напоена със сока от моята утроба, е жива и ще роди гъби. Сега ще създам твари, ще родя свои деца. Те ще живеят в проходите, които изгризах, и ще пият сълзите ми, и ще ядат гъбите, пораснали от соковете на утробата ми.“ И побоял се той да роди отново огромни създания, подобни на него, защото може да няма достатъчно пространство, вода и гъби за тях. Създал първо бълхите, после плъховете, после котките, после кокошките, после кучето, после свинята, после човека. Но не се получило според замисъла му: започнали бълхите да пият кръв, а котките да ядат плъхове, и кучетата да душат котките, и човек да убива всички и да ги яде. И когато за пръв път човек убил и изял човек, разбрал Великият червей, че децата му се оказали недостойни и заплакал. И всеки път, когато човек яде човек, Великият червей плаче, сълзите му потичат по проходите и ги запълват.
— Човек добър. Месо вкусно. Сладко. Но могат да се ядат само врагове. Знам.
Артьом стисна и изпъна пръстите на ръцете си. Китките бяха завързани зад гърба му с парче от кабел и бяха силно отекли, но поне отново му се подчиняваха. Дори това, че цялото тяло го болеше, сега беше добър знак. Парализата от отровната игла се оказа временна. В главата му се мярна глупавата мисъл, че той, за разлика от неизвестния разказвач, нямаше никаква представа откъде са се взели кокошките. Сигурно са успели да ги донесат от някой пазар. Свинете бяха доведени от един от щандовете на ВДНХ, това го знаеше, но кокошките…
Той се опита да се огледа, но наоколо цареше абсолютен, черен мрак. Наблизо имаше някой. Вече бе минал половин час, откакто Артьом беше дошъл на себе си и затаил дъх, подслушваше странния разговор. Постепенно започваше да изпитва интерес към това къде е попаднал.
— Той мърда, чувам — разнесе се хриплив глас. — Аз викам командир. Командир разпитва.
Нещо прошумоля и утихна. Артьом опита да помръдне крака. Те също се оказаха завързани с кабел. Опита се да се обърне на другата страна и се натъкна на нещо меко. Чу се провлечен, изпълнен с болка стон.
— Антон? Вие ли сте? — прошепна Артьом.
Отговор не последва.
— Аха… Враговете на Великия червей се събудиха… — отбеляза подигравателно някой в тъмнината. — По-добре да не бяхте идвали на себе си.
Това беше същият треперещ мъдър глас, който през последния половин час бавно водеше повествованието за Великия червей и сътворяването на живота. Веднага ставаше ясно, че неговият притежател се отличава от останалите жители на станцията: вместо примитивни накъсани фрази той си говореше с нормални, леко превзети изречения, а и тембърът на гласа му беше съвсем човешки, не като при другите.
— Кои сте вие? Пуснете ни! — с усилие раздвижвайки език, изхриптя Артьом.
— Да, да! Точно така казват всички. Не, за съжаление, накъдето и да бяхте тръгнали, странстването ви приключи. Ще ви измъчват и после ще ви изпекат. Какво да се прави? Диваци… — отговори равнодушно гласът от тъмнината.
— Вие… също ли сте в плен? — досети се Артьом.
— Всички ние сме в плен. Точно днес вас ви освобождават — изкикоти се невидимият събеседник.
Антон отново застена, започна да се върти на пода, помърмори нещо неразбираемо, но така и не дойде в съзнание.
— Но защо стоим в тъмнина? Точно като пещерните хора!
Щракна запалка и огненото петно освети лицето на говорещия: дълга посивяла брада, мръсни, сплъстени коси и сиви насмешливи очи, губещи се в мрежа от бръчици. На вид беше не по-млад от шейсет години. Седеше на стол от другата страна на желязна решетка, разделяща стаята на две. На ВДНХ също имаше такава; наричаше се странно — „маймунарник“, макар че Артьом бе виждал маймуни само в детските книжки и в учебниците по биология. Всъщност помещението се използваше като затвор.
— Изобщо не мога да свикна с проклетата тъмнина, налага се да използвам тази гадост — оплака се старецът, прикривайки очите си. — Е, и защо се напъхахте тук? От онази страна няма достатъчно място, така ли?
— Чуйте! — прекъсна го Артьом. — Та вие сте свободен… Вие можете да ни пуснете! Докато не са се върнали тези канибали! Вие сте нормален човек…
— Разбира се, че мога — отговори старецът. — Но, естествено, няма да го направя. Не правим никакви сделки с враговете на Великия червей.
— Какъв Велик червей? Какви ги говорите? Аз дори никога не съм чувал за него, как мога да съм му враг?
— Не е важно дали сте чували за него или не. Вие дойдохте тук от онази страна, където живеят враговете му, значи може да бъдете единствено шпиони — насмешливият тон в гласа на стареца се смени със стоманено звънтене. — Вие имате огнестрелно оръжие и фенери! Дяволски механични играчки. Машини за убиване! Какво друго доказателство е нужно, за да се разбере, че вие сте неверници, че сте врагове на живота, врагове на Великия червей? — той скочи от мястото си и се приближи към решетката. — Вие и такива като вас сте виновни за всичко!
Старецът загаси прегрялата се запалка и в настъпилата тъмнина се чуваше как духа изгорените си пръсти. После зазвучаха нови гласове, съскащи и вледеняващи кръвта. На Артьом му стана страшно. Той си спомни за Фирата, убит от стрела с отрова.
— Моля ви! — зашепна той трескаво. — Докато още не е станало късно! Защо правите това?
Старецът не отговаряше нищо. След минута помещението се изпълни със звуци: шляпане на боси крака по бетона, хрипливо дишане, свистене на изкарван през ноздрите въздух. Макар и Артьом да не виждаше никого от влезлите, той чувстваше, че са няколко и всичките го изучават внимателно, разглеждат го, подушват го, слушат гръмкото, чуващо се из цялата стая туптене на сърцето му.
— Хора на огъня. Мирише барут, мирише страх. Един — миризма на станция от друга страна. Друг — отдалеч. Един, друг — врагове — прошепна най-накрая някой.
— Нека Вартан върши — разпореди се друг глас.
— Запали огън! — нареди някой.
Отново изщрака запалка.
В стаята освен стареца, в ръката на когото трептеше огънчето, стояха трима диваци с бръснати глави, прикрили очите си с длани. Единият от тях — този, който беше нисък, набит и брадат, Артьом вече го бе виждал днес. Другият също му се стори странно познат. Гледайки Артьом право в очите, той пристъпи напред и се озова до решетката. Той не миришеше по същия начин, както останалите: Артьом надуши прииждащата откъм този човек едва долавяща се смрад на разлагаща се плът. Не можеше да отмести поглед от очите му — като две върхушки те завъртаха целия свят около себе си и го теглеха навътре. Артьом потрепна: разбра къде е виждал това лице по-рано. Това беше същото създание, което го бе нападнало през нощта на „Киевска“.
Артьом беше обхванат от странно чувство, наподобяващо парализата, която бе сковала тялото му след убождането от отровната игла, само че този път напълно обезсилен се оказа разумът му. Мислите му спряха и младежът застина, покорно разкривайки съзнанието си на това същество, имащо само далечна прилика с човека, което безмълвно го изгаряше с очи.
— През люка… Люкът остана отворен… Дойдохме за момчето. За сина на Антон. Когото го отвлякохте нощес. Аз съм виновен — разреших му да слуша вашата музика, през тръбите… Качихме се върху дрезината. На никого друг не казахме. Дойдохме двамата. Не затворихме… — отговаряше послушно Артьом на въпросите, които се появяваха в главата му.
Не беше възможно да се съпротивлява на беззвучния глас, който му задаваше въпросите, нито пък да скрие нещо от него. За минута разпитващият научи всичко, което го интересуваше. Той кимна и отстъпи. Огънчето угасна. Артьом бавно започна да възвръща контрола върху себе си — както се връща чувствителността в ръка, притисната по време на сън.
— Вован, Юмрук — върнете се в тунела, в прохода. Затворете вратата — нареди един от гласовете, вероятно на брадатия командир. — Враговете остават тук. Дрон охранява враговете. Утре е празник, хората ядат враговете, почитат Великия червей.
— Какво направихте с Олег? Какво направихте с детето? — закрещя дрезгаво Артьом подире им.
Вратата изхлопа приглушено.
