— Татко, татко, донесе ли ни още гилзи? Олег сега има повече, на него му дадоха дълги! — започна да дърпа баща си за крачола второто момче.
— Началството ни изпраща — обясни сталкерът. — Ще дойдем да дежурим с вас в тунелите. Нещо като подкрепление.
— Че за какво са ни подкрепления… — промърмори стопанинът на палатката, но чертите на лицето му се изгладиха. — Казвам се Антон. Само ще хапнем и тръгваме. Сядайте — той посочи натъпканите чували, които тук играеха ролята на столове.
Въпреки съпротивата на гостите и двамата получиха по едно димящо канче с непознати на Артьом грудки. Той погледна въпросително сталкера, но Мелник уверено забоде едно късче с вилицата си, мушна го в устата си и започна да дъвче. Върху каменното му лице даже се изписа нещо, подобно на удоволствие, и това придаде смелост на Артьом. На вкус грудките изобщо не приличаха на гъби, те бяха сладникави и леко мазни, и засищането от тях настъпваше още след няколко минути. Отначало Артьом искаше да пита какво ядат, но после си помисли, че по-добре да не знае. Вкусно е — и това е достатъчно. Да не се окаже, че смятат плъшия мозък за деликатес…
— Тате, а може ли да дойда с теб на дежурство? — попита момченцето, на което сталкерът беше подарил гилзите, след като изяде половината си порция и размаза останалата част по краищата на канчето.
— Не, Олег, нали знаеш — отговори стопанинът и се намръщи.
— Олеженка! Какво дежурство? Какво си въобразяваш? Там не взимат деца! — занарежда жената, хващайки го за ръката.
— Мамо, та какво дете съм аз? — отвърна Олег, като поглеждаше неловко към гостите и се опитваше да говори басово.
— Дори не си го и помисляй! До истерия ли искаш да ме докараш? — повиши тон майка му.
— Добре де, добре… — промърмори момченцето.
Но веднага щом жената отиде в другия край на палатката, за да донесе още нещо на масата, той дръпна баща си за ръкава и прошепна:
— Но нали ти последния път ме взе…
— Разговорът е приключен! — изрече строго стопанинът.
— Все едно… — Олег промърмори следващите думи под носа си, така че не се разбра какво казва.
След като се нахрани, Антон стана от масата, отвори сложената на пода желязна кутия, извади оттам стар армейски АК-47 и каза:
— Какво, ще тръгваме ли? Днес смяната е кратка, след шест часа ще се върнем — съобщи той на жена си.
Мелник и Артьом също станаха. Малкият Олег гледаше отчаяно баща си и неспокойно пристъпваше на място, но не се решаваше да каже нищо.
До черното гърло на тунела, на края на платформата, увесили крака надолу, седяха двама караулни, третият стоеше на линията и се вглеждаше в тъмнината. На стената имаше надпис, направен по шаблон: „Арбатска конфедерация. Добре дошли!“ Буквите бяха полуизтрити, веднага ставаше ясно, че боята отдавна не е обновявана. Караулните разговаряха помежду си шепнешком и дори си шъткаха, ако някой от тях случайно повиши глас.
Освен сталкера и Артьом, с Антон идваха още двама местни. И двамата бяха мрачни и неразговорчиви, гледаха недоброжелателно към гостите и Артьом така и не чу как се казват.
След като си размениха кратки фрази с охраняващите входа на тунела хора, те се спуснаха на релсите и бавно тръгнаха напред. Кръглите сводове на тунелите тук бяха съвсем обичайни, подът и стените изглеждаха недокоснати от времето. И все пак още с първите крачки Артьом започна да го обхваща онова неприятно чувство, за което говореха търговците. От дълбините срещу тях изпълзяваше тъмен, необясним страх. В участъка беше тихо, само някъде далеч се чуваха човешки гласове: вероятно там бе патрулът.
Това беше един от най-странните постове, които Артьом бе виждал някога. Върху натъпканите с пясък чували седяха в кръг няколко души, между тях имаше желязна печка, а малко по-нататък беше сложена кофа с мазут. Лицата на патрулните се осветяваха само от промъкващите се през процепите на печката отблясъци от пламъците и огънчето, трептящо на фитила на висящата от тавана маслена лампа. От полъха на застоялия въздух лампата леко се поклащаше и заради това изглеждаше, че сенките на насядалите неподвижно хора живеят свой собствен живот. Патрулните седяха спокойно с гръб към тунела и това поразяваше повече от всичко.
Прикривайки се с длани от заслепяващите лъчи на джобните фенерчета на смяната, патрулните започнаха да се приготвят да си тръгват.
— Е, как е? — попита ги Антон, докато загребваше с черпак от мазута.
— Как може да бъде? — усмихна се кисело старшият на смяната. — Както винаги. Пусто. Тихо. Тихо… — той изсмърка и закрачи приведен към станцията.
Докато останалите слагаха раниците си близо до печката и сядаха, Мелник се обърна към Антон:
— Какво, ще отидем ли по-нататък, за да видим какво има там?
— Там няма какво да се гледа, най-обикновено затрупване, вече сто пъти съм го виждал. Ако искаш погледни, само петнайсет метра нататък е — Антон посочи през рамо в посока на „Парк на победата“.
Тунелът преди затрупването беше полуразрушен. Подът бе покрит с парчета камъни и пръст, таванът на няколко места беше срутен, а стените бяха затрупани и тунелът се бе стеснил. Отстрани се чернееше скосеният вход на някакви служебни помещения, а в самия край на този апендикс ръждивите релси опираха в купчина натрошени бетонни блокове, примесени с камънаци и почва. В тази маса се вливаха и проточващите се покрай стените железни тръби на комуникациите.
След като освети с фенера разрушения тунел и не намери никакви тайни дупки, Мелник сви рамене и се върна към скосената странична врата. Той насочи лъча навътре, надникна, но така и не пристъпи през прага.
— И във втория участък ли няма никакви промени? — попита той Антон, когато се върна при печката.
— Всичко си е така, както беше преди десет години — отговори онзи.
Замълчаха за дълго време. Сега, след като бяха загасили фенерите, светлината отново идваше само от неплътно затворената печка и от мъничкото огънче зад окаденото стъкло на маслената лампа. Мракът наоколо стана толкова плътен, че изглеждаше сякаш изтласква от себе си чуждите тела като солена вода. Сигурно затова всичките патрулни се бяха струпали възможно най-близо около печката: тук жълтите лъчи прорязваха тъмнината и студа и се дишаше по-свободно. Артьом търпя колкото можа, но потребността да чуе поне някакъв звук го застави да преодолее свенливостта си.
— По-рано никога не съм бил на вашата станция — каза той на Антон и се изкашля. — Не разбирам защо дежурите тук, щом там няма нищо. Та вие дори не поглеждате нататък!
— Такъв е редът — обясни старшият. — Разправят, че затова няма нищо тук, защото дежурим.
— А какво има по-нататък, отвъд затрупването?
— Тунел, може да се предположи. До самия… — той спря за момент, обърна се назад и погледна затрупването — … до самия „Парк на победата“.
— А там живее ли някой?
Антон не отговори нищо, само неопределено поклати глава, помълча, а после се поинтересува:
— Ти какво, нищо ли не знаеш за „Парк на победата“? — така и не дочака отговор от Артьом и продължи: — Бог знае какво е останало сега там, но навремето е имало огромна двойна станция, една от последните, които са построили. Тези, които са по-възрастни и са били там още тогава… е… преди… Та те разправят, че е била направена много богато и много надълбоко, не като другите нови постройки. И може да се предположи, че хората там са си живеели живота. Но за кратко. Докато не се разрушили тунелите.
— А как е станало това? — попита Артьом.
— Разправят — Антон огледа останалите, — че сами са рухнали. Лошо са ги проектирали или са крадели материал при строежа, или нещо друго. Но това е било толкова отдавна, че вече никой не помни нищо.
— А аз съм чувал — каза тихо един от патрулните, — че тукашното началство е взривило двата участъка. Или са се конкурирали с „Парк на победата“, или нещо друго… Може би са се страхували, че с течение на времето Паркът ще ги подчини. А знаете кой е управлявал тогава тук, в „Киевска“… Хора, които
