засланяше лагера. Пелиновите храсти около него бяха високи до коленете и сребристозеленият им цвят рязко контрастираше със златисто-кафявите дрехи на Човека с летяща душа.
Трепетликата издаде дълбок гърлен стон и Бягащ като вятъра я прегърна. Раменете и се затресоха. Изплашените очи на Сивото зайче отразяваха паниката, която обзе шумящата тълпа.
Хората се скупчиха около тях, за да видят тялото. Бягащ като вятъра потупа Трепетликата по гърба, а след това я пусна, за да се наведе и огледа тялото на Гореща мазнина. Темето на стареца бе пробито.
Бягащ като вятъра подтисна желанието си да изкрещи мъката си на небесата. Тази купчина безжизнена плът първа му бе предложила топла приятелска ръка и дружбата им бе станала скъпа и за двамата. Още едно топло приятелско чувство бе изтръгнато от душата му — като пелинов храст, изтръгнат от изсъхнала земя:
Препаската на Гореща мазнина бе развързана, сякаш бе клекнал да се облекчи. Бягащ като вятъра се извърна, но видя единствено разбъркани следи — утъпкани от хората, скупчили се около тях. Той огледа внимателно земята. От другата страна на пелиновите храсти намери два отпечатъка върху твърдата почва — сякаш някой се бе вдигнал на пръсти, за да нанесе удара.
— Кой ли го е направил? — запита Трепетликата с напрегнат глас.
— Син вятър! Огледай наоколо за следи. Бързо, преди да сме изпотъпкали всичко. — Бягащ като вятъра посочи. — Останалите не мърдайте от мястото си, докато не огледаме.
Синият вятър кимна и се отдели от тълпата.
Бягащ като вятъра се опита да сподави мъката си и да размисли трезво.
— Някой да е чул нещо? Или да е видял нещо?
Хората се спогледаха неспокойно и поклатиха глави.
— Имаме много неприятели — напомни Черна луна, пристъпи напред и се наведе. В очите му заблестя тъга.
— Може да сме изпуснали някой от воините на Земните хора. А може да е била и някоя от пленничките.
Бягащ като вятъра пое дъх през зъби.
— Снощи той вечеря с нас. Сигурно се е случило малко след това.
Трепетликата коленичи, мъчейки се да сподави сълзите си. Без да обръща внимание на кръвта, тя нежно положи главата на своя дядо в скута си.
Младият мъж се наведе и попипа съсирената тъмночервена локва върху пясъка. След това докосна тялото на стареца — то бе леденостудено.
— Който и да е бил, е изчезнал отдавна. Но това не значи, че няма да се върне. За известно време ще трябва да бъдем нащрек през нощта и да се пазим по-добре.
— Да убиеш Човек с летяща душа? — Сивото зайче поклати глава. — Надявам се, че този, който го е направил, е готов да посрещне гнева на Гръмовната птица. Душата на Гореща мазнина ще се върне за него.
Сред хората се надигна гневен ропот.
Бягащ като вятъра си припомни деня, в който се бе изправил пред Един мъж… деня, в който Гореща мазнина бе говорил за пръв път с него. Колко нощи след това бяха разговаряли със стария Човек с летяща душа, бяха се смели и споделяли тайните на душите си?
Той се изправи и махна рязко с ръка.
— Охлюва черупка, вземи няколко човека и се разгърнете около лагера. Удвоете постовете по хълмовете.
Тиха вода засенчи очи и се загледа надолу към равнините. Дори оттук виждаше ленивите димни спирали, издигащи се от лагера на Маслодайното дърво — повече огньове, отколкото би запалил целият клан на Нощна сянка. Той хвърли поглед към плоския хълм, който хвърляше дълга сянка върху лагера. Ивиците бяла пръст, разделени от пясъчникови скали, блестяха на утринната светлина, а пелиновите храсти и детелината бяха осеяли склоновете за най-подходящото място за поставяне на часови. И ако те бяха там…
Сърцето му се сви от безпокойство.
— Насам — каза той на Бяла пепел, посочвайки един осеян с пелинови храсти конусовиден хълм точно пред тях. Върхът на ниската могила, изглежда, бе от бяла глина и пръснати кварцови камъчета.
— И после какво? — попита жената, бързайки след него. Непослушко припкаше отзад.
— Сънувай. Сънувай животните. Трябва да го направиш.
— Но защо?
— Тези там долу не са Земни хора. Ще трябва да ги накараме да си помислят, че притежаваме по- голяма Сила, отколкото изглежда на пръв поглед.
Задъхани, те достигнаха върха на хълма и погледнаха надолу към равнината. Тиха вода видя как няколко фигури се насочват към тях в лек тръс.
— Сънувай, Бяла пепел!
Бяла пепел се отпусна върху пясъка и сложи ръце в скута си. Преглътна с усилие и затвори очи.
Младият мъж седна до нея и започна да пее. Той се съсредоточи, опитвайки се да не обръща внимание на страха, който пулсираше с всеки удар на сърцето му.
Вързопът се впи в раменете му, натежавайки. Тръсна глава и запя по-високо.
Челото на Бяла пепел лъсна от пот. Сега вече воините се виждаха ясно, тичащи по обраслия с пелинови храсти склон към тях. Колко ли време им оставаше?
— Вълчи съногадателю? — прошепна тя, мъчейки се да сподави обзелото я отчаяние. — Помогни ми. Трябва да призова животните.
Тежестта на вързопа на Тиха вода теглеше неумолимо раменете му надолу:
Тежестта на вързопа сякаш се увеличаваше още повече… И изведнъж се сети:_ това бе от Вълчия Талисман!_
Изхлузи вързопа от раменете си и развърза ремъците с трескава бързина. Сграбчи Талисмана и през ръката му премина мълния от Сила. Самият въздух сякаш завибрира и Бяла пепел се поуспокои; известна част от отчаянието изчезна от напрегнатото и лице.
Воините под тях ги посочиха и закрещяха.
Тиха вода долови мига, в който жената се докосна до Върховното цяло. Вълчият Талисман се изпълни с такава неудържима Сила, че той едва не го изпусна. Усещаше невидимите нишки на Талисмана да се протягат към Бяла пепел.
Един черен вълк се приближи по криволичещата пътека между бледозелените храсталаци. Той се взря в жената с блестящи жълти очи — сякаш чакаше нещо. В небето се разнесе крясък на орел. Сърцето на Тиха вода подскочи, когато вълкът дойде и застана между него и Бяла пепел; беше толкова близо, че той усещаше как муцуната на животното се трие в кожените му панталони. Една чучулига кацна на главата на Бяла пепел и заизвива трели във въздуха. От храстите изпълзя язовец, който засумтя тихо. Върховното цяло пулсираше.
Душата на Тиха вода се изпълни с екстаз.
Воините спряха на няколко хвърлея копие и впериха изумени очи в тях.
— Бяла пепел? — каза той бързо. — Кажи им, че идваме с мир.
Един от воините се приготви да метне копието си.
— Бяла пепел! Аз
Тя се отърси от Съня и животните побягнаха, пръсвайки се из храстите или политайки към тюркоазеното небе. Воините под тях закрещяха и закриха главите си, за да се предпазят от разлетелите се птици. Един от тях падна на земята и поде молитвени Песни към Гръмовната птица.
— Какво? Какво каза?
