Буря се надига

ако можеше да отвори портал, но нямаше достатъчно мощ в Силата за това. Имала я беше преди усмиряването, но да ти се иска нещата да са други е почти толкова полезно, колкото да ти се иска сребрушата, която си хванала, да е рибозъб. Продаваш каквото имаш и се радваш, че изобщо си уловила нещо.

— Сюан — заговори тихо Брин до нея. Не можеше ли просто да я остави на мира! — Чуй ме. Това е безумие! Как ще влезете?

Сюан го погледна и каза:

— Шемерин е излязла.

— Онова беше преди обсадата, Сюан. — Гласът му бе отчаян. — Сега охраната е много по-сериозна!

Сюан поклати глава.

— Шемерин са я държали изкъсо. Успяла е обаче да излезе през оня шлюз. Обзалагам се, че все още не го охраняват, дори сега. Изобщо не бях чувала за него, а бях Амирлин. Имам карта и знам точно къде е.

Брин се поколеба. После се намръщи.

— Това е без значение. Все пак нямате никакъв шанс само двамата.

— Ами тогава ела с нас — отвърна Сюан.

— Няма да участвам отново в нарушаването ти на клетва.

— Егвийн каза, че можем да предприемем нещо, ако ни се стори, че е застрашена от екзекуция. Каза, че тогава би позволила да я спасим! Добре, заради начина, по който изчезна от срещата с мен, съм склонна да мисля, че е в опасност.

— Не Елайда я е изложила на опасност, а сеанчанците!

— Не го знаем със сигурност, нали?

— Незнанието не е извинение — заяви твърдо Брин и пристъпи към нея. — Клетвопрестъпничеството започва да ти става твърде удобно, Сюан. Не искам да ти стане навик. Айез Седай или не, бивша Амирлин или не, хората трябва да имат правила и граници. Да не говорим, че най-вероятно ще се самоубиеш с този опит!

— А ти ще ме спреш ли? — Все още държеше Извора. — Мислиш ли, че ще можеш?

Той изскърца със зъби. Но не каза нищо. Сюан се обърна и тръгна към огньовете до палисадата.

— Проклета жена! — изръмжа Брин зад нея.

Тя се обърна и вдигна вежда.

— Ще дойда — рече Гарет, стиснал дръжката на неизвадения си от ножницата меч. Фигурата му се очертаваше внушително в нощта, правите линии на палтото му бяха като резките по изопнатото му лице. — Но имам две условия.

— Ами кажи ги.

— Първото е да ме обвържеш като твой Стражник.

Сюан се стъписа. Искаше… Светлина! Брин искаше да е неин Стражник? Сърцето й се разтуптя.

Не си беше помисляла да си вземе Стражник, не и след смъртта на Алрик. Загубата му бе ужасно преживяване. Можеше ли да рискува отново с това?

А смееше ли да пропусне възможността да има този мъж обвързан към себе си, да усеща чувствата му, да е винаги до нея? След всичко, което си беше мечтала, и всичко, което си бе пожелавала?

С трепетно благоговение пристъпи към Брин, опря длан на гърдите му, а след това заплете неотменимите сплитове на Дух и ги положи върху него. Той вдиша рязко, щом новото усещане избуя вътре в двамата: новата връзка. Тя вече можеше да долови чувствата му, можеше да усети тревогата му за нея — бе изумително силна. Беше над безпокойствието му за Егвийн и дори над грижата за войниците му! „О, Гарет!“ Усмихна се от сладостта на обичта му към нея.

— Винаги съм се чудил какво е усещането — каза Брин, вдигна ръка и я стисна няколко пъти в юмрук на светлината на факлите. Гласът му бе изпълнен с удивление. — Да можех само да дам това на всеки мъж в армията си!

Сюан изсумтя.

— Силно се съмнявам, че жените и семействата на хората ти ще одобрят.

— Ще го одобрят, ако това ще опази войниците живи — отвърна Брин. — Ах! Мога да пробягам хиляда мили и изобщо да не спирам, за да си поема дъх! Мога да се изправя срещу сто противници и да им се изсмея в лицата на всичките!

Тя завъртя очи. Мъже! Беше му дала дълбока и чувствена връзка — връзка, каквато дори съпруги и съпрузи нямаше да познаят никога, — а единственото, за което можеше да си помисли, бе колко по-добър ще е в боравенето с меча!

— Сюан! — извика някой зад тях. — Сюан Санче!

Тя се обърна. Гавин, на черен кон, идваше към тях. Зад него подтичваше още един кон — рунтава кафява кобила.

— Бела! — възкликна Сюан.

— Става ли? — попита Гавин разтревожен. — Беше на Егвийн, доколкото помня, а и конярят каза, че била най-кротката, която имал.

— Чудесна е — отвърна Сюан и се обърна към Брин. — Каза, че имаш две искания?

— Ще ти кажа второто по-късно. — Още я гледаше омаяно.

— Доста неопределено звучи. — Сюан скръсти ръце. — Не обичам да давам голи обещания.

— Е, налага се — отвърна Брин и я погледна в очите.

— Добре. Гледай обаче искането ти да не е неприлично, Гарет Брин.

Той се намръщи, после се усмихна.

— Какво има?

— Странно… Вече мога да усещам чувствата ти. Например мога да доловя, че… — И спря, а тя на свой ред усети как съвсем леко се смути.

„Може да долови, че почти ми се иска да пожелае нещо неприлично от мен! — осъзна стъписана. — Кървава пепел!“ — Усети, че се изчервява.

— О, блажена Светлина… съгласна съм с условията ти, глупак такъв! Хайде! Трябва да тръгваме.

— Само да подготвя капитаните да поемат командата в случай, че боят се разпростре извън града. Ще взема охрана от сто души, от най-добрите. Би трябвало да е достатъчно малко, за да проникнем, стига този шлюз наистина да е проходим.

— Ще бъде. Върви!

Чак й отдаде чест, със сериозно лице, но тя усети вътрешната му усмивка — и той навярно го знаеше. Непоносим беше! Сюан се обърна към Гавин, който ги гледаше объркано.

— Какво става? — попита я.

— Не се налага да го правим сами. — Сюан си пое дъх, стегна се и яхна Бела. На коне не можеше да се вярва, дори на Бела, макар да беше по-добра от повечето. — Това означава, че шансът ни да оцелеем достатъчно дълго, за да измъкнем Егвийн, се повишиха. Което е добре, тъй като след това, което се каним да направим, тя несъмнено ще държи на привилегията да ни убие лично.

Аделорна Бастайн тичаше из коридорите на Бялата кула. За първи път може би проклинаше изострените сетива, които предлагаше боравенето със Силата. Миризмите бяха наистина по-остри, но единственото, което можеше да помирише, бе изгоряло дърво и умираща плът. Цветовете също бяха по-ярки, но единственото, което можеше да види, бяха сиво-черните дири от огнените бичове и кълба, поразили стените. Звуците бяха по-резки, но единственото, което чуваше, бяха писъци, проклятия и дрезгавият рев на ужасните зверове във въздуха.

Заситни задъхана по един тъмен коридор, на пресечката спря и вдигна ръка към гърдите си. Трябваше да намери съпротива. Светлина, не можеше всички да са паднали, нали? Ядро Зелени беше стояло с нея и се бяха сражавали. Видяла беше как умря Джосайн, когато сплит Земя унищожи стената до нея, и видя как плениха Мартера — оковаха я с някакъв метален нашийник. Аделорна не знаеше къде са Стражниците й. Единият беше ранен. Другият беше жив. Последният… за последния не искаше да мисли. Светлината да дадеше дано да може поне да стигне навреме до ранения Талрик.