Хей, Олежек! Ела тук, че ми трябваш! — извика Антон сина си.
— Какво е това? — свари да попита Артьом момчето, преди то да си вземе нашивката и да я пъхне в джоба си.
— РВА39! — изговори грижливо Олег, сияейки от гордост, после му намигна и изтича при баща си.
След като се качиха на платформата по прикрепената стълбичка, патрулните си тръгнаха към домовете. До самия изход на станцията чакаше жената на Антон. Със сълзи на очи тя скочи към малкия Олег, хвана го за ръката, а после се нахвърли върху мъжа си:
— Да ме подлудиш ли искаш? Какво трябваше да си помисля? Преди колко часа детето излезе от вкъщи? Защо съм длъжна да ви мисля всичките? Ти самият си като малко дете, да не можеш да го доведеш до вкъщи! — занарежда тя.
