Вълчият талисман

цяло.

Баща и изпъна пръсти и помисли малко; после попита:

 — Можеш ли да го победиш?

На устните и се появи уморена усмивка.

 — Не съм сигурна. Но знам, че само Тиха вода и аз можем да се опълчим срещу него в Съня и да победим.

Късно същата вечер Тиха вода излезе навън да погледа звездите. Горчив храст го последва и застана до него. Тя кръстоса ръце, ровейки пръстта с крак.

 — Какво се е случило с теб, Лош стомах? Сякаш вече не те познавам.

В душата му изплуваха откъслечни спомени. Бе извървял дълъг път от лагера Облите скали. Досега не бе осъзнал колко се беше променил.

 — Лош стомах, когото познаваше, е все още тук вътре, сестро. Но вече е променен. Сънищата го промениха.

 — А наистина ли си вече Лечител?

 — Лечител? Не. Аз съм Пазителят на Вълчия Талисман. Силата му тече през мен. Аз…

 — Но защо точно ти? Защо Силата е избрала човек като теб? — Предишната надменност отново се усещаше в гласа и.

Тиха вода вдъхна пустинния вятър, изпълнен с нощни ухания и впери поглед в сребристата луна на хоризонта.

 — Мисля, че ме избра, защото мога да задържам Силата достатъчно близо, за да я използвя Бяла пепел, но и достатъчно далеч, за да не бъде всмукана от нея.

Горчив храст изпусна дълга въздишка:

 — Е, надявам се да се справиш по-добре от Черната ръка.

 — Черната ръка ли?

Тя потри очи и се размърда неспокойно.

 — Омъжих се за него точно преди Сборището. Изглеждаше ми най-подходящият избор, а и баба го искаше. Престиж за клана Обли скали… а и за мен. Кланът Трите устия го обвини в магьосничество. Сега като си спомням за това, ми изглежда толкова жалко. Женитбата ни трябваше да прекрати слуховете.

 — Трябваше? — Той махна с ръка, отпъждайки едно нощно насекомо от лицето си. — Черните острия ли го убиха?

Усети напрегнатия и поглед.

 — Не. Някой… може би истинският магьосник… го уби на Сборището. Смаза му главата.

 — Убийство? По време на Сборището?

Тя отпусна рамене.

 — Не зная защо… или пък кой го е направил. Но някакво зло вилнее там, Лош стомах. Хората побягнаха в нощта, омърсени от това чудовищно злодеяние. Може би то е пречупило Силата на Земните хора и е довело до идването на Черните острия. Не знам. Но оттогава не се чувствам в безопасност.

Тиха вода преглътна мъчително. Бяла пепел все още говореше в палатката с Пелинов дух. Някой избива всички Съногадатели.

Почти без да го съзнава, краката му го отведоха обратно в палатката по-близо до нея.

14.

Бяла пепел излезе навън в прохладната вечер. В далечината глутница вълци поздравяваха с вой идващата нощ. Тя вдъхна дълбоко сухия въздух, наслаждавайки се на пустинните ухания. Звуците, долитащи от лагера зад гърба и — скимтенето на кучетата, плач на бебе, безгрижни гласове, потракването на маносите в метатите — я успокояваха. От колко време не бе чувала смехове? От колко време не бе чувала тихи разговори в нощта?

Пристигането и с Тиха вода бе променило Черните острия. Дали е твърде малка, за да разбере, че е променила и клана Бяла глина? Тя се върна в спомените си към нощта, в която Пелинов дух я бе довел в лагера на клана край Реката на буболечките. Тогава бе твърде уплашена, за да осъзнае каквото и да било, освен страха си. А и там не се беше появила като Съногадателка, носеща мрачни предсказания.

Усещаше с душата си надигащия се от север мрак. След две нощи щеше да се изправи срещу Храбър мъж. Вледеняващият страх — примесен с радостта, че отново се намира в лагер на Слънчевите хора — помрачаваше щастието и от срещата с Пелинов дух и от факта, че бе намерила Бягащ като вятъра жив. Тиха вода изпитваше някаква колеблива радост от това, че отново е при сестра си. Дали Силата отново не им погаждаше някакъв хитър номер? Позволяваше им да зърнат за последен път хората, за които трябваше да се сражават?

Или може би Силата го бе направила, за да и позволи да се вкопчи по-здраво в този свят на илюзии, за да и даде още една причина да иска да се върне, освен любовта и към Тиха вода? Тя въздъхна, възцарявайки покой в душата си.

Предпазливо се пренесе до границата на Върховното цяло, внимавайки да държи ефирното докосване на разстояние от себе си. Застанала там, усещаше как Силата на Вълчия Талисман се мъчи да я притегли. А ако протегне ръце, ако я докосне — ще потъне ли в нея? Споменът за изражението на умиращия Пеещите камъни не и даваше покой.

„Трябваше да намериш някой по-силен от мен, Вълчи Съногадателю. Нямаше ли там някъде един Огнен Танцьор?“ — Тя затвори очи. Поражението и се струваше толкова близо — току отвъд северния хоризонт.

 — Бяла пепел? — обади се зад нея женски глас на езика на Земните хора.

Тя се извърна.

 — Да?

Жената се приближи колебливо и неуверено, протягайки треперещи ръце към нея.

 — Аз съм Кошничка. Твоята братовчедка. Слава на добрите Духове, че те намерих. — Жената изтича към нея и я хвана за ръката. — След толкова много години все пак има надежда.

Бяла пепел присви очи, изучавайки лицето и в светлината на огньовете. Да, спомняше си я.

 — Пораснала си.

 — Ти също — извика Кошничка. — Я се погледни! Вече си жена! И си толкова красива. О, слава на Духовете, че те намерих! Застъпи се за мен, Бяла пепел! Помоли се за мен. Ти си ми братовчедка. Спаси ме!

 — Да те спася? От какво?

Братовчедка и изхлипа, прокарвайки пръсти през разбърканата си коса.

 — Случиха се ужасни неща. Злото вилнее в нашите земи. Магьосничеството поквари хората ни. Зелен огън ни предупреждаваше — да, предупреждаваше ни, но никой не я слушаше. След това и майка ти казваше, че опасността дебне вътре в нас. Зелен огън бе омагьосана… омагьосана от злодея. След това и… бебето ми. Ти видя ли го? Онзи ужасен огън, който прелетя през звездите? Черната ръка стори това. Сега вече го знаем. След това се опита да ни измами на Сборището, да се подиграе с клана ни. Ние…

 — Всичко това е вече миналото — каза и Бяла пепел. — Сега идва ново бъдеще.

 — Слънчевите хора ли? — Кошничка пристъпи по-близо, стиснала ръце пред себе си. — Те са… част от злото.

 — От злото? Не. Те не са зли. Защо мислиш така?

Жената се озърна страхливо.

 — Злото ги изпълва. Те убиха Детелината, Звездица и баща ми Херингът. А аз бях обладана насила от този противен воин Охлюва черупка!

 — Това не се дължи на магьосничество. Така постъпват отчаяните хора.

Подозрителните очи на Кошничка отразяваха играещите пламъци.

 — Те призовават зли сили, като онази птица, която казват, че прави гръмотевици. Имаха един старец, който твърдеше, че разговаря с духовете на мъртвите. Той се опита да влее злото си в нашите деца._ В