съвета на Бягащ като вятъра и Трепетликата, преди да си кажа мнението. Този въпрос не трябва да се решава прибързано.
Бяла пепел изгледа изпитателно Черна луна, виждайки как вождът на клана се върти неспокойно под проницателния и поглед.
— Черните острия имат късмет, че водачът им е толкова мъдър. Сега с Тиха вода ще си починем. Утре трябва да се приготвим. Утре вечер воините ти ще открият Строшените камъни, промъкващи се през прохода на Зелената планина. На следващата нощ Тиха вода и аз ще се изправим лице в лице с Храбър мъж.
Черна луна не изглеждаше много окуражен от думите и. Вглеждайки се в душата си, Бяла пепел видя и собствения си страх — също тъй отчаян като този на вожда.
Бягащ като вятъра седеше на върха на една дюна западно от лагера, сипвайки пясък от едната си ръка в другата. Обраслите с храсти хълмове блестяха с виолетов отенък в огнените багри на залеза. Полето от дюни се простираше, докъдето стигаше погледът. Кой би помислил, че тази земя е толкова богата на храни? Вечерният ветрец галеше лицето му. От дясната му страна Зелената планина улавяше полегатите лъчи на слънцето и трептеше в златисто сияние. В далечината пред него неравните възвишения, покрити с пясъчникови скали, хвърляха меки сенки из долината. Тук въздухът миришеше хубаво, натежал от уханието на пелин, маслодайно дърво и елда. Детелината бе станала яркозелена; тъмножълтите и цветове скоро щяха да разцъфнат. Тичинките на пелина се издигаха над синьо-зелените листа и трепкаха от лекия ветрец, подготвяйки се да разпръснат цветния си прашец.
Под него, откъм подветрената страна на дюната, листата на гигантската дива ръж шумоляха, търкайки се едно в друго. Бели петна от втвърдена глина лежаха спечени и напукани там, където се бяха образували локви в края на пролетното снеготопене. Влагата сега бе само спомен — беше се изпарила като надеждите, които хранеше за Бяла пепел и за себе си.
Коя бе жената, появила се от пустошта? Откъде бе дошъл проницателният поглед в очите и? Кой бе грозноватият еднорък човек, когото тя наричаше свой съпруг? С какво я бе запленил?
Той поклати глава.
Зад него по пясъка прошумоляха леки стъпки. Той знаеше на кого принадлежат; през последните няколко седмици ги бе чувал даже в съня си. Но не можеше да се накара да я погледне.
— Бягащ като вятъра?
Той се бе втренчил отнесено в пясъка между краката си. Пръстите му гневно бяха изровили дълбоки черти в него.
Тя седна до него и зачака мълчаливо.
Най-сетне той отвърна иронично:
— Чувствам се като глупак.
— Съжалявам. Знам как копнееше душата ти за нея.
Той се насили да срещне разтревожения и поглед. В очите на Трепетликата се четеше любов и мъка, предизвикана от душевните му страдания.
— Аз съм си виновен. — Слънцето блестеше златисточервено над тъмните индигови силуети на хълмовете. — Трябваше да се вслушам във вътрешния си глас онази нощ край лагера на клана Бяла глина. Вгледах се в душата си, но намерих само празнота. Силата ми говореше, но аз не я послушах. И днес жената, която обичах, се връща в живота ми като непозната.
— Хората се променят. Особено когато ги докосне Силата.
Той стисна зъби.
— Всичко е заради онзи Земен човек. Той я е запленил някак. Може би ако го убия…
— Не мисля така.
Той я погледна с недоверие.
Трепетликата въздъхна нервно.
— Промъкнах се зад палатката на Черна луна, за да чуя какво се говори на съвета. Бяла пепел говори от името на собствената си Сила, а не на Тиха вода. Макар че и той притежава своя собствена Сила. Чу ли гръмотевицата. Той го направи. Той я призова с Талисмана, който носи. Мисля, че…
— Да?
— Мисля че и двамата притежават Сили, за които не сме и подозирали.
Той потрепери.
— Но аз все още я обичам. Бих дал всичко, за да се върне при мен.
— Бягащ като вятъра — тя поклати глава, — не мисля, че ще можеш да я накараш да го стори. Дори и ако убиеш съпруга и, нищо няма да се промени. Тя не принадлежи на него. Тя принадлежи на Силата. Можеш да го почувстваш, когато говори. — Поколеба се. — И ако е права, нищо друго няма значение, освен Силата — нито любовта ти към нея, нито любовта на съпруга и. Нищо няма значение, освен предстоящата битка.
Той се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Тя казва, че вдругиден трябва да се изправи лице в лице с Човека с летяща душа на клана Строшени камъни. Казва, че той е истинската заплаха. Той носи ново бъдеще, което може да унищожи Черните острия — може да измени нещо, което тя нарича Спиралата. От думите и ме побиха тръпки. Тя каза, че ако не успее да спре този Човек с летяща душа, този Храбър мъж… Какво ти е?
— Познавам Храбър мъж. — Душата му изстина. — Ако той наистина е станал Съногадател, Гръмовната птица да ни е на помощ.
Тя потърка нервно крака си; вятърът развяваше дългата и коса на гарвановочерни вълни.
— А какво ще стане с нас двамата? При това положение? Искаш ли да се върна в моето… — Затвори очи от болката в душата и.
Бягащ като вятъра я прегърна. Толкова красива жена. А сега и толкова крехка — смъртта на дядо и бе все още незарастнала рана в душата и.
— Не исках да стане така. Никога не бих те наскърбил…
— Зная. Аз бях искрена, когато ти казах, че най-важното нещо за мен е ти да си щастлив. Ще си отида. Няма защо да се тревожиш за това.
За момент той бе обзет от тягостно колебание. Какво да и каже? Можеше ли да живее без тези дълги нощи, в които споделяха мислите си? Той пое дълбоко дъх, опитвайки се да намери решение.
Тя се освободи от прегръдката му и се изправи, отупвайки пясъка от роклята си.
— Помисли и ми кажи какво си решил, Бягащ като вятъра. Вслушай се в сърцето си и в душата си. Избери щастието си, Бягащ като вятъра. Не ми дължиш нищо. Това, което се случи между нас, не е ремък, който да ти връзва ръцете. Живеехме ден за ден и аз бях доволна. Бъди честен спрямо себе си.
Извърна се и се отдалечи през храстите с изправена глава и горда походка.
Бягащ като вятъра стисна здраво очи, сякаш така можеше да изцеди нерешителността от душата си. Свеждайки глава, той се запита:
Тиха вода и Бяла пепел вървяха след Пелинов дух през лагера Маслодайно дърво. Конусовидните палатки на Слънчевите хора се издигаха като гора от копия, заобикалящи от всички страни познатите пръстени колиби на Земните хора. Колко ли Черни острия имаше тук? Тиха вода неволно започна да брои очите, които ги следяха. Когато се приближаваха, разговорите секваха, жените вдигаха безизразните си тъмни очи и се втренчваха в тях. Дори и кучетата ги наблюдаваха с наострени уши, наклонили глави. Дечицата кокореха очички, скрити зад полите на майките си или зад някоя палатка, лапнали пръст в уста.
Нямаше ли най-сетне да пристигнат в палатката на Пелинов дух? Кожата на Тиха вода започна да го сърби. Въздухът тегнеше от враждебност и безпокойство.
