— Лена, хайде, недей пред хората… — промърмори Антон и смутено се огледа. — Не можех да напусна патрула. Мисли какви ги говориш. Командир на заставата — и изведнъж да напусне поста…
— Командир! Виж го ти командира! Като че ли не знаеш какво става тук. Момчето на съседите изчезна преди седмица…
Мелник и Фирата ускориха крачка и дори не си взеха довиждане с Антон, оставяйки го насаме с жена му. Артьом се забърза след тях и още дълго време до слуха им достигаше плачът и упреците на жената на Антон, макар и думите вече да не се разбираха.
Тримата се насочиха към служебните помещения, където се намираше щабът на началника на станцията. След няколко минути вече седяха в стаята с окачените изтъркани килимчета, а самият началник кимна с разбиране, когато сталкерът го помоли да ги остави насаме, и излезе.
— Ти май нямаш паспорт в себе си? — отбеляза по-скоро утвърдително Мелник, обръщайки се към Артьом.
Младежът поклати глава. Без конфискувания от фашистите документ той се превръщаше в парий, за когото са затворени пътищата към почти всичките цивилизовани станции на метрото. Нито Ханза, нито Червената линия, нито Полисът биха го приели. Докато сталкерът беше до него, никой не задаваше излишни въпроси, но окажеше ли се сам, щеше да му се наложи да се скита между изоставени гари и малки станции, такива като „Киевска“. И нямаше да може дори да си мечтае да се върне във ВДНХ.
— Не мога да те вкарам в Ханза без паспорт, за целта първо трябва да намеря нужните хора — каза Мелник, сякаш да потвърди мислите му. — Възможно е да ти се направи нов, но това би отнело време. А както и да го мислим, най-краткият път до „Маяковска“ е през Околовръстната. Какво да правим?
Артьом сви рамене. Усещаше накъде бие сталкерът. Не можеше да се чака и в същото време той самият не можеше да попадне на „Маяковска“ през Ханза. Тунелът, който водеше към нея от другата страна, идваше право от „Тверска“. Да се върне в бърлогата на фашистите, а освен това и на станцията, превърната в затвор, щеше да е безумие. Безизходна ситуация.
— Най-добре ще е, ако двамата с Фирата отидем на „Маяковска“ — обобщи Мелник. — Ще потърсим входа за Д-6. Ако го намерим — ще се върнем за теб, може и с паспорта дотогава да е излязло нещо, междувременно ще поговоря с когото трябва, за да потърси бланка. Ако не го намерим — също ще се върнем. Няма да се наложи да ни чакаш дълго. По Околовръстната ще се доберем двойно по-бързо, само за ден ще успеем. Ще ни изчакаш ли? — той гледаше изпитателно в Артьом.
Артьом сви рамене още веднъж. Не можеше да се принуди да кимне и да се съгласи. Не го изоставяше чувството, че се отнасяха към него като към вече използван материал. Сега, когато бе изпълнил основната си задача и беше съобщил за опасността, възрастните се бяха заели с всичко останало, а него просто го отместваха встрани, за да не им се мотае из краката.
— Отлично — заключи сталкерът. — Чакай ни на сутринта. Ще тръгнем още сега, за да не губим време напразно. По повод на храната и спането ще обсъдим всичко с Аркадий Семьонович, няма да има проблеми с него. Това май е всичко… Не, не е всичко. — Той бръкна в джоба си и извади оттам същия онзи окървавен лист хартия, на който бяха планът и поясненията. — Вземи го, аз си го прерисувах. Кой знае как може да се завъртят нещата. Само не го показвай на никого…
Мелник и Фирата тръгнаха след по-малко от час, като преди това говориха с началника на станцията. Акуратният Аркадий Семьонович веднага съпроводи Артьом до палатката му и след като го покани да вечерят заедно, го остави да си почива.
Палатката за гости беше разположена малко встрани от останалите и макар че я поддържаха в прекрасно състояние, Артьом от самото начало се почувства неуютно в нея. Погледна навън и отново се убеди, че останалите жилища са разположени нагъсто едно до друго и всичките бяха колкото се може по- надалеч от входовете на тунелите. Сега, когато сталкерът беше заминал и Артьом се бе озовал сам на непознатата станция, тягостното усещане, което бе изпитал предишния ден, се върна. На „Киевска“ все пак беше страшно, просто страшно, без никакви видими причини. Вече бе късно и гласовете на децата затихваха, а възрастните обитатели на станцията все по-рядко излизаха от палатките. На Артьом изобщо не му се искаше да се разхожда из платформата. След като прочете три пъти полученото от умиращия Данила писмо, Артьом не издържа и половин час преди уговореното време тръгна към Аркадий Семьонович на вечеря.
Преддверието на служебното помещение сега беше превърнато в кухня, където шеташе симпатична девойка, малко по-голяма от Артьом. В големия тиган се задушаваше месо с някакви коренчета, в съседство се варяха белите грудки, с които ги бе угощавала жената на Антон. Самият началник седеше наблизо на едно столче и четеше раздърпана книжка, на корицата на която имаше пистолет и женски бедра с черни копринени чорапогащи. Когато видя Артьом, Аркадий Семьонович смутено сложи книгата настрани.
— Скучно е тук, при нас, предполагам — усмихна се той с разбиране на младежа. — Да отидем в моя кабинет, Катерина ще ни сервира там. А ние дотогава ще пийнем — намигна той.
Сега стаята с килимчетата и черепа изглеждаше съвсем различно: осветена от нощна лампа със зелен, направен от плат абажур, тя бе станала много по-уютна. Напрежението, преследвало неотстъпно Артьом на платформата, се разсея безследно в лъчите на тази лампа. Аркадий Семьонович измъкна от шкафа малка бутилка и отсипа в необичайно тумбеста чаша от кафявата течност с главозамайващ аромат. Излезе съвсем малко, един пръст, и Артьом с уважение си помисли, че тази бутилка със сигурност струва не по-малко от цяла каса бира от онази, която беше пробвал в „Китай-град“.
— Коняче — отговори на любопитния му поглед Аркадий Семьонович. — Арменски естествено, почти трийсетгодишен. От повърхността — началникът замечтано вдигна поглед към тавана. — Не се бой, не е заразен, сам съм го проверявал с дозиметър.
Непознатата напитка беше много силна, но въздействието й се смекчаваше от приятния вкус и тръпчивия аромат. Артьом не преглътна веднага, а по примера на домакина си се опита да се наслади на вкуса на коняка. Изглеждаше сякаш из вътрешностите му бавно се разлива огън, който постепенно изстива и се превръща в приятна топлина. Стаята стана още по-уютна, а Аркадий Семьонович — още по- симпатичен.
— Удивително нещо — оцени Артьом и примижа от удоволствие.
— Бива си го, нали? Преди година и половина краснопресненските сталкери намериха съвсем недокоснат продоволствен склад — обясни началникът на станцията. — В някакво мазе, както често са правели навремето. Табелата паднала — и никой не го забелязвал. Но един от сталкерите си спомнил, че някога, още преди, е ходел понякога там, и решил да провери. Колкото години повече престояват, толкова по- хубави стават. На мен, заради познанството ни, ми даде бутилката за сто патронки. В „Китай-град“ за една искат двеста.
Той отпи още една мъничка глътка, после погледна замислено през коняка към светлината на лампата.
— Този сталкер се казваше Вася — съобщи началникът. — Добър човек беше. Не някакъв вятърничав, а сериозен човек, само стойностни неща донасяше. Щом се върнеше отгоре, първо при мен идваше. Ето, Семьонич, казваше, нови постъпления — усмихна се той леко.
— Случило ли се е нещо с него? — попита съпричастно Артьом.
— Той много обичаше Краснопресненска, постоянно повтаряше, че там е истинско Елдорадо — каза тъжно Аркадий Семьонович. — Всичко е недокоснато, има само един многоетажен блок от сталинско време… Ясно е защо всичко там си се е запазило… Зоопаркът е точно от другата страна на пътя. Кой ще посмее да се напъха на Краснопресненска? Такъв ужас… Отчаян беше Вася, винаги рискуваше, но затова и печелеше толкова. И все пак си навлече белята. Сгащили го в зоопарка, а партньорът му едвам успял да се измъкне. Хайде да пием за него — началникът въздъхна тежко и наля още по чашка.
Спомнил си за небивало високата цена на коняка, Артьом понечи да протестира, но Аркадий Семьонович решително набута тумбестата чаша в дланта му, обяснявайки, че отказът ще оскърби паметта на лекомисления сталкер, доставил тази божествена напитка.
През това време девойката сервира масата и Артьом и Аркадий Семьонович неусетно минаха на обикновена, но добре пречистена домашна ракия. Месото беше приготвено възхитително и с него почти прозрачната течност влизаше с удивителна лекота.
— Неприятно е на вашата станция — каза откровено Артьом след час и половина. — Страшно е тук, някак потискащо…
