малко момче.
— Видях някои от онези мигрита, за които ми разказа, татенце. И наистина се радвам, че Компанията не ме е оставила да израсна като тях. Те трябва да ходят, и миришат лошо. Никога няма да разберат какво означава да са като мен. Един ден ще стана товарен кран, а след това ще се окажа зад контролния пулт на боен бот. О, толкова са добри към мен!
— Разбира се, Компанията е добра към теб, Томи — отвърна вторият глас, глас на нормален човек, облечен в бяла престилка на лабораторен тех. — Точно затова те взеха в Яслите и затова сега ти помагаме. Ние те обичаме.
— И аз те обичкам. Ти си най-доброто татенце на света.
Бет безшумно забърза по коридора. Затича се. Не знаеше накъде бяга, но продължи да тича, докато не се изтощи. Озова се в прашен, отдавна неизползван коридор, сгуши се, опряла гръб в стената, и най-сетне даде воля на сълзите си. После спря и се огледа. Забеляза, че коридорът прекъсва пред решетка на вентилаторна тръба на пода. Дръпна я и бавно надигна капака. Вмъкна се в шахтата под решетката и я затвори. Седна и се сгъна на две. Хлиповете й замряха и тя потъна в сън.
Когато се събуди, в нея се взираше полумъртвото, добродушно лице на Орон.
Длъгнестият отреп надникна през отвора на тръбата и махна с ръка на следващите го. Други шестима членове на бандата скочиха безшумно и се озоваха на пода на търговския коридор.
Последва дълго изсвирване; отрепът се извърна и погледна назад. Стен се надвеси от отвора на вентопровода и посочи набелязания за грабеж магазин. Отрепът се прокрадна като плъх сред сенките и бавно се приближи до него.
Стен се отдръпна и продължи да наблюдава.
Беше в бандата на Орон вече от девет месеца. Орон го учеше добре и Стен бързо напредна до положението на негов доверен нападател, а сега бе получил правото сам да планира и ръководи собствените си нападения. Гордееше се, че при нито един от набезите му бандата не беше дала жертви и че всички те много рядко завършваха, без участниците в тях да се върнат тежко натоварени с плячка.
Въпреки това си даваше сметка, че този късмет няма да продължи вечно. Рано или късно отрепите щяха да бъдат засечени от помитащите отряди на охраната и щяха да бъдат унищожени. Такъв беше животът. Веднъж, по време на разузнаване, неволно стана свидетел на резултата от една такава „метла“. Социопатрулите дори не се бяха постарали да приберат труповете. Въпреки че останките бяха почернели и се бяха превърнали почти в скелети, можеше да прецени, че отрепите не бяха загинали лесно. Особено момичетата.
Това го накара да си помисли за Бет. Тя все още беше — въпреки приятелството му с Орон — единствената причина, която го привързваше към бандата. Стен я обичаше. Въпреки че не му стигаше кураж да й го каже. Тя беше… беше просто… Той се отърси от моментния си блян и отново се съсредоточи върху наблюдението.
Отрепите бяха стигнали до входа на магазина. Засвистяха малки ръчни горелки и решетките паднаха. Длъгнестият — Рабет — замахна с опакото на горелката и разби стъклото на витрината. Отрепите се скупчиха и започнаха да пълнят широките джобове на комбинезоните си с изложените на витрината изделия.
Стен се озърна назад по коридора. Очите му се разшириха. По коридора към тях се носеше социопатрул, стиснал зашеметяващата си палка.
Стен облиза устни и се присви в отвора. Социопатрулът се плъзна и се озова точно под него. Стен се засили по хлъзгавата тръба и се стовари върху гърба на едрия мъж, краката му се увиха около врата му. Социопатрулът рухна на палубата и палката отхвърча от ръката му.
Въпреки че патрулът бе едър и дебел, реакциите му се оказаха бързи: той успя почти мълниеносно да се изправи и откопча ръчната си граната за борба с безредици. Стен се извъртя, скочи и го изрита и с двата си крака в главата, докато пръстите му още опипваха пръстена на предпазителя на гранатата.
Вратът на патрула се скърши с глух пукот. Докато мъжът падаше, Стен направи салто във въздуха, приземи се, закова се за миг и се извъртя, вече с ножа в ръката.
Нямаше повече работа за него.
Отрепите само погледнаха мъртвия социопатрул, после припряно заприбираха останалите стоки по витрината по джобове и торби. Накрая се затичаха към вентилационната тръба.
Когато Рабет изпълзя нагоре по тръбата, за миг спря до Стен и ухилен го поздрави с два вдигнати пръста.
Стен се извърна неудобно в койката си. Не можеше да заспи. Не преставаше да мисли за социопатрула, когото беше убил, както и за отдавна мъртвите трупове на избитата банда отрепи. Трябваше да се маха от Вулкан. Трябваше да отведе Бет със себе си. Но как? Главата му гъмжеше от планове. Всички бяха грижливо обмисляни преди. И всички водеха до пълен провал. Но трябваше да има някакъв начин.
Нещо край него изшумоля. Обърна се и видя Бет, която се шмугна под завесата и влезе в стаичката му.
— Какво пра…
Меката й длан запуши устните му.
— Чаках всяка нощ. Теб. Не мога повече да чакам.
Много бавно тя отдръпна ръката си, после взе неговата и я приближи до колана на комбинезона си. Миг след това надигна костюма над раменете си и го свали. Отдолу беше гола.
Приближи се до Стен и пръстите й заопипваха токата на колана му. Той хвана ръката й и я отмести.
— Почакай. — И измъкна нещо изпод възглавницата. Малък пакет. Разтърси го и изсипа съдържанието му. Беше дълга, изтъкана от стъклени нишки роба. Дрехата затанцува на оскъдната светлина и заблестя в калейдоскоп от цветове. — За теб. Подарък.
— Откога я имаш?
— От отдавна.
— О… Ще я пробвам. По-късно. — После тя се озова в прегръдките му и двамата потънаха в леглото.
Бет последва Стен по вентопровода. Стесняваше се на две места и им се наложи да се промъкнат с усилие. Момичето нямаше никаква представа къде отиват. Стен й беше казал само, че е изненада. Завиха и тръбата завърши с плоска метална стена.
— Това не е никаква изненада — промълви тя. — Тръбата просто е задънена.
— Ще видиш. — Джобната му горелка засвятка и той започна да реже. След няколко мига беше прорязал „вратичка“ и само къса ивица метал все още я задържаше на място. — Сега си затвори очите.
Бет се подчини и чу съскащия звук на горелката, която отново започна да реже, след което последва глух тътен — „вратичката“ падна на пода.
— Вече можеш да ги отвориш.
И Бет за пръв път в живота си се оказа „навън“. Леко спускаща се към мъничко езерце морава. Високи зелени неща, за които си помисли, че сигурно трябва да са дървета, а на ръба на езерото — малка — дали не беше дървена? — къщичка, построена по обичая на древните. Комин, с къдрещ се от него пушек, и всичко останало. Стен я подкани и тя го последва зашеметена.
Вдигна очи нагоре и видя яркосиньо изкуствено небе. Неволно се присви притеснена и се дръпна. Беше така… открито. Стен я прегърна през рамо и тя се отпусна.
— За миг си помислих, че ще пропадна… надолу… или навън.
Стен се разсмя.
— Така си свикнала.
— Но къде сме?
— Това е частната зона за отдих на помощник-кадровия директор на Компанията Гайтсън. Днес замина на двуциклова обиколка по външни светове за наемане на персонал.
— Ти откъде разбра?
— Поиграх си малко с компютъра. Доста добър съм в тези работи.
