— Въпрос на навик — неопределено поклати глава Аркадий Семьонович. — И тук живеят хора. Не е по- зле, отколкото на някои…
— Не, вижте, аз разбирам — опита се да го успокои Артьом, решил, че началникът на „Киевска“ се е обидил. — Сигурен съм, че правите всичко възможно… Но такава е ситуацията. Всички говорят само за това, че изчезват хора.
— Врели-некипели — отсече Аркадий Семьонович. Но след още една чаша ракия си призна: — Не всички изчезват. Само деца.
— Мъртвите ли ги взимат? — Артьом чак потрепери.
— Кой знае кой ги взима? Аз самият не вярвам в мъртвите. Виждал съм мъртви навремето, не се притеснявай. Те не взимат никого отникъде. Лежат си спокойно. Но там, зад затрупването — Аркадий Семьонович махна с ръка към „Парк на победата“ и едва не загуби равновесие, — има някой. Това е сигурно. И е по-добре да не ходим там.
— Защо? — Артьом се стараеше да фокусира погледа си върху своята чаша, но тя постоянно се размиваше и се изплъзваше нанякъде.
— Почакай, ще ти покажа…
Началникът на станцията с грохот се отблъсна от масата, надигна се с усилие и тръгна към шкафа, залитайки. Порови на един от рафтовете и внимателно вдигна към светлината дълга метална игла с пера откъм тъпия край.
— Какво е това? — намръщи се Артьом.
— И аз искам да знам…
— Откъде го взехте?
— От шията на патрулен, който охраняваше десния тунел. Беше загубил много малко кръв, но лежеше посинял, с пяна на устата.
— Откъм „Парк на победата“ ли са дошли? — досети се Артьом.
— Дявол знае — промърмори Аркадий Семьонович и изпи на екс останалата в чашата му ракия. — Обаче виж какво, не казвай за това на никого.
— А защо вие самият не разкажете на някого? Ще ви помогнат, и хората ще се успокоят.
— Никой няма да се успокои, всички ще се разбягат като плъхове! Щом още отсега бягат… Няма от кого да се отбраняваме тук, няма никакъв враг. Не го виждаме и затова е страшно. Е, ще им покажа иглата, и какво? Мислиш ли, че проблемът ще се разреши? Това е смешно! Всички ще се ометат, гадините, и ще ме оставят сам тук. А какъв началник-станция ще бъда без население? Капитан без кораб! — той повиши глас, но прозвуча пискливо и млъкна.
— Аркаша, Аркаша, не бива така, всичко е наред… — девойката уплашено седна при тях и започна да го гали по главата, а Артьом през мъглата със съжаление разбра, че тя съвсем не е дъщеря на началника.
— Всички ще избягат, гадовете! Като плъхове от потъващ кораб! Ще остана сам! Но няма да се дам! — не млъкваше онзи.
Артьом се изправи с усилие и закрачи неуверено към изхода. Пазачът на вратата въпросително прекара пръсти през шията си и кимна към кабинета на Аркадий Семьонович.
— Мъртво пиян — едвам успя да изговори Артьом. — По-добре не го закачайте до утре — и с олюляване пое към палатката си.
Наложи му се да търси пътя. Няколко пъти се опита да влезе в чужди жилища и само грубите мъжки ругатни и отчаяните женски викове му помагаха да разбере, че пак не е успял да уцели нужната палатка. Домашната ракия се оказа по-коварна от евтините ментета и започваше да действа с пълната си сила едва по-късно. Арките и колоните плуваха пред очите му, а като капак на всичко започваше да му притъмнява. В по-нормален час от денонощието някой би помогнал на Артьом да се добере до палатката за гости, но сега станцията се оказа напълно пуста. Дори постовете на изходите от тунелите вероятно бяха изоставени.
На цялата станция през нощта оставаха включени три-четири слаби лампи и с изключение на светлите петна на тези места, над които те висяха от тавана, цялата платформа беше потопена в мрак. Когато Артьом се спря и се вгледа по-внимателно, започна да му се струва, че сумракът е запълнен с нещо и леко се помръдва. Не вярвайки на очите си, той с любопитството и смелостта на пияните тръгна към едно особено подозрително място недалеч от прехода към Филевска линия, до една от арките, където движенията на концентрираната тъмнина не бяха плавни, като в другите ъгълчета, а резки и сякаш резултат на разумна дейност.
— Хей! Кой е там? — извика той, когато се приближи на разстояние петнайсет крачки.
Никой не отговори, но му се стори, че от общото тъмно петно бавно се отдели продълговата сянка. Тя почти се сливаше с мрака, но у Артьом нарастваше увереността, че някой го наблюдава. Той се олюля, но устоя и направи още една крачка.
Сянката рязко намали размерите си, сякаш се сви, и се плъзна напред. В носа го удари рязка отвратителна миризма и Артьом отскочи. На какво миришеше? Спомни си картината, която бе видял в тунела на подстъпите към Четвъртия райх: нахвърляни един върху друг трупове със завързани зад гърба ръце. Миризма на разложение?
В този момент сянката се метна към него със светкавична скорост, като изстреляна от арбалет стрела. За секунда пред него се мярна лице, бледо, с дълбоко хлътнали очи, покрито със странни петна.
— Мъртвец! — изхриптя Артьом.
После главата му се разпадна на хиляди парчета, таванът затанцува и се преобърна и всичко угасна. Зазвучаха някакви гласове, които потъваха на моменти в абсолютна тишина и после изплуваха оттам, избухваха и изчезваха някакви видения.
— … Мама няма да ми разреши, ще се безпокои — говореше наблизо детски глас. — Точно сега не бива, тя плака цяла вечер. Не, не ме е страх, ти не си страшен и пееш хубаво. Просто не искам мама отново да плаче. Не се обиждай! Е, може само за малко… Ще се върнем ли до утре?
— … Времето не чака. Времето не чака — повтаряше нисък мъжки глас. — Няма време. Те вече са близо. Ставай, не лежи, ставай! Ако загубиш надежда, ако отстъпиш, ако капитулираш, мястото ти бързо ще се заеме от други. Аз ще продължа да се боря. Ти също си длъжен. Ставай! Ти не разбираш…
— … Кой е това? При началника? В палатката за гости? Разбира се, че ще го отнеса сам! Хайде, помогни и ти… Поне го хвани за краката. Тежък е… Интересно какво дрънчи в джобовете му? Добре де, шегувам се. Край, донесохме го. Добре де, няма. Излизам…
Завесата на палатката рязко се дръпна и в очите го удари лъч от фенер.
— Ти ли си Артьом? — лицето на влезлия не можеше да се разпознае, но звученето на гласа беше като на млад човек.
Артьом скочи от леглото, но главата му веднага се завъртя и му се заповдига. В тила му пулсираше тъпа болка, всяко докосване там го изгаряше. Косите му бяха сплъстени, вероятно от засъхнала кръв. Какво се бе случило с него?
— Може ли да вляза? — попита новопоявилият се и без да дочака отговор, пристъпи в палатката и дръпна зад себе си завесата.
Той пъхна в ръката на Артьом дребен метален предмет. Младежът най-накрая успя да включи своя фенер и разгледа предмета. Беше гилза от автомат, превърната в капсула със завинтващо се капаче — абсолютно същата като онази, която някога му бе връчил Хънтър. Не вярвайки на очите си, Артьом се опита да отвори капачето, но то се плъзгаше по изпотените му от вълнение длани. Най-накрая върху петното светлина изпадна мъничко късче хартия. Нима беше послание от Хънтър?
„Непредвидени усложнения. Входът към Д-6 е блокиран. Фирата е убит. Чакай ме, не ходи никъде. Необходимо е време за организация. Ще се постарая да се върна колкото се може по-скоро. Мелник.“
Артьом прочете записката още веднъж, постара се да вникне в съдържанието й. Фирата е убит? Входът към Метро-2 е блокиран? Но нали това означава, че всички техни планове и надежди са разбити на пух и прах! Той погледна неразбиращо посланика.
— Мелник нареди да останеш тук и да го чакаш — потвърди онзи. — Фирата е мъртъв. Убили са го. Мелник каза, че със стрела, напоена с отрова. Не се знае кой го е направил. Той сега ще провежда мобилизация. Това е всичко, време е да тръгвам. Ще има ли отговор?
Артьом се зачуди какво би могъл да напише на сталкера. Какво да прави? На какво да се надява сега? Можеше ли да зареже всичко и да се върне във ВДНХ, за да прекара там последните си минути сред
