пеят. Празник.
— Празник! Радвам се. Танци? Водка? Танцувам Наташа.
— Наташа и командир танцуват. Ти — не.
— Аз съм млад, силен, командир е много години. Наташа е млада. Аз хващам врагове, смел, добре. Наташа и аз танцуват.
Наблизо се чуха нови гласове и спорът прекъсна. Артьом се досети, че са ги донесли на станцията. Тук беше почти толкова тъмно, колкото и в тунелите, гореше само един малък огън, в близост до който ги хвърлиха небрежно на пода. Нечии стоманени пръсти го хванаха за брадичката и го обърнаха с лице нагоре.
Наоколо стояха няколко души с невъобразимо странен вид. Те бяха почти голи, а главите им бяха обръснати до кожа, но изглежда изобщо не им беше студено. На челото на всеки се виждаше вълниста линия, подобна на рисунките в участъка. При малкия си ръст те изглеждаха нездраво: хлътнали бузи и бледа кожа, но при това излъчваха някаква свръхчовешка сила. Артьом си спомни с какво усилие беше носил Мелник Десетия от Библиотеката и го сравни с това, колко бързо тези странни създания ги бяха донесли на станцията.
В ръката на почти всеки от тях имаше дълга тясна тръба. Когато се вгледа, Артьом с учудване разпозна пластмасовите обвивки, които се използваха за уплътняване и изолиране на снопове електрически проводници. На кръстовете им висяха огромни стоманени щикове, като че ли от стари модели автомати „Калашников“. Всички тези странни хора бяха приблизително на една и съща възраст, тук нямаше никой, по-стар от трийсет години.
Известно време ги разглеждаха мълчаливо, после един от мъжете — с червена линия и единственият, носещ брада, заключи:
— Добре. Радвам се. Това са врагове на Великия червей, хора на машините. Зли хора, крехко месце. Великият червей доволен. Шарап, Вован — храбри. Взимам хора на машините в затвор, правя разпит. Утре празник, всички добри хора ядат врагове. Вован! Каква игла? Паралиш? — уточни той, явно обръщайки се към един от онези, които бяха хванали Артьом и Антон.
— Да, паралиш — потвърди нисък и набит мъж със синя линия на челото.
— Паралиш — добро. Месо не се разваля — одобри брадатият. — Вован, Шарап! Вземи врагове, ела с мен в затвор.
Гледката пред очите им отново се завъртя и светлината започна да се отдалечава. Наоколо зазвучаха нови гласове, някой изразяваше нечленоразделно възторга си, някой виеше жално, после се разнесе пеене, ниско, на границата на чуваемостта, зловещо. Изглеждаше, че наистина пеят мъртъвци, и Артьом си спомни за слуховете, които витаеха около „Парк на победата“. После отново го сложиха на земята, стовариха и Антон до него и той скоро изпадна в забрава.
… Нещо сякаш го побутна, за да му подскаже, че скоро трябва да става. Той се протегна, запали фенерчето, като го прикри с ръка, за да не заслепи чувствителните след съня очи, огледа палатката (къде е автоматът?) и излезе на станцията. Така му беше домъчняло за дома, но сега, когато се озова отново на ВДНХ, съвсем не се радваше на това.
Окаден таван, покрити с дупки от куршуми и опустели палатки, тежка миризма на изгоряло във въздуха… Тук, изглежда, се беше случило нещо ужасно и станцията се отличаваше поразително от онова, което той си спомняше. Отдалеч, навярно от прехода в другия край на платформата, се чуваха нечии диви вопли, сякаш там колеха някого.
Двете аварийни лампи осветяваха оскъдно станцията, слабите им лъчи с усилие си пробиваха път през ленивите кълба дим. На цялата платформа нямаше никой, само до една от съседните палатки на пода си играеше малко момиченце. Артьом искаше да научи от него какво се е случило и къде са пропаднали останалите, но когато го видя, момиченцето започна да плаче на висок глас и той се отказа от своите намерения.
Тунелите. Тунелите от ВДНХ до „Ботаническа градина“. Ако обитателите на неговата станция са отишли някъде, то можеше да е само в участъците, водещи към това проклето място. Ако бяха избягали към центъра, към Ханза, то не биха оставили това детенце тук само.
Артьом скочи на линията и тръгна към черния кръг на входа. Нямам оръжие, без оръжие е опасно, помисли си той. Но нямаше какво да губи, а освен това трябваше да разузнае обстановката. Ако черните са съумели да пробият отбраната? Тогава цялата надежда беше само в него. Той трябваше да узнае цялата истина и да я съобщи на южните съюзници.
Тъмнината се нахвърли върху него веднага след входа — достатъчно беше да пристъпи линията, отвъд която завършваше станцията и започваше тунелът. Заедно с мрака дойде и страхът. Не се виждаше абсолютно нищо напред, затова пък оттам се носеха отвратителни жвакащи звуци. Артьом съжали още веднъж, че няма автомат, но беше късно да отстъпва.
В далечината, а после все по-близо и по-близо, се чуваха стъпки. Те сякаш зазвучаваха, когато Артьом тръгваше напред, и замираха, когато той се спираше. Някога му се бе случило нещо подобно, но той не можеше да си спомни кога и къде точно. Това беше страшно — да крачиш срещу невидим и непознат… противник? Предателски треперещите му колене му пречеха да прави това бързо, а времето беше на страната на ужаса. По слепоочията му струеше студена пот. С всяка секунда се чувстваше все по не на себе си.
Най-накрая, когато крачките се разнесоха вече на три метра от него, Артьом не издържа, обърна се назад и като се спъваше, падаше и отново се изправяше, хукна обратно към станцията. При третото падане отслабналите му крака отказаха да го държат и той разбра, че гибелта е неминуема.
— … Всичко на този свят е рожба на Великия червей. Някога целият свят се е състоял от камък и в него не е имало нищо, освен камък. Не е имало въздух и не е имало вода, и не е имало светлина, и не е имало огън. Не е имало хора и не е имало зверове. Имало е само мъртъв камък. И тогава в него се заселил Великият червей.
— А откъде е Великият червей? Откъде е дошъл? Кой го е родил?
— Великият червей го е имало винаги. Не ме прекъсвай. Той се заселил в самия център на света и казал: „Този свят ще бъде мой. Той е направен от твърд камък, но аз ще изкопая в него свои проходи. Той е студен, но аз ще го сгрея с топлината на тялото си. Той е тъмен, но аз ще го осветя със светлината на очите си. Той е мъртъв, но аз ще го населя със създанията си.“
— Кои създания? Какви?
— Създанията са тварите, които Великият червей е изхвърлил от червата си. И ти, и аз — всички ние сме негови създания. Та така. И тогава казал Великият червей: „Всичко ще бъде така както казах, защото този свят отсега нататък е мой.“ И започнал да прегризва проходи през твърдия камък, и омекнал камъкът в утробата му, слюнката и соковете го размекнали, и камъкът станал жив и започнал да ражда гъби. И гризял Великият червей камъка, и го пропускал през себе си, и правел така хиляди години, докато проходите му не обзели цялата земя.
— Какво е хиляда? Едно, две, три? Колко? Хиляда?
— Ти имаш десет пръста на ръцете. И Шарап има десет… Не, не става, Шарап има дванайсет… Да речем, Гром има десет пръста. Ако вземем тебе, Гром и още толкова хора, че заедно да станете колкото са пръстите ти, то всичките вие ще имате десет по десет пръсти. Това е сто. А хиляда е десет пъти по сто.
— Много пръсти. Не мога да ги преброя.
— Няма значение. Та така. Когато в земята се появили проходите на Великия червей, първата му работа е била свършена. И тогава казал той: „Ето че прогризах в твърдия камък хиляди проходи и камъкът се разпадна на трошици. И преминаха трошилите през моята утроба, и се пропиха със соковете на моя живот и самите те станаха живи. И по-рано камъкът заемаше цялото пространство на света, а сега се появи празно място. Сега има място за моите деца, които ще родя.“ И излезли през неговите черва първите създания, чиито имена сега не се помнят. И били те високи и силни, наподобяващи самия Велик червей. И ги обикнал Великият червей. Но те нямали какво да пият, защото на света нямало вода, и издъхнали те от жажда. И тогава Великият червей се натъжил. До този момент непозната му била тъгата, защото нямало кого да обича, и самотата не му била позната. Но когато създал нов живот, го обикнал и му било трудно да се раздели с него. И тогава Великият червей започнал да плаче, и сълзите му запълнили света. Така се появила водата. И казал: „Ето сега има и място, за да се живее в него, и вода, за да се пие. И земята,
