Вълчият талисман

победи, ако не се изправя пред него.

Челюстта му потрепери при докосването и.

 — Искаш ли да се отречеш от нея? — запита Черна луна.

Умът на Бягащ като вятъра бе празен. В настъпилото мълчание се обади Пелинов дух:

 — Черна луна? Ще послуша ли кланът съвета на Пелинов дух?

Черна луна кимна:

 — Ти винаги имаш право на глас при нас.

Пелинов дух подпря ръце на хълбоците си и вдигна глава:

 — Гледам Бяла пепел и виждам жена, която почти не познавам. Преди години Силата ме отведе при Земните хора, за да я открадна. Знам как изглеждат хората, които притежават Силата. Виждам я и в нейните очи. Тя говори за някакъв Сън. Тази сутрин положихме тялото на нашия Човек с летяща душа на възвишението и изпратихме душата му с Песни в небесата при Гръмовната птица.

Огледа замислено насъбралите се хора.

 — Не познавам законите на Силата, но Човекът с летяща душа ни бе отнет. Сега идва друг. Всички чухме разказа на воините. Чухме думите на Охлюва черупка, на когото всички вярват. Бяла пепел и нейният съпруг са повикали животните при себе си. Едва когато воините са пристигнали, те са се разбягали. Може би Черните острия трябва да изпълнят молбата и. — Хвърли извинителен поглед на Бягащ като вятъра и добави: — Аз казах.

 — Бягащ като вятъра? — запита отново Черна луна.

Младият мъж облиза пресъхналите си устни, опитвайки се да прецени какво ще бъде правилното решение. Обърна се към Бяла пепел, взирайки се в блестящите и очи.

 — Значи не искаш да бъдеш… моя жена?

Тя леко положи длани на раменете му.

 — Бягащ като вятъра, не мога. Трябва да Сънувам. Иначе всичко ще бъде загубено.

Душата му пищеше, докато произнасяше:

 — Тя е моя братовчедка. — След това си проби път през насъбралото се множество, без да обръща внимание на насочените към него погледи. Нещастен и посърнал, той се отдалечи от лагера.

Тиха вода забеляза мъката по лицето на Бягащ като вятъра и разбра до какво решение се е стигнало. Вместо обаче да се почувства облекчен, той се натъжи от болката на воина.

Заради Бяла пепел младият мъж бе напуснал клана Бяла глина. Сега всичко, което бе постигнал заради нея, се бе сгромолясало с трясък.

Бяла пепел продължаваше да говори на езика на Слънчевите хора. Тиха вода забеляза как лицата на хората стават все по-угрижени. И кой ли бе този широкоплещест воин с петте кръга, татуирани на челото му? Тя го прегърна сякаш бяха близки приятели.

 — Мислиш ли, че трябва да си плюем на петите? — попита той Непослушко. Кучето наблюдаваше внимателно обикалящите наоколо лагерни кучета с настръхнала козина. От гърлото му излезе тихо ръмжене. — Ти го каза.

Хората започнаха да се разпръскват, насочвайки се отново към лагера. Тиха вода гледаше да стои близо до Бяла пепел и непрекъснато я питаше какво става, но тя продължаваше да разговаря сериозно с едрия мъж, който, изглежда, бе вождът.

 — Ще има съвет — каза му мускулестият воин с татуираните на челото кръгове. Човекът огледа Тиха вода и добави: — Бяла пепел каза, че ти си нейният съпруг?

Тиха вода усети как стомахът го присвива, когато впери поглед в суровите му очи. Кой ли бе този могъщ воин? Беше тъй широкоплещест, че сякаш можеше да преобърне цяла планина.

Изведнъж осъзна напълно думите на мъжа: Бяла пепел го бе нарекла свой съпруг! Тиха вода наклони глава. Кой знае защо тази мисъл изобщо не му бе минала през ума. Усети някакво доволство, произнасяйки:

 — Да, тя ми е съпруга.

Широкоплещестият воин го изгледа, сякаш виждаше пред себе си плесенясал бизонски бут, и го запита завалено:

 — Че какво е видяла в такъв грозен човек като тебе? Имаш само една ръка.

Тиха вода се изпъна гордо. Проклятие, какво му влизаше това в работата?

 — Аз съм Пазителят на Вълчия Талисман. И съм закрилник на Съногадателката. — В изблик на вдъхновение, добави: — Ако имаш други въпроси, по-добре ги задай на Силата.

Суровите очи на воина се присвиха, докато се првърнаха в тесни цепки.

 — Аз никога не разпитвам Силата. — Извъртя се и последва останалите, отправящи се към една голяма палатка. Покривалата и бяха навити нагоре за проветрение. В средата на лагера стърчаха самотни и осиротели глинените колиби на клана Маслодайно дърво.

Тиха вода заподтичва отзад и запита воина:

 — Къде си научил езика на Земните хора? Добре го говориш.

Мускулестият воин се изсмя; в смеха му имаше всичко друго освен дружелюбие.

 — Чудиш се защо някой пита какво е видяла Бяла пепел в теб? Аз имам това право, Земни човече. Научих езика на Земните хора от нея. Тя ми е дъщеря.

Той спря и се вторачи в него:

 — Ти си Пелинов дух?

Воинът кръстоса ръце и мускулите му се издуха. Той огледа Тиха вода със святкащите си очи.

 — Да, аз съм Пелинов дух.

 — Когато ни остане време, искам да поговоря с теб. Бяла пепел ми е разказвала много хубави неща за теб и Ярка луна.

Враждебният поглед на Пелинов дух поомекна. Той примигна и сведе очи.

 — Може би по-късно, като седнем край огъня да вечеряме.

 — Тиха вода? — повика го Бяла пепел. — Ела, седни до мен.

Той кимна почтително на Пелинов дух и тръгна напред.

 — Защо си дошла тук? — запита Черна луна, след като и последният от осмината водачи се бе настанил в палатката. Целият клан се бе скупчил отвън до подпорните пръти, напрягайки слух да чуе всяка дума. Въпреки горещината на обедното слънце хората се бяха притиснали един до друг, а някои бяха сложили върху главите си кожени парчета, за да им пазят сянка.

Бяла пепел огледа палатката. Кожите бяха обработени с дим, докато станат тъмнокафяви. От южната страна бяха сложени постелите, а до тях имаше редица кожени мехове за готвене и каменни сечива. Изпод навитите покривала на палатката виждаше скупчилите се хора, чакащи с нетърпение отговора и. Дори и жежкият въздух бе притихнал.

Тя седеше с кръстосани крака, изправен гръб и сгънати ръце. Тиха вода седеше до нея, наблюдавайки внимателно всичко с широко отворени очи. Вързопът с Вълчия Талисман лежеше в скута му. Младата жена каза:

 — Дойдох, за да сътворя ново бъдеще.

Черна луна наклони глава:

 — Ново бъдеще? На нас не ни трябва ново бъдеще.

Челото и се набръчка.

 — Вие просто не разбирате какво става. Всичко се разпада. Слънчевите хора са променили Спиралата.

 — А каква е тази Спирала? — Черна луна вдигна поглед към жена си Отстъпва място. Тя сви рамене.

 — Тя представлява живота. Всичко онова, което съществува и същевременно не съществува — отвърна Бяла пепел.

Черна луна се размърда неспокойно.

 — Душата ти отлита ли до Лагера на мъртвите? Можеш ли да го правиш? Да призовеш Гръмовната птица?