Буря се надига

Моридин почука с пръсти по стола си.

— Защо си дошъл тук?

Ранд се изненада. Не беше ли го довел Моридин?

— Чувствам се толкова уморен — продължи Моридин, затворил очи. — Ти ли си това, или аз? Бих могъл да удуша Семирага заради онова, което направи.

Ранд се намръщи. Луд ли беше Моридин? Ишамаел определено приличаше на луд в края.

— Не е време да се бием — каза Моридин и махна с ръка. — Върви си. Остави ме на мира. Не знам какво би станало с нас, ако се убием един друг. Великият господар обаче скоро ще те има. Неговата победа е гарантирана.

— Той се провали преди и ще се провали отново — заяви Ранд. — Аз ще го победя.

Моридин отново се изсмя — същия безсърдечен смях като преди.

— Може би. Но мислиш ли, че това има значение? Разсъди. Колелото се върти, отново и отново. Вековете се обръщат и обръщат, и мъже надвиват Великия господар. Но някой ден той ще спечели и тогава Колелото ще спре. Ето защо победата му е гарантирана. Мисля, че ще бъде в този Век, но ако не, тогава в друг. Когато побеждаваш ти, това само води до друга битка. Когато той победи, всички неща ще свършат. Не можеш ли да разбереш, че няма надежда за теб?

— Това ли те накара да минеш на неговата страна? — попита Ранд. — Винаги си бил толкова изпълнен с мисли, Елан. Логиката ти те унищожи, нали?

— Няма път към победата — каза Моридин. — Единственият път е да последваш Великия господар и да властваш малко време, докато всичко свърши. Другите са глупци. Очакват велики награди във вечността, но вечност няма да има. Има само сега, последните дни.

Засмя се отново и този път в смеха му имаше радост. Искрено доволство.

Ранд стана. Моридин го изгледа нащрек, но не се надигна.

— Има начин да се победи, Моридин — каза Ранд. — Смятам да го убия. Да премахна Тъмния. Да оставя Колелото да се върти без постоянната му поквара.

Моридин не реагира. Продължи да се взира в пламъците.

— Ние сме свързани — най-сетне отрони той. — Така дойде тук, подозирам, макар самият аз да не разбирам връзката ни. Съмнявам се, че би могъл да осъзнаеш величината на глупостта в твърдението си.

Жегна го гняв, но Ранд успя да го надвие. Нямаше да се поддаде.

— Ще видим.

Посегна към Единствената сила. Беше далечна, едва уловима. Вкопчи се в нея и се изтръгна навън, като по въже от сайдин. Стаята изчезна, както и Единствената сила, и Ранд потъна в непрогледен мрак.

Ранд най-сетне спря да се мята насън и Мин затаи дъх, с надеждата да не започне отново. Седеше и четеше в стола си в ъгъла на стаята, сгънала крака и загърната в одеяло. На масичката до нея пламъкът на малката лампа потрепваше и танцуваше, огряваше лавицата й с мухлясали книги. „Падащата шиста“, „Знаци и коментари“, „Древни паметници“. Истории, повечето.

Ранд въздъхна тихо, но не помръдна повече. Мин издиша и се отпусна в стола си, задържала пръст на пасаж от екземпляра на „Размисли“ на Пелатеос. Въпреки затворените за нощта кепенци чуваше фученето на вятъра в боровете. В стаята още смътно миришеше на пушек от странния огън. Бързата реакция на Авиенда беше свела възможното бедствие до малка неприятност. Не че я бяха възнаградили за това. Мъдрите продължаваха да я товарят като муле със задачи и наказания.

Мин така и не беше успяла да се доближи достатъчно до нея, за да поговорят, въпреки че вече от доста време бяха заедно в лагера. Не знаеше какво да мисли за нея. Бяха се почувствали малко по-добре заедно, по-близки, когато пиха уускай. Но един ден не прави хората приятели, а и определено бе изпитала неловкост.

Погледна отново към Ранд. Лежеше по гръб и вече дишаше спокойно. Лявата му ръка лежеше отпусната върху завивките, с оголеното чуканче. Не знаеше как успява да заспи с онези рани в хълбока. Само щом си помислеше за тях, можеше да усети болката — всичко това бе част от заплетеното кълбо от чувства на Ранд, заседнало в ума й. Беше се научила да пренебрегва болката. Трябваше. За него болката беше много, много по-силна. Не знаеше как успява да я надмогне.

Мин не беше Айез Седай — слава на Светлината, — но по някакъв начин бе успяла да го обвърже. Беше удивително. Можеше да разбира къде е той, да знае дали е притеснен. Общо взето успяваше да се предпази чувствата му да не я завладеят, освен когато бяха страстни. Но коя жена не иска да бъде завладяна в такива моменти? Беше особено… възбуждащо преживяване с връзката. Позволяваше й да усеща собственото си желание и кипящата огнена страст на Ранд към нея.

Мисълта я накара да се изчерви и тя разтвори „Размисли“, за да се разсее. Ранд имаше нужда от сън и тя щеше да го остави да се наспи. Освен това трябваше да проучи написаното, макар да се натъкваше на заключения, които не й харесваха.

Тези книги бяха на Херид Фел, добродушния стар учен, включил се някога в школата на Ранд в Кайриен. Мин се усмихна, щом си спомни понякога почти несвързания му говор и обърканите му — и в същото време гениални — открития.

Херид Фел бе мъртъв. Убит, разчленен от Твар на Сянката. Беше открил нещо в тези книги, нещо, което беше възнамерявал да каже на Ранд. Нещо за Последната битка и печатите на затвора на Тъмния. И беше убит малко преди да успее да предаде информацията. Може би беше съвпадение. Може би книгите нямаха нищо общо със смъртта му. Но можеше и да имат. Мин беше решена да намери отговорите. Заради Ранд, заради самия Херид.

Остави „Размисли“ и вдигна „Мисли сред руините“, книга отпреди над хиляда години. Беше си отбелязала едно място с късче пергамент, същата избеляла вече бележка, която Херид беше пратил на Ранд малко преди убийството. Мин я обърна и я прочете отново.

„Вяра и ред дават сила. Трябва да почистиш отломки, преди да строиш. Ще обясня когато пак те видя. Момиче не води. Твърде хубаво.“

Допускаше, че би могла да проследи мислите му. Ранд беше поискал информация как да запечата затвора на Тъмния. Възможно ли беше Фел да е открил онова, което тя си мислеше, че е открила?

Поклати глава. Какво си въобразяваше тя с тези опити да разреши една научна загадка? Но кой друг да се заеме с това? Някоя от Кафявата Аджа щеше да е по-подходяща, но можеше ли да се разчита на тях? Дори онези, които се бяха заклели на Ранд, можеше да решат, че е най-добре да затаят тайните от него. Самият Ранд беше прекалено зает, а и бездруго напоследък нямаше нужното търпение да се занимава с книги. Тъй че оставаше Мин. Беше започнала да сглобява отчасти онова, което трябваше да направи, но имаше много — толкова много, — което все още бе неизвестно. Чувстваше, че е близо, но се притесняваше да сподели с Ранд какво е открила. Как щеше да реагира той?

Въздъхна. Изобщо не беше си мислила, че точно тя ще се превърне в глупачка заради един мъж. Но ето, че го следваше навсякъде и поставяше неговите нужди пред своите. Това съвсем не означаваше, че е галената му кукличка, каквото и да казваха някои хора в лагера. Следваше Ранд, защото го обичаше и можеше да усети — буквално, — че и той отвръща на любовта й. Въпреки жестокостта, която го обсебваше малко по малко, въпреки гнева в душата му и безрадостния му живот, той я обичаше. Тъй че тя продължаваше да прави каквото може, за да му помогне.

Ако успееше да помогне в решаването само на тази загадка, загадката със запечатването на затвора на Тъмния, щеше да постигне нещо не само за Ранд, а и за самия свят. Никакво значение нямаше, че войниците в лагера не съзнаваха нейната стойност. Може би дори беше по-добре, че всички я смятаха за пренебрежима. Всеки наемен убиец, дошъл, за да убие Ранд, щеше да сметне, че може да пренебрегне Мин. Но кандидат-убиецът скоро щеше да опита скритите в ръкавите й ножовете. Не беше толкова добра с тях като Том Мерилин, но достатъчно, за да убие.

Ранд се обърна в съня си, но отново се отпусна. Тя го обичаше. Не беше избрала сама да го обича: сърцето й — или Шарката, или Създателят, или каквото там властваше над тези неща — бе взело решението вместо нея. И тя нямаше да промени чувствата си, дори да можеше. Дори това да означаваше опасност, дори да означаваше да търпи погледите на мъжете в лагера, дори да означаваше… да го сподели с други.