Вълчият талисман

децата ни!_ О, той беше много коварен — смееше се заедно с тях, омайваше ги, както прави змията с птичката, разказваше им приказки. И през цялото време злото му се увиваше около тях, попиваше в душите им. Уплашена, тя дойде по-близо. — Бяла пепел, те боготворят Лагера на мъртвите! И не само това, но и…

Бяла пепел положи ръце върху раменете на Кошничка, учудена от треперенето им.

 — Кошничке, старите обичаи вече са мъртви. Всички трябва да заживеем по нов начин. Спиралата се е променила. Идва нова Сила.

Кошничка прошепна:

 — Но между пленничките по цял ден се носят слухове, че някаква странна и Могъща жена е дошла, за да направи нещо със Силата. Когато разбрах, че си ти, душата ми подскочи от радост. Може би ще успееш да ни освободиш, да ни помогнеш да се върнем. Можеш да ни поведеш в борба за прогонване на тези обладани от Духовете Слънчеви хора от земите ни.

Бяла пепел поклати глава.

Лицето на Кошничка посърна.

 — Всичко ще си бъде както преди. Ще Изпеем молитвени песни за душите на мъртъвците си и да положим телата им обратно в утробата на майката-земя. — Очите и се замъглиха. — Можем да заживеем както сме живели винаги.

Бяла пепел се намръщи. Как можеше Кошничка да си въобразява, че светът не е променен? Да прогонят Слънчевите хора? Пое ръцете на братовчедка си и я запита:

 — Какво се е случило с теб?

 — Нещо ужасно — проплака тя. — Убиха съпруга ми пред очите. Не искаха да оставят живи майка ти, Детелината, или пък моята майка, Звездица. Казаха, че са твърде стари. — Тя закърши ръце, давейки се в сълзите си. — А после онзи онзи обладан от злото Охлюва черупка ме отведе в палатката си. Той… той… — Тя потрепери. — Беше ужасно. Плаках, молих му се, но той ме разсъблече. Облада ме като… — Тя впи зъби в дланта си.

 — Слънчевите хора водят по-различен начин на живот от Земните. Кошничке, върни се в жилището на Охлюва черупка. Днес го видях. Прилича ми на добър и храбър воин.

 — Какво? — По лицето и бе изписан ужас.

 — Светът е променен — каза и Бяла пепел. — Вече няма връщане назад. Ти трябва да…

 — Не те ли е грижа, че убиха майка ти? — Кошничка се отдръпна, закрила устата си с ръце. — Ами кланът ти? Аз съм ти братовчедка. Не можеш… — В очите и се появи зловещ блясък. — Станала си една от тях, така ли? Значи слуховете се оказаха верни. Ето защо не успяхме да открием тялото ти. Станала си една от тях. Хвърлила съм вината върху друг._ Ти си ги довела тук!_

Бяла пепел поклати глава.

 — Дойдох, за да сътворя новото бъдеще. Спиралата е…

От гърлото на Кошничка излетя задавен звук. Сетне тя се обърна и побягна, разлайвайки кучетата, докато тичаше между палатките.

 — Кой беше тук? — запита Пелинов дух от тъмнината зад нея.

 — Кошничка. Моя братовчедка от клана Трите устия — обясни уморено дъщеря му.

 — А, лудата — отбеляза той. — Прилича на бесен язовец. Направо пяна и избиваше по устата, когато Гореща мазнина се приближаваше до нея. Опитваше се да го държи далеч от децата, но жените накрая я усмириха.

Бяла пепел потърка врата си; в съзнанието и изплуваха спомени за лагера Трите устия. „Защо душата ми не скърби за смъртта на Детелината? Тя бе моя майка. Вълчи съногадателю, какво си направил с мен?“

* * *

Бягащ като вятъра вървеше през храсталака, приближавайки лагера. Кучетата го подушиха и започнаха да лаят и скимтят. Той им извика, за да млъкнат и за да предупреди воините си кой идва. Навъсен, с натежало сърце, той вървеше между палатките. Хората се бяха скупчили около трепкащите огньове и разговаряха тихо, макар че по това време обикновено вече всички спяха в постелите си. Във въздуха витаеше напрежение — гъсто, стелещо се като някакъв злокобен дим.

Мушна се в палатката си и намери празна постелята, която делеше с Трепетликата. В душата му се загнезди отчаяние. Той клекна в тъмното и прокара нежно пръсти по завивките. Сега те бяха студени; топлината, която двамата бяха споделяли под тях, се бе стопила като мъгла в горещ ден. Той се наведе и вдъхна дълбоко, изпълвайки ноздрите си със слабото ухание, останало от Трепетликата. Изправи се и потри ръце в ловджийската си риза, преди отново да излезе навън в нощта.

Намери я седнала край огъня пред палатката на Черна луна. Тя слушаше думите на вожда и кимаше замислено. Бягащ като вятъра стоеше тихо в мрака, гледайки нежното и лице, озарено от огъня. Движенията и бяха нежни и грациозни; тя бе крехка и в същото време много силна.

Младият мъж пристъпи в червената светлина на огъня. Острата миризма на дима от пелиновите съчки витаеше около огнището. Той приклекна, облегнал ръце на коленете си.

 — Значи се върна — приветства го Черна луна със сдържан тон. — Трябваше да поговорим с теб, да чуем съвета ти.

Бягащ като вятъра погледна крадешком към Трепетликата. Тя бе вперила безизразен поглед в огъня. Въртеше нервно в ръката си една пелинова съчка.

 — Какво ви каза Бяла пепел? — запита Бягащ като вятъра, изговаряйки с мъка името и.

 — Че Строшените камъни ще бъдат тук след два дни. Че тя и онзи Земен мъж ще се изправят срещу техния Човек с летяща душа. Че ще води някаква битка на Силата с него и ще види в Съня си ново бъдеще за нас.

Бягащ като вятъра се помъчи да възвърне трезвотата на мислите си, на която винаги бе разчитал.

Черна луна продължи:

 — Бяла пепел казва, че воините не могат да ни помогнат, но казва също, че този Храбър мъж е премазал Племето на вълка и е повел срещу нас целия клан Строшени камъни. Мисля си, че най-разумно ще е да вдигнем лагера. Да отстъпим на юг, докато успеем да съберем воините си.

Младият мъж се намръщи, загледан в огъня.

 — А какво казва Бяла пепел?

Черна луна изпуфтя.

 — Още не съм споделил с нея решението си.

 — Изпратил ли си съгледвачи?

 — Най-напред това направих. Никой от тях още не се е върнал.

 — Може пък Строшените камъни да не идват насам — предположи Трепетликата с напрегнат глас.

 — Може би. — Вождът огледа двамата, чувствайки взаимното им неудобство от присъствието на другия. — Бягащ като вятъра, ти познаваш тази Бяла пепел. Не ме интересува какво е имало между вас, само искам да знам възможно ли е да е дошла да ни унищожи? Би ли могла да желае това? Би ли обърнала Силата на този неин Сън срещу нас? Да не би да иска да ни отмъсти за онова, което сторихме със Земните хора?

Бягащ като вятъра махна с ръка:

 — Познавам я от дълги години. Още откакто Пелинов дух я открадна от Земните хора. Дори и тогава я спохождаха Съновидения. Старият сокол я наблюдаваше, уважаваше я. Ако го бе помолила, мисля, че щеше да я научи как да освобождава душата си от тялото, но тогава я интересуваха други неща. Тя не обичаше Сънищата. Те я плашеха. Но да отговоря на въпроса ти: тя никога не е смятала, че мястото и е сред Земните хора. Беше член на клана Бяла глина. Знаеше преданията на клана по-добре от всички нас. Обичаше Ярка луна и Пелинов дух. Не. Не мисля, че е дошла да ни причини зло.

 — А Сънят и? — попита Черна луна.

 — Тя не би излъгала. Щом казва, че го е видяла в Съня си, значи е вярно.

 — А можем ли да се доверим на нейния еднорък съпруг?

 — Мисля… мисля, че ние… Не знам. Не мога да кажа нищо за него. Изглежда безобиден.