замъглено и сякаш му се изплъзваше, като стапяща се мъгла…
„Не“ — помисли си твърдо и спомените му се подчиниха на решимостта му, върнаха се на местата си. Беше се намирал в къщата на доманския чифлик, чакаше донесение от Руарк за пленяването на първите няколко членове на Търговския съвет. Мин седеше в дълбокото зелено кресло на общата им стая и четеше „Всеки замък“, биографичен труд.
Ранд се беше почувствал изтощен, както често ставаше с него напоследък. Беше отишъл да си легне. След това спеше. Светът на сънищата ли бе това? Макар да го беше посетил веднъж, знаеше много малко подробности. Егвийн и айилските сънеброднички говореха за него много предпазливо.
Мястото изглеждаше различно от света на сънищата — странно познато. Погледна по коридора. Беше толкова дълъг, че чезнеше в сенки, по стените имаше врати, дървото им бе сухо и напукано. „Да… — помисли си той, вкопчил се в един спомен. — Бил съм тук, но много отдавна.“
Избра една от вратите напосоки — знаеше, че ще е все едно коя ще избере, — бутна и я отвори. Зад нея имаше неголяма стая. От другата страна се виждаше редица сиви каменни арки, зад тях малък двор и небе от изгарящо червени облаци. Облаците нарастваха и извираха един от друг като мехури в кипнала вода. Бяха облаци на предстояща буря, колкото и неестествени да изглеждаха.
Вгледа се по-внимателно и видя, че всеки нов облак очертава изтерзано лице с уста, отворена в безмълвен писък. Облакът се издуваше, разширяваше се, лицето се изкривяваше, челюстта се движеше, страните се огъваха, очите се облещваха. След това се разцепваше, други лица изригваха на повърхността, ревяха и съскаха. Беше смайващо и ужасяващо едновременно.
Нямаше никаква земя отвъд двора. Само това ужасно небе.
Ранд не искаше да погледне към лявата страна на стаята. Там беше камината. Камъните, които оформяха пода, камината и колоните, бяха изкорубени, все едно разтопени от непоносима горещина. На границата на полезрението му сякаш се изместваха и изменяха. Ъглите и пропорциите на стаята бяха сбъркани. Точно каквито бяха, когато бе дошъл тук много отдавна.
Този път обаче нещо бе различно. Нещо с цветовете. Много от камъните бяха черни, все едно бяха горели, и бяха прошарени с пукнатини. Отвътре сияеше далечна червена светлина, все едно че имаха ядра от разтопена лава. Някога бе имало маса тук, нали? Излъскана и от изящно дърво, обикновените й очертания в притеснителен контраст с ъглите на камъните?
Масата беше изчезнала, но пред огнището стояха два стола, с високи гърбове и обърнати към пламъците, така че онези, които можеше да седят на тях, не се виждаха. С усилие на волята Ранд закрачи към тях, ботушите му отекваха по камъните, които горяха. Не усети горещина нито от тях, нито от огъня. Дъхът му секна и сърцето му се разтуптя. Страхуваше се от онова, което щеше да намери.
Заобиколи ги. В стола отляво седеше мъж. Висок и младолик, със скулесто лице и много стари сини очи, които отразяваха огъня в камината и превръщаха ирисите му в почти пурпурни. Другият стол беше празен. Ранд отиде до него и седна, успокои сърцето си и се загледа в танцуващите пламъци. Беше виждал този мъж във виденията си, същите като онези, които изникваха, щом помислеше за Мат или Перин.
Този път при мисълта за приятелите му цветовете не се появиха. Това беше странно, но някак си не и неочаквано. Виденията, които го бяха спохождали за мъжа в другия стол, бяха различни от свързаните с Перин и Мат. Бяха по-дълбоки някак, по-реални. Понякога по време на тези видения Ранд бе имал чувството, че може да посегне и да пипне този мъж. Беше се страхувал какво ще се случи, ако го направи.
Беше го срещал. Веднъж. В Шадар Логот. Непознатият бе спасил живота на Ранд и Ранд се беше зачудил кой е той. Сега, в това място, най-сетне разбра.
— Ти си мъртъв — прошепна Ранд. — Аз те убих.
Мъжът не извърна поглед от пламъците. Засмя се. Груб гърлен смях, в който нямаше много веселие. Някога Ранд бе познавал този мъж само като Баал-замон — име за Тъмния — и глупаво си бе помислил, че като го е убил, е победил Сянката завинаги.
— Видях как умря — каза Ранд. — Промуших те в гърдите с Каландор. Иша…
— Това не е мое име — прекъсна го мъжът, продължаваше да гледа в пламъците. — Сега ме знаят като Моридин.
— Името не е важно — каза ядосано Ранд. — Ти си мъртъв и това е просто сън.
— Просто сън — повтори Моридин с кикот. — Да. — Беше с черно палто и панталони, строго тъмното — облекчено само от червено везмо на ръкавите.
Моридин най-после погледна към него. Пламъците на огъня хвърлиха яркочервена и оранжева светлина през скулестото му лице и немигащите очи.
— Защо винаги хленчиш така? Просто сън. Не знаеш ли, че много сънища са по-истински от будния свят?
— Ти си мъртъв — упорито повтори Ранд.
— Ти също. Видях как
Луз Терин — след като бе осъзнал, че е убил всички, които беше обичал — беше извлякъл от Единствената сила и се беше самоунищожил, създавайки с това Драконовата планина. Споменаването на това събитие винаги будеше в ума на Ранд вой на скръб и на гняв.
Но този път последва мълчание.
Моридин се извърна и отново загледа негреещите пламъци. Отстрани, в камъните на камината, Ранд зърна някакво движение. Потръпващи късчета сянка, едва видими през пукнатините в камъните. Отзад блесна нажежена до червено горещина като разтапяща се скала и сенките се задвижиха в паника. Съвсем смътно Ранд успя да долови стържене. Плъхове. Зад камъните имаше плъхове и ги поглъщаше ужасният зной, затворен от другата страна. Ноктите им дращеха, напираха през цепнатините, докато животинчетата се мъчеха да се спасят.
Мъничките лапички изглеждаха като човешки ръце.
„Просто сън“ — каза си Ранд упорито. Просто сън. Но знаеше, че казаното от Моридин е истина. Врагът на Ранд все още беше жив. Светлина! Колко още от другите се бяха върнали? Заля го гняв. Може би трябваше да се е ужасил, но отдавна беше престанал да бяга от това същество и неговия господар. Не му беше останало място за страх. Всъщност уплашеният трябваше да е Моридин, защото последния път, когато се бяха срещнали, Ранд го беше убил.
— Как? — настоя той.
— Преди много време те уверих, че Великият господар би могъл да възкреси изгубената ти любов. Не мислиш ли, че също толкова лесно би могъл да възкреси и някой, който му служи?
Друго име за Тъмния бе Господарят на гроба. Да, истина беше, макар на Ранд да му се искаше да може да го отрече. Защо трябваше да се изненадва, че вижда враговете си да се връщат на света, след като Тъмния можеше да съживи мъртвите?
— Всички сме преродени — продължи Моридин, — втъкаваме се в Шарката отново и отново. Смъртта не е преграда за моя господар, освен за поразените с белфир. Те за него са недостижими. Чудно е, че можем да ги помним.
Значи някои от другите
— Великият господар може да те дари със здрав разум, знаеш ли — каза Моридин.
— Последният ти дар не ми донесе утеха — отвърна Ранд и сам се изненада от думите си. Това бе спомен на Луз Терин, не негов личен. И все пак Луз Терин се беше махнал от ума му. Странно, тук, където всичко друго изглеждаше изменчиво, Ранд се чувстваше някак по-стабилен. Отделните части на същността му се наместваха една към друга по-добре. Не съвършено, разбира се, но по-добре, отколкото доскоро.
Моридин изсумтя тихо, но не му отвърна. Ранд отново се обърна към пламъците и се загледа как се извиват и потръпват. Образуваха фигури като облаците, но тези бяха обезглавени тела и скелети, извиващи се от болка гърбове, сгърчваха се за миг сред огъня, блясваха и се губеха в нищото.
Човек можеше да си помисли, че са двама стари приятели, седнали да се насладят на топлината на зимна камина. Само дето пламъците не грееха, а Ранд някой ден щеше отново да убие този мъж. Или да умре от неговите ръце.
