— Откъде да знам? — разпери ръце търговецът. — Не съм чувал. Пък и там няма никой за ловене.
— А какво говорят местните за това? — не отстъпваше Мелник.
Високият не отговори нищо, само махна обречено с ръка, затова пък Сергеич, кой знае защо, се огледа назад и прошепна:
— Градът на мъртвите… — и веднага започна отново да се кръсти.
На Артьом му се прииска да се разсмее: вече беше чул прекалено много истории, слухове, легенди и теории за това къде именно в метрото пребивават мъртвите. И душите в тръбите по стените на тунелите, и вратата към ада, която копаят на една от станциите… а сега и градът на мъртвите на „Парк на победата“. Но призрачното течение накара Артьом да сподави смеха си и въпреки топлата си дреха, той се разтрепери. Най-лошото беше, че Мелник млъкна и прекрати всякакви разпити, макар и Артьом да се надяваше сталкерът да се изкаже пренебрежително за тази нелепа идея.
Преминаха целия остатък от пътя мълчаливо, всеки потопен в собствените си мисли. До самата „Киевска“ тунелът се оказа напълно спокоен, пуст, сух и чист, но въпреки всичко тежкото, потискащо усещане, че отпред ги очаква нещо лошо, се сгъстяваше с всяка крачка.
Веднага щом стъпиха на станцията, това усещане изригна като пробили си път подпочвени води — също толкова неудържимо, мътно и ледено. Тук властваше единствено страхът и това се виждаше още от пръв поглед. Такава ли беше тази „слънчева Киевска“, за която бе разказвал на Артьом кавказецът, лежал в една килия с него в плен на фашистите? Или той бе имал предвид станцията със същото наименование, разположена на Филевска линия?
Не можеше да се каже, че станцията е изоставена и всичките й обитатели бягат. Оказа се, че тук има доста народ, но се създаваше впечатлението, че „Киевска“ не принадлежи на своите жители. Всички те се стремяха да се държат накуп, палатките бяха прилепени към стените и една към друга в центъра на залата. Никъде не се спазваше необходимата според правилата за противопожарна безопасност дистанция: навярно на живеещите в тези палатки хора им се налагаше да се предпазват от нещо по-опасно от огъня. Минаващите наблизо веднага измъчено извръщаха погледи, когато Артьом опиташе да надникне в очите им. Местните страняха от чужденците и се отдръпваха от пътя им като хлебарки, криещи се из цепнатините.
Платформата бе притисната между две редици ниски кръгли арки; от едната й страна се спускаха надолу няколко ескалатора, а от другия край леко се издигаше нагоре ниско стълбище, водещо към страничен преход за друга станция. На няколко места тлееха въглени и се усещаше дразнещата миризма на печено месо, нейде плачеше дете. Макар и „Киевска“ да се намираше на прага на измисления от изплашени търговци град на мъртвите, самата станция си беше напълно жива.
Търговците набързо си взеха довиждане и изчезнаха към прехода за другата линия. Мелник се огледа спокойно и закрачи решително към един от преходите. Веднага си личеше, че идва тук редовно. Артьом не можеше да проумее защо бе разпитвал толкова подробно търговците за станцията. Надявал се е, че сред слуховете ще се промъкне намек за истинското положение на нещата? Опитвал се е да определи дали са шпиони?
След секунда те спряха при входа за служебните помещения. Вратата тук беше избита, но отвън стоеше пазач. Началството, досети се Артьом.
Срещу сталкера излезе гладко избръснат възрастен мъж с акуратно сресани коси. Носеше стара синя униформа на работник от метрополитена, захабена и избледняла, но удивително чиста. Непонятно беше как успява да полага такива грижи за себе си на тази станция. Човекът отдаде чест на Мелник, кой знае защо допирайки до слепоочието си само два пръста, и то не сериозно, като бяха постъпили патрулните в тунела, а карикатурно. Очите му примижаха подигравателно.
— Добър ден — изрече той с приятен дълбок глас.
— Здраве желаем — отговори сталкерът и се усмихна.
След десет минути седяха в топла стая и пиеха задължителния гъбен чай. Този път не оставиха Артьом да чака навън, както той очакваше, а му позволиха да присъства при обсъждането на сериозни дела. За съжаление той така или иначе не разбра нищо от разговора между сталкера и началника на станцията, когото Мелник наричаше Аркадий Семьонович. Отначало сталкерът попита за някой си Фирата, после се зае да изясни дали има някакви промени в тунелите. Началникът съобщи, че Фирата е заминал някъде по свои си дела, но трябва да се върне съвсем скоро и предложи да го почакат. После те се задълбочиха в някакви съглашения и Артьом съвсем скоро изгуби нишката на разговора. Той просто седеше, отпиваше от горещия чай, гъбеният дъх на който му напомняше за собствената му станция, и се оглеждаше наоколо. „Киевска“ явно познаваше и по-добри времена: по стените на стаята бяха окачени нападнати от молци, но запазили цветовете си килимчета, на няколко места направо върху тях бяха закрепени листове в широки метални рамки със скицирани с молив разклонения на тунели, а масата, на която седяха, си беше направо антикварна ценност, и Артьом можеше да си представи колко сталкери са били необходими, за да я домъкнат долу от нечий празен апартамент, и каква сума са се съгласили да им платят ръководителите на станцията. На една от стените висеше потъмняла от времето сабя, а до нея — пистолет с праисторически вид, явно негоден за стрелба. В далечния край на стаята, върху един шкаф, се белееше огромен череп, принадлежащ на неизвестно същество.
— Няма нищо в тези тунели — поклати глава Аркадий Семьонович. — Слагаме караул, за да са по- спокойни хората. Та ти самият си бил там, много добре знаеш, че и двата участъка са затрупани на триста метра от станцията. Няма откъде да се промъкне нещо там. Това са суеверия.
— Но нали изчезват хора? — намръщи се Мелник.
— Изчезват — съгласи се началникът, — но не се знае къде. Аз си мисля, че ги е страх — и бягат. Нямаме кордони в преходите, а там — той махна с ръка към стълбището — е целият град. Има къде да отиде човек.
И на Околовръстното, и на Филевска. Разправят, че сега и Ханза пуска хора от нашата станция.
— А от какво ги е страх? — попита сталкерът.
— Как от какво? Защото хората изчезват. Това се вика затворен кръг — Аркадий Семьонович разпери ръце.
— Странно — провлачи недоверчиво Мелник. — Знаеш ли, докато чакаме Фирата, ще подежурим с караула. Така, да се запознаем със ситуацията. Че на „Смоленска“ се тревожат.
— Разбирам — кимна началникът. — Ето какво, отидете в трета палатка, там живее Антон. Той е командир на следващата смяна. Кажете му, че аз ви пращам.
В палатката с изрисувана с боя цифра „3“ беше шумно. На пода две десетгодишни момченца, и двете почти албиноси, както повечето родени в метрото деца, си играеха с гилзи от автомат. До тях седеше мъничко момиченце, което гледаше братята си с опулени от любопитство очи, но не се решаваше да се включи в играта. Спретната жена на средна възраст с престилка режеше нещо за обяд. Тук беше уютно, във въздуха се носеше приятно домашно настроение.
— Антон излезе, седнете и го почакайте — предложи жената и се усмихна равнодушно.
Момчетата първо ги погледнаха подозрително, после едно от тях се приближи към Артьом.
— Имаш ли гилзи? — попита то, гледайки го изпод вежди.
— Олег, веднага престани да крънкаш! — каза строго жената, без да се откъсва от готвенето си.
За най-голямо учудване на Артьом Мелник бръкна в джоба на панталоните си, порови там и извади няколко необичайни продълговати гилзи, явно не от „Калашников“. Стисна ги в юмрук и подрънка с тях, после подаде съкровището на момчето. На него веднага му светнаха очите, но не се осмеляваше да вземе подаръка.
— Взимай, взимай! — намигна му сталкерът и изсипа гилзите в протегнатата детска длан.
— Край, сега ще победя! Виж какви са огромни! Това ще са спецчастите! — развика се радостно малчуганът.
Артьом се загледа и видя, че гилзите, с които играеха, бяха наредени в равни линии и очевидно изпълняваха ролята на войничета. И той самият някога си играеше по този начин, но на него му бе провървяло: той имаше истински малки оловни войничета, макар и от различни комплекти.
Докато на пода се разгръщаше сражението, в палатката влезе бащата на момчетата — нисък слаб човек с оредели руси коси. Когато видя гостите, той безмълвно им кимна и все така без да каже нито дума, спря напрегнато погледа си върху Мелник.
