Буря се надига

— Да. Да, звучи съвсем правилно. Съмнявам се, че мнозина ще пожелаят да го чуят. Ако печатите се счупят, не може да се предвиди какво ще се случи. Ако не успея да го удържа…

Пророчествата не казваха, че Ранд ще спечели. Казваха само, че ще се бие. Мин отново потръпна — проклетият прозорец! — но погледна Ранд в очите.

— Ти ще спечелиш. Ще го победиш.

Той въздъхна.

— Вяра в един луд ли е това, Мин?

— Вяра в тебе, овчарю.

Изведнъж около главата му се завихриха видения. В повечето случаи тя ги пренебрегваше, освен ако не бяха нови, но сега ги загледа внимателно и ги различи. Светулки, гаснещи в мрак. Три жени пред клада. Искри от светлина, мрак, сянка, знаци за смърт, корони, страдание, болка и надежда. Вихрушка около Ранд ал-Тор, по-силна от всяка физическа буря.

— Все още не знам какво да направя — каза той. — Печатите са толкова крехки, че мога да ги счупя в ръката си, но след това какво? Как ще го спра? Казва ли се нещо за това в книгите ти?

— Трудно е да се каже — призна тя. — Податките — стига да са това — са смътни. Ще продължа да търся. Обещавам. Ще ти намеря отговорите.

Той кимна и тя с изненада усети доверието му през връзката. Напоследък това бе плашещо рядко чувство от негова страна, но като че ли беше по-мек, отколкото в предишните дни. Все още като камък, но може би с малко пукнатини и готов да я пропусне вътре. Беше начало.

Мин стегна прегръдката си около него и отново затвори очи. Място за начало, но с толкова малко оставащо време. Трябваше да стигне.

Грижливо заслонила горящата свещ, Авиенда запали фенера на върха на стълба. Пламъкът му затрептя и освети моравата около нея. Спящите войници хъркаха в палатките. Вечерта беше студена, отривист вятър прошумя в далечните клони. Избуха самотен бухал. Авиенда беше капнала от умора.

Беше прекосила петдесет пъти терена на лагера, запалваше фенера, гасеше го, след това тичаше обратно през моравата и запалваше свещта си в къщата, преди да тръгне внимателно — заслонила пламъчето — и да запали фенера отново.

Още месец наказания и сигурно щеше да полудее като влагоземка. Мъдрите щяха да се събудят някоя сутрин и да я видят, че плува или носи недопълнен с вода мях, или — дори — че язди кон за удоволствие! Тя въздъхна, твърде уморена, за да може да мисли повече, и се обърна към айилската част на лагера, за да легне най-сетне да поспи.

Някой стоеше зад нея.

Тя се сепна и ръката й посегна към камата, но се отпусна, щом позна Амис. От всички Мъдри само тя — бивша Дева — можеше да се прокрадне неусетно зад Авиенда.

Мъдрата стоеше стиснала ръце пред себе си, кафявият шал и полата й леко се развяваха на вятъра. Сребристата й коса изглеждаше почти призрачна на вечерната светлина. Една понесена от вятъра борова игличка се беше вплела в нея.

— Подхождаш към наказанията си с такава… отдаденост, дете — каза Амис.

Авиенда наведе очи. Изтъкването на заниманията й беше, за да я засрами. Времето ли й свършваше? Да не би Мъдрите най-после да бяха решили да се откажат от нея?

— Правя само това, което дългът ми налага.

— Да, така е — каза Амис. Прокара длан през косата си, напипа боровата игличка и я пусна на сухата земя. — И също така не го правиш. Понякога, Авиенда, сме толкова загрижени с нещата, които сме направили, че не можем да се спрем и да обмислим нещата, които не сме.

Авиенда беше благодарна на тъмнината, че скри срамната червенина, която изби на лицето й. В далечината войник удари камбаната за поредния час, тих метален звън с единадесет тъжни отеквания. Как да отговори на коментара на Амис? Като че ли нямаше подходящ отговор.

Спаси я внезапният блясък на светлина точно зад лагера. Беше смътна, но в тъмното бе лесно да се забележи.

— Какво? — попита Мъдрата, забелязала вторачения й поглед, и се обърна, за да го проследи.

— Светлина — отвърна Авиенда. — От терена за Пътуване.

Амис се намръщи, а след това двете се запътиха към терена. Скоро се натъкнаха на Деймир Флин, Даврам Башийр и малка охрана салдейци и айилци, които влизаха в лагера. Какво да мислиш за същество като Флин? Покварата беше прочистена, но този мъж — и много от останалите — бяха дошли с молба да се учат, преди да стане това. Самата Авиенда по-скоро щеше да прегърне самия Заслепител на зрака, отколкото да ги приеме, но те наистина се бяха оказали мощно оръжие.

Амис и Авиенда тръгнаха до тях. Макар повечето сила, пратена на срещата със сеанчанците, да беше съставена от войници на Башийр, в групата имаше и няколко Деви. Амис се спогледа с една от тях, възрастната Корана, и тя изостана назад. Макар да беше трудно да се определи в тъмното, изглеждаше загрижена. Може би дори ядосана.

— Каква е новината? — попита Амис.

— Нашествениците, тези сеанчанци — изсумтя Корана. — Съгласиха се на нова среща с Кар-а-карн.

Амис кимна. Корана обаче изсумтя пак. Студеният вятър разроши късата й коса.

— Говори — подкани я Амис.

— Кар-а-карн прекалено настойчиво държи на този мир — отвърна Корана. — Тези сеанчанци му дадоха повод да обяви кръвна вражда, но той раболепничи пред тях и ги окуражава. Чувствам се като дресирано куче, пратено да ближе краката на непознат.

Амис погледна Авиенда.

— Ти какво ще кажеш за това, дете?

— Сърцето ми е съгласно с думите й, Мъдра. Но макар Кар-а-карн да е глупав в някои неща, в случая не е. Умът ми е съгласен с него и в този случай бих послушала ума си.

— Как можеш ти да кажеш това? — сопна се Корана. Натърти на „ти“, сякаш за да намекне, че Авиенда — Дева доскоро — би трябвало да разбере.

— Кое е по-важно, Корана? — отвърна Авиенда и вирна брадичка. — Спорът, който имаш с друга Дева, или враждата, която кланът ти има със своя враг?

— Кланът е на първо място, разбира се. Но какво общо има това?

— Сеанчанците заслужават да се бием с тях — каза Авиенда, — и ти си права, че е неприятно да ги молим за мир. Но забравяш, че имаме по-голям враг. Самият Заслепител на зрака е във вражда с всички хора и дългът ни е по-голям от враждите между народите.

Амис кимна и каза:

— Ще има достатъчно време да покажем на сеанчанците тежестта на копията си по-късно.

Корана поклати глава.

— Мъдра, говориш като влагоземка. Какво ни интересуват нас техните пророчества и истории? Дългът на Ранд ал-Тор като Кар-а-карн е много по-голям от дълга му към влагоземците. Той трябва да ни поведе към славата.

Амис изгледа сурово русата Дева.

— Говориш като Шайдо.

Корана издържа погледа й за миг, след това извърна очи.

— Извини ме, Мъдра. Имам тох. Но трябва да знаеш, че сеанчанците държат айилки в лагера си.

— Какво?!

— Окаишени — каза Корана. — Като техните дресирани Айез Седай. Подозирам, че нарочно ни ги показаха като своя плячка. Разпознах много Шайдо между тях.

Амис изсъска. Шайдо или не, да се държат айилки като дамане беше тежко оскърбление. А сеанчанците парадираха с пленничките си. Тя стисна камата си.

— Сега какво ще кажеш? — обърна се Амис към Авиенда.

Авиенда изскърца със зъби.

— Същото, Мъдра, макар че по-скоро бих си отрязала езика, отколкото да го призная.