Вълчият талисман

 — Кажи им, че им носим Съня. Че няма да им сторим нищо лошо.

Гласът и звънливо заговори на езика на Слънчевите хора и воините се спогледаха неспокойно.

Тогава водачът им тръгна към тях, изкачвайки предпазливо склона, приготвил копие в атлатъла си. Хората му го последваха с нервни крачки. Тиха вода усети как Бяла пепел се стяга, докато воинът приближаваше. Когато стигна на не повече от десет крачки от тях, той се спря с изумено изражение на лицето. Мъжът бе млад и красив, с гъвкава и силна походка. Косата му бе сплетена на кок. Три черни линии бяха татуирани на челото му. Устните му се отвориха и промълвиха:

 — Бяла пепел?

Тиха вода разпозна името и на езика на Слънчевите хора. Той се извърна към нея и видя, че тя се взираше в младия воин с отворена от изумление уста.

* * *

 — Бягащ като вятъра? — прошепна Бяла пепел. Недоверието и се примеси с витаещите в съзнанието и фрагменти от Съня. Тя примигна и потърка лицето си. Дали това бе истина? Или Върховното цяло и пращаше ново видение?

Той пристъпи към нея; беше по-възмъжал, отколкото го помнеше. Заякнал. Тя плъзна поглед по познатите черти на лицето му, озарени от ярката светлина. Сърцето и спря да бие, виждайки удивлението в очите му.

 — Бяла пепел…_ ти си жива!_

Тя се изправи неуверено на крака и изчака Тиха вода да застане до нея, преди да направи крачка напред и да прегърне Бягащ като вятъра. Той я прегърна също тъй силно, както го бе направил онази нощ над лагера на клана Бяла глина.

 — Мислех, че си загинала — прошепна той в косата и. — Бях изгубил всяка надежда.

Непослушко излая и заръмжа зад нея.

 — Бяла пепел? — обади се неуверени Тиха вода. — Кой е този мъж?

Тя се отдръпна от Бягащ като вятъра, примигвайки за да задържи сълзите, замъглили зрението и.

 — Тиха вода, това е Бягащ като вятъра.

Той притисна Вълчия Талисман до гърдите си и изгледа любопитно воина.

Лицето на Бягащ като вятъра се изопна.

 — Какво правиш тук? Защо тези животни те бяха наобиколили? Какво става?

Бяла пепел затвори очи, опитвайки се отчаяно да се отърси от безметежността на Върховното цяло, за да може да разсъждава трезво.

 — Това Черни острия ли са?

 — Точно така.

Тя кимна и душата и се изпълни с облекчение._ Поне не трябва да се бори с храбър мъж._

 — Да отидем в лагера ви, Бягащ като вятъра. Трябва да поговорим за много неща, а времето е малко.

 — А този човек? — запита той с глас, който режеше като току що отчупен обсидиан.

Бяла пепел видя как спътникът и се стегна и плоското му лице се изопна.

 — Той е Пазителят на Вълчия Талисман. — Хвърли поглед на Бягащ като вятъра, след това се обърна и протегна ръка на Тиха вода. Той притисна Вълчия Талисман към гърдите си със сакатата си ръка и пристъпи напред да я поеме.

 — Освен това той е… моят съпруг.

13.

„Моят съпруг!“ Думите опариха Бягащ като вятъра като горещи въглени. Той се извърна с напрегнати мускули и погледна Охлюва черупка.

 — Върни се в лагера. Нареди да приготвят храна. Трябва да свикаме съвета.

 — А този Земен човек? — Воинът хвърли неспокоен поглед към Тиха вода.

 — Той ще дойде с нас… засега.

Охлюва черупка кимна, но си личеше, че безпокойството пълзи като гъмжило насекоми под кожата му.

Бягащ като вятъра се извърна към Бяла пепел и видя объркването в очите и. Сетне отново хвърли изпитателен поглед на Земния човек. Едната му ръка бе искривена и, изглежда, не можеше да си служи с нея. Мъжът бе тантурест, а лицето му извикваше представа за настъпено бизонско лайно. Единствено в очите му Бягащ като вятъра забеляза нещо по-специално. Те разкриваха душа, която бе прекалено добра за този свят.

„Какво чак толкова е видяла в него? Та той е… той е…“ Бягащ като вятъра поклати глава и изгледа сърдито мъжа.

Бяла пепел заговори на Тиха вода на неразбираемия език на Земните хора. Той прибра кожения предмет обратно във вързопа. Противното му куче на черни и бели петна вдигна глава и наостри уши.

Бягащ като вятъра се обърна. „Ще се омъжа за теб. Ще стана твоя жена.“ — Той измърмори презрително под носа си.

 — Значи Черните острия са завзели всички южни територии? — запита го тя, подтичвайки, за да върви в крак с него. Звучният и глас накара душата му да изтръпне.

 — Нали казах, че ще дойда да те взема, преди да падне първият сняг.

За момент тя продължи да върви мълчаливо.

 — Нещата се промениха.

 — Да, виждам — отвърна саркастично той.

Тя положи длан върху ръката му.

 — Виждаш, но дали разбираш?

Погледна тънките и пръсти, обхванали изпъкналите му мускули, а после впери поглед в очите и… и светът изведнъж се завъртя — сякаш душата му бе изложена на показ. Преглътна и поклати глава. Нещо го караше да бъде нащрек.

 — Какво те…

 — Променил си се, Бягащ като вятъра. Възмъжал си. Но аз виждам душата ти, гнева, притаен в нея, и болката, на която той скоро ще отстъпи място. — Зарея поглед към лагера с усмивка, в която се бореха радост и горчивина. — Толкова неща ми се случиха, след като ти напусна клана Бяла глина.

 — С него ли? — запита Бягащ като вятъра, кимвайки към Тиха вода, който вървеше неспокойно зад тях.

Бяла пепел разбра какво се крие във въпроса и отвърна отсечено:

 — Да. Той неведнъж спасява живота ми — и дори се изправи срещу Храбър мъж и неговите Строшени камъни.

 — Този ли? — Младият мъж се изсмя. — Та той изглежда така, сякаш е готов да избяга, ако някой заек изскочи пред него.

Красивото и лице стана толкова тъжно, че през душата му премина тръпка. Някакво призрачно присъствие на Силата витаеше във въздуха около нея. Неволно се дръпна по-настрани. „Чувствам, че тя знае повече неща от мен — вижда неща, които аз не мога да видя. Бяла пепел, моя Бяла пепел… какво е станало с теб?“

Той се овладя.

 — Търсих те навсякъде. В лагерите Трите устия, Лоша вода — на всяко място, за което можах да се сетя. Какво се случи с теб?

 — Племето на вълка изби клана Бяла глина. Аз избягах.

 — Знам. Пелинов дух е при нас.

Вестта обаче не предизвика у нея неописуемата радост, която бе очаквал. Вместо това тя просто прие думите му с разбиращо кимване. Той я погледна с крайчеца на окото си: „Какво ти е, Бяла пепел? Да не би този грозен Земен човек да те е омагьосал? Това ли е? Значи е