Вълчият талисман

някакво лошо предчувствие. Трепетликата бе преплела пръсти с неговите. Сега тя стисна здраво ръката му.

 — Така е. — Охлюва черупка закрачи напред-назад, за да се поуспокои и да си поеме дъх.

 — Кухите флейти ли? — запита Бягащ като вятъра.

Воинът пое меха с вода, който му предложи Един мъж и отпи голяма глътка, преди да поклати отрицателно глава.

 — Не, Бягащ като вятъра. Видях един мъж и една жена.

Един мъж извика изненадано:

 — Бягал си през целия път дотук само защото си видял мъж и жена?

Охлюва черупка присви очи:

 — Сметнах, че Гореща мазнина би искал да научи, че насам идва могъща Съногадателка. Видях как тя повика при себе си животните. Казвам ви, двамата вървяха, заобиколени от птици, антилопи и койоти. Даже един орел се спусна и закръжи над главите им.

Бягащ като вятъра потърка замислено брадичката си.

 — Духовни хора? Бяха ли облечени в дрехи на Земните хора?

 — Само мъжът. Жената бе облечена като член на Вълчето племе — с кожени гащи и къса риза. Намират се ей там. — Той врътна глава на север. — Може би на един ден път оттук. Идват право насам.

Бягащ като вятъра пое дълбоко дъх.

 — Може би е най-добре да идем да видим какво ще каже Гореща мазнина.

 — А утре? — запита Трепетликата.

Бягащ като вятъра отвърна:

 — Ако тя е истинска Съногадателка, Гореща мазнина ще ни бъде от полза много повече, отколкото всичките ни воини.

Пръстите на страха обвиха здраво сърцето му.

* * *

 — За последен път те питам. — Храбър мъж се усмихна на вързания воин от клана Черно острие. — Къде се намира кланът ти? Къде са Бягащ като вятъра и жена му?

Раненият воин го изгледа с каменно лице. Зъбите му си останаха здраво стиснати, а мускулчетата по потните му челюсти бяха изпъкнали.

Храбър мъж въздъхна и огледа Строшените камъни, които наблюдаваха с интерес всичко. Пясъчните хълмове зад тях, осеяни с пелинови храсти и маслодайни дървета, трептяха от маранята. Планините на запад сякаш плуваха в сребристо сияние.

Храбър мъж наклоно глава и изгледа мъжа. Една ужасна рана от копие бе обезкървила подутия му крак, а по кожата му имаше засъхнали струйки кръв. Докато го бяха влачили насам, раната се бе замърсила с пясък и прах.

 — Сложете краката му в огъня — нареди той и го изгледа за последен път. — Или ще ми кажеш?

Черното острие затвори очи.

 — Направете го — каза Храбър мъж на Летящия ястреб.

Двама воини сграбчиха мятащия се пленник и го завлякоха до димящите въглени, останали от нощния огън. Дългата кост хвърли още храсти върху жаравата и се наведе, за да ги разпали с духане.

Воинът изпищя, когато завряха краката му в пламъците. Мокасините му започнаха да димят и да се сбръчкват, когато пламъците зализаха кожата. Той подскочи и от дробовете му се изтръгна ужасен крясък.

 — Къде са? — прогърмя Храбър мъж, изкуцука до мъжа и впери поглед в изцъклените му очи. — Къде?

Воинът се разкашля задавено, сгърчил лице в болезнена гримаса. Дългата кост и Петте копия отново мушнаха краката му в пламъците и по челото му изби пот. Той зарита обезумял, разпръсквайки въглените.

 — На юг! — изкрещя воинът. — В името на Гръмовната птица, стига!

Храбър мъж направи знак и хората му дръпнаха пленника по-далеч от огъня.

 — Къде на юг? — наведе се над него Храбър мъж, втренчен в лицето му.

Черното острие се гърчеше на пясъка и хлипаше:

 — На юг от Зелената планина. В долината на Червената глина. На два дни път оттук. — След това въздъхна и потрепери от изгарящата болка.

Храбър мъж се изправи.

 — Значи отвъд Зелената планина. — Обходи с поглед южния хоризонт, забелязвайки заоблените гранитни върхове, които скриваха гледката. На два дни път? Неговият лагер заради старците и децата щеше да вземе разстоянието за четири.

 — Вдигайте лагера!

Отправи се към палатката си, а Бяла врана вървеше до него.

 — А воинът на Черните острия?

 — Оставете го както е вързан.

Черните и очи срещнаха неговите за момент и тя кимна.

С инфектирана рана и опечени крака вързаният нямаше да изкара и един ден. Койотите щяха да го довършат. Дори и Бяла врана потръпваше при тази мисъл.

* * *

Навън изпищя жена.

Бягащ като вятъра скочи на крака, шмугна се под покривалото на палатката си и изтича навън в сивата утринна светлина. Трепетликата се изтърколи от завивките, нахлузи роклята през главата си и го последва. Тук и там мъжете надничаха от палатките си и се озъртаха наоколо.

Лагерът изглеждаше спокоен. От огнищата се издигаха струйки дим. Птиците в пелиновите храсти посрещаха зората с песни. Заоблените пръстени колиби в лагера на Маслодайното дърво се бяха прихлупили, очаквайки утрото. Във въздуха се носеше прохладното ухание на пелин и детелина, както и сладкият мирис на пръстта.

Сивото зайче влезе тичешком в лагера, притиснала ръка до гърдите си, с потресено изражение на лицето.

Бягащ като вятъра се обади:

 — Какво има?

Той я сграбчи за раменете тъкмо когато щеше да профучи покрай него; тя цялата трепереше.

 — Гореща мазнина — прошепна тя. — Там… в пелиновите храсти. Мъртъв е.

 — Какво? — Трепетликата я хвана за рамото; по изящното и лице бе изписана изненада.

Бягащ като вятъра хвърли разтревожен поглед на Трепетликата и нареди:

 — Покажи ми.

Сивото зайче потрепери и поклати глава.

 — Сиво зайче? — Трепетликата я хвана за ръката. — Ела. Аз ще бъда до теб. Той ми е дядо. Може би просто е пуснал душата си да лети. Може би…

Хората бяха почнали да се трупат около тях, шепнейки си разтревожено един на друг.

Двете жени се отправиха към пелиновите храсти заедно с Бягащ като вятъра. Той забеляза пребледнялото лице на Трепетликата. Сърцето му бе свито. Гореща мазнина? Мъртъв? Той поклати невярващо глава.

Сивото зайче спря, пое дълбоко дъх и застина.

Гореща мазнина лежеше по лице върху меката песъчлива почва в подножието на плоския хълм, който