половина.
Когато стъпи върху станцията и се огледа, той неволно потрепери — толкова му напомняше за онази ВДНХ, която бе виждал в кошмарите си. Половината от осветлението не работеше, във въздуха се долавяше миризма на барут, някъде в далечината се чуваха стонове и истеричен женски плач.
Артьом хвана автомата си и тръгна напред, като предпазливо заобикаляше арките и се вглеждаше внимателно в сенките. Изглежда черните бяха успели поне веднъж да пробият заслоните и да се доберат до самата станция. Част от палатките бяха разкъсани, на няколко места на пода се виждаха засъхнали следи от кръв. Тук-там все още живееха хора, на някои места даже се виждаше светлина на фенери през брезента.
От северния тунел долиташе далечна стрелба. Входът към него беше прикрит с планина от чували с пръст, висока колкото човешки ръст. Към тази барикада бяха прилепени трима души — те наблюдаваха тунела през бойници и държаха подходите под прицел.
— Артьом? Артьом! Откъде се взе тук? — повика го познат глас.
Той се обърна и видя Кирил — един от членовете на отряда, с който той в самото начало на пътешествието си бе напуснал ВДНХ. Ръката на Кирил висеше на превръзка, а косите му изглеждаха още по-разчорлени от обикновено.
— Ето че се върнах — отговори Артьом неопределено. — Държите ли се тук? Къде е чичо Саша, къде е Женя?
— Женя! Сети се… Убиха го, още преди седмица — каза мрачно Кирил.
Сърцето на Артьом застина.
— А чичо Саша?
— Сухия е жив и здрав, командва. Сега е в лазарета — Кирил махна с ръка към стълбите, водещи към новия изход от станцията.
— Благодаря! — Артьом хукна нататък.
— А ти къде беше? — завика Кирил подире му.
„Лазаретът“ изглеждаше зловещо. Истинските ранени бяха малко — само петима души; по-голямата част от пространството се заемаше от други пациенти. Повити като бебета и мушнати в спални чували, те бяха сложени в редица. Очите на всички бяха широко отворени, а от полуотворените им уста се носеше несвързано мучене. Наглеждаше ги не болногледачка, а автоматчик, хванал в ръка шишенце с хлороформ. От време на време някой от повитите започваше да се върти на пода и предаваше възбудата си на останалите, и тогава дежурният притискаше към лицето му напоена със сънотворно марля. Сънят не идваше и очите не се затваряха, но човекът се успокояваше и за известно време утихваше.
Артьом не видя Сухия веднага — той седеше в служебното помещение и обсъждаше нещо със стационарния лекар. Когато излезе, се натъкна на Артьом и се стъписа.
— Ти си жив… Артьомка! Жив си… Слава Богу… Артьом! — заговори той и докосна Артьом по рамото, сякаш за да се убеди, че младежът наистина стои пред него.
Артьом го прегърна здраво. Беше се страхувал като малките деца, че щом се върне на станцията, вторият му баща ще започне да го ругае: къде изчезна, каква безотговорност, докога ще се държиш като дете… Вместо това Сухия просто го притисна към себе си и дълго време не го пусна. Когато бащините обятия най-после се разтвориха, Артьом го погледна в блесналите от напиращите сълзи очи и се засрами.
Накратко, без да се впуска в описание на приключенията си, той разказа на втория си баща къде е бил и какво е успял да направи за всичкото това време, обясни защо се е върнал. Сухия само клатеше глава и ругаеше Хънтър. После се опомни и каза, че за мъртвите — или хубаво, или нищо. Впрочем той не знаеше какво точно се е случило с Ловеца.
— А виждаш ли какво става тук, при нас? — гласът на Сухия отново беше станал твърд. — Всяка нощ валят орди от тях, не стигат никакви патрони. Дойде дрезина от „Проспект на мира“ с припаси, но нищо работа.
— Искат да взривят тунела при самия Проспект, за да отрежат напълно и ВДНХ, и останалите станции — съобщи Артьом.
— Да… Страх ги е от подпочвените води, затова не смеят при ВДНХ. Но това няма да помогне за дълго. Черните ще намерят други входове.
— Кога смяташ да тръгнеш оттук? Вече остана малко време. По-малко от денонощие, трябва да подготвиш всичко…
Сухия го изгледа продължително, сякаш го изпитваше.
— Не, Артьом. За мен има само един път оттук и той не е към „Проспект на мира“. Тук имаме трийсет ранени и какво — да ги изоставим ли? Освен това кой ще държи отбраната, докато си спасявам кожата? Как да отида при някой и да му кажа: остани тук да ги удържаш и да умреш, а аз си тръгвам? Не… — той въздъхна. — Нека взривяват. Колкото издържим — толкова. Всеки умира някой ден.
— Тогава ще остана с вас — реши Артьом. — Те там ще се справят и сами с ракетите, каква полза от мен? Поне да ви помогна…
— Не, не, ти непременно трябва да отидеш! — прекъсна го уплашено Сухия. — И херметичната врата ни е наред, още работи, и ескалаторът си е цял, ще можеш да се добереш бързо до изхода. Ти трябва да отидеш с тях, та те там дори не знаят с кого си имат работа!
Артьом се усъмни дали вторият му баща не иска да го отпрати от станцията, за да му спаси живота. Опита се да възрази, но Сухия изобщо не искаше да го слуша.
— В твоя отряд само ти знаеш как черните умеят да подлудяват хората — той посочи увитите ранени.
— Какво им е?
— Бяха в тунелите, не издържаха. Но тях успяхме да ги измъкнем, пак добре. А колко бяха разкъсани живи от черните! Невероятно силни са. И най-важното: когато се приближат и започнат да вият, малцина издържат, ти самият помниш. Доброволците ни се приковаваха с белезници, за да не избягат. Тези, които успяхме да ги откопчим, лежат тук. Ранените са малко, защото когато черните докопат някого, вече е трудно да се измъкне.
— До Женя… добраха ли се? — попита Артьом и преглътна. Сухия кимна. Артьом не се реши да разпитва по-подробно.
— Да вървим, докато е затишие — побърза да предложи Сухия, използвайки объркването му. — Ще поговорим, ще пийнем чай — останал ни е още. Гладен ли си?
Вторият му баща го прегърна и го отведе в стаята на началството. Артьом се оглеждаше потресено: изобщо не му се вярваше, че е възможно ВДНХ да се промени така за трите седмици, през които беше отсъствал. Уютната, приятна за живеене по-рано станция сега навяваше само тъга и отчаяние. Искаше му се да избяга по-бързо оттук.
Отзад изгърмя картечница. Артьом се хвана за оръжието.
— Това е за сплашване — спря го Сухия. — Най-страшното ще настъпи след няколко часа, вече го усещам. Черните прииждат на вълни, съвсем скоро отблъснахме една. Не се бой, ако започне нещо сериозно, нашите ще пуснат сирената — ще обявят обща тревога.
Артьом се замисли. Сънят му с похода в тунела… Сега това беше невъзможно, а и една реална среща с черните едва ли би приключила толкова безобидно. Пък и Сухия, каквото и да говореше, никога не би му позволил да влезе сам в тунела. Наложи се да се откаже от безумната мисъл. Имаше по-важни работи за вършене.
— А аз знаех, че ще се видим пак с теб, че ще дойдеш — каза Сухия вече в стаята на началството, докато му наливаше чай. — При нас преди седмица дойде един човек, който те търсеше.
— Какъв човек? — застана нащрек Артьом.
— Каза, че сте познати. Един такъв висок, слаб, с къса брада. Наричаха го някак странно, нещо подобно на Хънтър.
— Хан? — смая се Артьом.
— Точно така. Каза ми, че пак ще се върнеш тук, и то толкова уверено, че веднага се успокоих. И освен това предаде нещо за теб.
Сухия измъкна бележника си, в който пазеше разбираеми само за него записки, и измъкна оттам сгънато на четири листче. Артьом го разгъна и го поднесе към очите си. Това беше къса записка, само от едно
