спестяванията — сподели с Артьом събеседникът му. — Затова едва ли ще тръгнат да ни закачат. За тях ние сме като Швейцария — добави той неразбираемо.
— Хубаво е тук, при вас — отбеляза вежливо Артьом за всеки случай.
— Но защо говорим само за „Белоруска“… А вие откъде сте? — попита най-накрая от учтивост Леонид Петрович.
Улман се направи, че е прекалено зает с пържолата си и не е чул въпроса.
— Аз съм от ВДНХ — отвърна Артьом, поглеждайки към него.
— Какво говорите! Какъв ужас! — Леонид Петрович даже остави вилицата и ножа. — Разправят, че там работите са съвсем зле. Чух, че държат отбраната с последни сили. Половината станция е загинала… Вярно ли е?
Хапката заседна в гърлото на Артьом. Каквото и да се случеше, трябваше да се добере до ВДНХ и да се види със своите хора, може би за последен път. Как можеше сега да пилее скъпоценно време в ядене? Отмести чинията, помоли за сметката и въпреки протестите на Улман, го помъкна със себе си — покрай разположените в отворите на арките сергии с месо и дрехи, покрай натрупаните на купчини стоки, покрай пазарящите се пътуващи търговци, сновящите товарачи, благоприлично разхождащите се фашистки офицери — към препречения с металическа ограда преход към Околовръстната линия. Над входа беше увесено бялото платно с кафявия кръг по средата и двама автоматчици с познатите сини камуфлажни униформи проверяваха документите и оглеждаха багажа.
Артьом никога не беше прониквал на територията на Ханза с такава лекота. Улман, който си дояждаше парчето пържола, порови в джоба си и показа на граничарите невзрачна на вид хартийка. Те без никакви приказки отдръпнаха заграждението и ги пропуснаха вътре.
— Що за документ е това? — полюбопитства Артьом.
— Ами… Книжката към медала „За заслуги към Отечеството“ — пошегува се Улман. — Всички са в дълг пред нашите полковници.
Преходът към Околовръстната представляваше странна смесица от крепост и търговски складове. Втората граница на Ханза започваше след мостиците на линиите: там имаше истински редути с картечници и дори с огнепръскачки. А по-нататък, до един паметник — мъдър на вид бронзов брадат мъж с автомат, крехка девойка и замечтан младеж, застанал до едно оръдие (сигурно основателите на „Белоруска“ или герои на борбата с мутантите, помисли си Артьом) — беше разположен цял гарнизон, не по-малко от двайсет войници.
— Това е заради Райха — обясни Улман на Артьом. — С фашистите е така: доверявай се, но проверявай. Разбира се, те не са пипали Швейцария, но Франция са я помели.
— Имам проблеми с историята — призна си смутено Артьом. — Вторият ми баща така и не успя да ми намери учебник за десети клас. Затова пък съм чел някои неща за древна Гърция.
Покрай войниците се точеше безкрайна редица наподобяващи мравки товарачи с вързопи на раменете: Ханза жадно изсмукваше почти цялата продукция на „Сокол“„Динамо“ и „Аеропорт“. Движението бе добре регулирано: по единия ескалатор носачите се спускаха надолу с товарите си, а по другия се изкачваха без багаж. Третият ескалатор беше за останалите пътници.
Долу, в стъклена будка, седеше автоматчик, следящ ескалатора. Той провери още веднъж документите на Артьом и Улман и им даде хартийки с печат: „Временна регистрация — транзит“ и дата. Пътят пред тях беше свободен.
Тази станция също се наричаше „Белоруска“, но разликата й с нейния радиален двойник беше поразителна: като между разделени при раждането си близнаци, единият от които е израснал в кралско семейство, а другият — прибран и отгледан от бедняк. Цялото благополучие и процъфтяване на онази, първата „Белоруска“, бледнееше в сравнение с околовръстната станция. Тя блестеше с измитите си до бяло стени, омагьосваше със сложната скулптура на тавана си и заслепяваше с неоновите си лампи, от които на тази станция светеха само три, но светлината им беше предостатъчна.
На платформата редицата от товарачи се разпадаше на две части: едните отиваха към линията през арката вляво, другите завиваха надясно, хвърляха вързопите си на купчина и се връщаха на бегом за нови.
При релсите бяха направени две спирки: за стоки, където бе монтиран неголям кран, и за пътници, където имаше билетна каса. Веднъж на петнайсет-двайсет минути край станцията преминаваше товарна дрезина, оборудвана със своеобразен дъсчен кош, на който се товареха сандъците и вързопите. Освен тримата или четиримата души, застанали зад ръчките на дрезината, навсякъде имаше и по един човек за охрана.
Пътническите дрезини идваха по-рядко — на Артьом и Улман им се наложи да чакат повече от четирийсет минути. Както им обясни продавачът на билети, маршрутките чакаха, докато не се съберат достатъчно хора, за да не се мъчат напразно хората на ръчките. Но самият факт, че в метрото все още имаше места, където може да се купи билет — по патрон за всеки участък — и човек да се вози от станция до станция, като едно време, очароваше Артьом. Той дори забрави за известно време за всичките си беди и съмнения и просто стоеше и наблюдаваше товаренето на стоки, представяйки си колко прекрасен е бил животът в метрото по-рано, когато по релсите са се движели не ръчни дрезини, а огромни блестящи мотриси.
— Ето я и вашата маршрутка! — обяви касиерът и зазвъня с камбанката си.
На спирката спря голяма дрезина, за която беше прикрепена вагонетка с дървени пейки. Артьом и Улман показаха билетите си и се настаниха на две от свободните места. След като изчака няколко минути и бройката на пътниците се попълни, трамваят продължи нататък.
Пейките бяха разположени така, че половината пътници седяха с лице към движението, а другата половина — с гръб. На Артьом му се падна място по посока на движението, а Улман седна на друго свободно място — с гръб към него.
— Защо пейките са разположени толкова странно, в различни посоки? — попита Артьом съседката си, здрава бабка на около шейсет години с надупчено кожено палто. — Неудобно е така.
— А как да ги сложат? — плесна с ръце тя. — Да не искаш да оставят тунела, без никой да го наглежда? Лекомислени сте вие, младите! Не чу ли какво е станало оня ден? Ей такъв плъх — бабката разпери ръцете си толкова, колкото й позволяваше мястото — изскочил от коловоз за разминаване и отмъкнал един пътник!
— Това не е било плъх! — намеси се мъж с подплатена ватенка, като се обърна назад. — Бил е мутант! При „Курска“, те там имат много мутанти…
— А аз ви казвам, че е плъх! — възмути се бабката. — На мен ми го каза Нина Прокопиевна, съседката ми, така че аз да не би да не знам, а?
Спориха още дълго, но Артьом вече не слушаше разговора. Мислите му отново се върнаха към ВДНХ. За себе си той вече твърдо беше решил, че преди да се качи на повърхността, за да тръгнат заедно с Улман към кулата Останкино, непременно ще се опита да се добере до родната си станция. Засега не знаеше как ще убеди партньора си, че това е необходимо. Но имаше лошото предчувствие, че последната възможност да види дома си и любимите си хора е сега, преди да се качат на повърхността. И не биваше да я пропуска — кой знае какво щеше да стане после… Макар и сталкерът да бе казал, че няма нищо сложно в задачата им, самият Артьом не вярваше особено много, че някога ще се срещне пак с него. Така че, преди да започне своя може би последен поход нагоре, трябваше поне за малко да се върне във ВДНХ.
Как звучеше само… ВДНХ… Мелодично, нежно. Да ти се иска да го чуеш пак и пак, помисли си Артьом. Нима случайният им познат на „Белоруска“ казваше истината и станцията беше на път да падне под натиска на черните, а половината защитници вече бяха загинали, опитвайки се да предотвратят неизбежното? Колко време бе отсъствал? Две седмици? Три? Той затвори очи и се опита да си представи любимите си сводове, елегантните, но сдържани линии на арките, ажурния обков на медните вентилационни решетки, редиците палатки в залата: ето тази е на Женя, а тази тук — неговата собствена.
Дрезината се поклащаше леко в такт с почукването на колелетата и Артьом не забеляза как се унесе в сън. Отново му се присъни ВДНХ.
… Той вече на нищо не се учудваше, не се вслушваше и не се опитваше да разбере. Целта на съня му не беше на станцията, а в тунела, спомняше си с увереност това. Когато излезе от палатката, веднага се насочи към линията, скочи долу и тръгна на юг, към „Ботаническа градина“. Пълната тъмнина вече не го
