Бет мразеше куклата си. Беше мекичка, гушкаща се и програмирана да е най-добрият възможен приятел за едно малко момиче. Когато я допираше до себе си, кожата й настръхваше.
По това време беше вече десетгодишна и я бяха преместили в Отделение Б за втория курс на обучението й. Майките на Яслите продължаваха да я даряват с любов, но вече като награда за индивидуални занимания — тук децата се окуражаваха да прекарват повече време сами. И да гледат живино, вместо да си играят.
Бет никога не се издаде какво изпитва към куклата. Беше видяла как наказват други деца, които малтретираха куклите си или не им обръщаха внимание. Изглежда, това беше единственият грях, който децата можеха да извършат. Все още не знаеше защо изпитва омраза. Куклата й беше досущ като тази на останалите — малко момиченце (момчетата имаха мъжки кукли) с тънички, източени крачка и ръчички и голяма глава. На лицето й бе изписана неизменна широка усмивка, за която Бет реши, че е идиотска.
Но една нощ просто не можа да понесе, докато изкуственото същество се мушкаше в леглото й, шепнейки в ухото й, молейки я да й сподели малките си момичешки тайни. Във внезапен изблик на гняв тя я запокити на пода. И мигновено я обзе ужас. Какво бе направила?
— Кукличке, Кукличке, моля те, не умирай…
Куклата отвори очи и тихо затананика. После попита:
— Бет, нали сме щастливи?
Бет кимна.
— Искаш ли да се гушна до теб, да ме прегърнеш и да си разказваме… да разказваме… да разказваме приказки.
— Да, Кукличке.
И си легнаха.
След тази случка куклата изглеждаше наред, само дето често заекваше и малко се повтаряше.
Всъщност куклите бяха сложни дистанционни сензори на програмата на главния компютър на Яслите, устройства за пълно и непрекъснато следене на физическите и емоционални реакции на възпитаниците. Теснообхватен детектор осигуряваше възможност на компютъра и обслужващите го хора да знаят винаги дали детето не е извън обсега на куклата си. А през нощта беше особено важно всяко дете да гушне куклата си — само тогава устройството можеше да приложи инжекциите. Инжекции, предназначени да затъпяват възприемчивостта на децата, да увеличават емоционалната им зависимост и да забавят физическото им, и, най-важното — емоционално-половото им развитие.
Когато Бет блъсна куклата си в стената, беше изкарала сензорите й леко извън строя. Те продължаваха да отчитат и докладват за нея като за същество с духовно и физическо развитие на равнището на десетгодишна, така че по някое време я класифицираха като индивид с рязко нарастващ процес на забавяне на развитието и количеството инжекции бе сведено до минимум.
След две години Бет вече можеше да долови промените у другите деца. Момчетата си оставаха със закръглени бузки и недоразвити. Момичетата продължаваха да се кикотят и да си играят елементарни игрички.
Бет се бе научила винаги да остава сама в банята, когато гърдите й и половото й окосмяване започнаха да се оформят. За щастие, узряваше достатъчно бавно, и все още нямаше мензис.
Но Бет разбираше, че тук има нещо ужасно порочно. Ужасно грешно по отношение на другите деца и порочно от страна на Майките в Яслите. Усещаше, че нещата стигат до някакъв ужасен край, но не можеше да направи нищо.
Стен реши, че Бет и Фейдал прекаляват. Бяха облечени като джойгърли и се закачаха с един мургав тех. Стен надникна от скривалището си и поклати глава. Не беше заради това, което правеха — това беше част от плана, — а от представата им как изглеждат джойгърлите. Подаде се още малко и се вслуша.
— А бе момиченца, вие май сте още мънички? — Техът облиза устни и ги огледа.
— Не се безпокой. Двете със сестричката ми вече имаме доста опит.
— Сестричката, а? Виж, това е интересно. Ама сигурни ли сте, че татето ви няма да… ако взема, че проявя интерес?
— Че защо? Той ни праща. Казва, че така ще му съкратят поне две години от договора, с всичките кредити, които ще му донесем.
— Той ви праща, а? Е какво пък, чувал съм, че хлапетата на мигрите растат бързо, ама си мислех, че са само приказки.
Бет и Фейдал се вкопчиха в ръцете му и го помъкнаха към празния апартамент.
— Хайде, ела. Ела да се позабавляваме.
След минута Стен изрита вратата и нахълта вътре. Техът се беше разсъблякъл.
— Какво става тук, по дяволите!
Техът едва не получи сърдечен удар. Мъчеше се да прикрие слабините си с едната ръка и да вдигне гащите си с другата.
— А бе… ти… ти кой си?
Стен размаха гаечния ключ.
— Тия двете са ми сестри бе! Разбра ли?
Извърна се към Бет и Фейдал, които се бяха сгушили на кревата и се преструваха на изплашени.
— Марш вкъщи!
Двете бързо изхвърчаха през вратата. Стен затвори и пристъпи към теха.
— Със сестрите ми ще се гавриш, а?
— Ама… чакай… те казаха, че…
— Те да не са ти джойгърли? Сега ще те… — И надигна ключа, готов да го стовари върху оплешивяващото теме на теха.
— Чакай бе… Не можем ли да се разберем?
Стен леко свали ключа.
— Какво имаш предвид?
Техът затършува из джобовете си и измъкна кредитната си карта.
— Тук имам много кредити… много. Само си кажи цената.
Стен се ухили. Орон се оказа прав. Това бяха лесни пари.
Гласове. Бет се размърда в креватчето и се събуди. Приспивателните, които й даваше куклата, вече не бяха достатъчно за дванадесетгодишното й тяло. Присви очи в полутъмната спалня на Яслите. Светлини. Тихо мърморене. Смъкна се от леглото и погледна куклата. Поколеба се. Куклата „знаеше“ кога са я прегърнали. Но можеше ли да разбере кой?
Отгърна одеялото на съседното легло. Все едно, Сузи никога не й бе харесвала особено. Напъха куклата си под мишницата на Сузи, облече се и застъпва тихо по пътечката.
Полузабранената за децата врата към коридора се оказа отворена. Всички деца бяха потънали в дълбок сън, упоени от дозите дрога. Бет си пое дълбоко дъх и прекрачи прага. Централният коридор се оказа ярко осветен. В единия му край забеляза отворен прозорец към нещо, което приличаше на лаборатория. Притисна се до стената и се промъкна до него.
Гласовете се чуха отново. Единият беше висок и писклив, като че ли принадлежеше на малко дете.
— Днес направих всичко както трябва, нали, татенце? Придвижих големия лайнер съвсем самичък, чак до кея. Нали бях добричък?
Чу се вторият глас. По-дълбок.
— Разбира се, Томи. Ти се справи най-добре от всички. Казах на доктора и той обеща, че ще ти даде нещо допълнително за това.
— Бонбонче? Ще ми дадат бонбонче? Обичам мента. Нали знаеш, че обичам мента, татенце? Татенце, нали ще ми дадеш още ментичка?
— Ще видим, синчето ми. Ще видим.
Бет надникна предпазливо през прозореца. И едва не изкрещя. Върху инвалидна количка седеше хилаво телце на мъж. Приличаше досущ на куклата й. С огромна глава, полюшваща се върху дълга тънка шия. Около нея се виеха захранващи кабели. Главата беше без косми, някак раздута, и лицето беше като на
