всички страни се чуваше как нещо клокочи, кипи и се плиска.
Някой отново докосна разума му, предпазливо, сякаш опитваше слепешката, но младежът тръсна глава и мъглата се разсея.
Той се огледа и машинално преброи приютилите се на покрива членове на отряда. Сега бяха петима, ако не смяташе Антон, който така и не бе дошъл на себе си, и сина му. Артьом безучастно отбеляза, че един от бойците е изчезнал някъде, после мислите му отново застинаха. Веднага щом в главата му опустя, разсъдъкът му пак започна да затъва в някаква мътна бездна. Трудно му беше да се бори сам с това. Когато осъзна бегло какво се случва, младежът се постара да се вкопчи за тази мисъл; трябваше да мисли за каквото и да било, за да не остава разумът му незает. Очевидно с другите се случваше същото.
— Ето какво е станало с тази гадост под въздействие на излъчването… Точно както се говореше — биологично оръжие! Но и те самите не са очаквали, че ще има такъв кумулативен ефект. Добре поне, че си стои зад стените на Кремъл и не излиза в града… — говореше Мелник.
Никой не му отговаряше. Бойците бяха утихнали и слушаха разсеяно.
— Говорете! Говорете! Не мълчете! Тази гадост ви атакува право в нервните центрове! Ей, Оганесян! Оганесян! За какво си мислиш? — разтърсваше сталкерът един от подчинените си. — Улман, мамицата ти! Къде гледаш? Гледай към мен! Не мълчете!
— Ласкава е… Зове ме… — каза богатирът Улман, примигвайки.
— Каква ти ласкава! Не видя ли какво стана с Делягин? — сталкерът със замах зашлеви боеца по бузата и полусънният поглед на Улман се проясни.
— За ръцете! Всички се хванете за ръцете! — дереше си гърлото Мелник. — Не мълчете! Артьом! Сергей! Към мен, гледайте към мен.
А метър по-долу бълбукаше и кипеше страшната субстанция, която изглежда вече бе заела цялата платформа. Тя ставаше все по-настойчива и вече не можеха да издържат на напора й.
— Хора! Момчета! Не се поддавайте! Хайде… в хор! Да пеем! — сталкерът разтърсваше войниците, удряше им шамари или ги караше да дойдат на себе си с почти нежни докосвания. Не се предаваше. — Стани, страна огромна… Стани на смъртен бой!41 — проточи той дрезгаво и фалшиво. — С фашистката сила тъмна… С прокле-е-етата о-о-орда…
— Нека я-ярост благо-о-ородна… Да изкипи-и-и като вълна — поде Улман.
Субстанцията около мотрисата забълбука с удвоена сила. Артьом не се включи в хора, тъй като не знаеше думите на песента, но му се стори, че бойците ненапразно пеят за тъмна сила и изкипяваща вълна.
Останалите думи от първи куплет и от припева не ги знаеше никой освен Мелник и той изпя следващото четиристишие сам, със страховит пламък в очите и без да дава на никого да си отклони вниманието:
Този път припева го пяха почти всички, дори малкият Олег се опита да приглася на възрастните. Нестройният хор от груби, дрезгави мъжки гласове зазвуча и отекна в безкрайната мрачна зала. Звукът от пеенето им излиташе към високите сводове, украсени с мозайка, отразяваше се от тях и падаше и потъваше в кипящата долу жива маса. И макар че във всяка друга ситуация тази картина — седем здрави мъже, качили се на покрива на мотриса и пеещи безсмислени песни, хванати за ръце — би се сторила на Артьом безумна и смешна, сега тя му приличаше повече на вледеняваща сцена от нощен кошмар. Нетърпимо му се искаше да се събуди.
Макар и самият Артьом да не пееше, той прилежно отваряше уста и се люлееше в такт с музиката. Тъй като не чу добре думите от първи куплет, отначало реши даже, че става въпрос или за оцеляването на хората в метрото, или за сблъсъка с черните, под натиска на които скоро щеше да падне и родната му станция. После в още един куплет се спомена нещо за фашистите и Артьом разбра, че става въпрос за борбата на бойците от червената бригада с обитателите на „Пушкинска“…
Когато се откъсна от размишленията си, установи, че хорът е утихнал. Може би следващите куплети не ги знаеше дори и Мелник, или просто бяха престанали да му пригласят.
— Момчета! Дайте поне „Комбат“42, а? — опита се да уговори бойците си сталкерът. — Бащице комбат, бащице комбат, ти не криеше сърцето си зад гърбовете на момчетата… — започна той, но после млъкна.
Отрядът бе обхванат от неприятно вцепенение. Бойците започнаха да пускат ръцете си и кръгът се разпадна. Мълчаха всички, дори Антон, който през цялото време преди това беше бърборил и бълнувал. Чувствайки как появилата се в главата му пустота се запълва с топла и мътна каша от безразличие и умора, Артьом се стараеше да я изтласка, като си мислеше за своята мисия, после започна да си казва всички детски стихчета, които си спомняше, а накрая просто взе да повтаря: „Аз мисля, мисля, мисля, не можеш да се промъкнеш в мен…“
Боецът, когото сталкерът бе нарекъл Оганесян, изведнъж стана от мястото си и се изправи в целия си ръст. Артьом го погледна равнодушно.
— Е, на мен ми е време. Всичко добро — сбогува се той.
Останалите погледнаха тъпо приятеля си, без да му отговорят, само сталкерът му кимна. Оганесян отиде до ръба и без никакво колебание пристъпи напред. Изобщо не извика, но отдолу се чу неприятен звук — смесица от плясък и гладнишко ръмжене.
— Зове ме… Зовеее — каза напевно Улман и също започна да се надига.
Заклинанието в главата на Артьом — „Аз мисля, мисля, мисля, не можеш да се промъкнеш в мен!“ — забоксува на думата „аз“ и сега той просто повтаряше: „Аз, аз, аз, аз“, без да забелязва, че говори на глас. След това му се прииска — силно, непреодолимо силно — да погледне надолу, за да разбере толкова ли е уродлива вълнуващата се субстанция, колкото му се бе сторило отначало. А ако е сгрешил? Спомни си отново и за петолъчките на кремълските кули, далечни и примамливи…
И в този момент малкият Олег с лекота скочи на крака, затича се към ръба и с весел смях се хвърли надолу. Живото тресавище тихо измляска, приемайки тялото на момчето. Артьом осъзна, че му завижда и се приготви да го последва. Но няколко секунди след като субстанцията се затвори над главата на Олег, може би точно в момента, в който отнемаше живота му, баща му закрещя и дойде на себе си.
Като дишаше тежко и се оглеждаше измъчено, Антон се надигна и започна да разтърсва останалите, настоявайки да му отговорят:
— Къде е той? Какво е станало с него? Къде е синът ми?! Къде е Олег? Олег! Олежек!
Постепенно върху лицата на бойците започнаха да се появяват признаци на разум. Артьом също взе да идва на себе си. Той вече не беше сигурен, че наистина е видял как Олег скача в клокочещата субстанция. Затова не отговори нищо, само се опита да успокои Антон, който изглежда по неведом начин бе почувствал, че се е случило непоправимото, и изпадаше във все по-голяма истерия. Обаче от тази негова истерия вцепенението изчезна окончателно и от Артьом, и от Мелник, и от останалите членове на отряда. Той им предаде своята възбуда и яростното си отчаяние и незримата ръка, властно стиснала съзнанията им, се отдръпна, сякаш опарила се от кипящата в тях омраза. У Артьом, а, изглежда, и у останалите най-накрая се върна способността да мислят, която — сега той беше наясно с това — бе изчезнала още когато
