на пода. Беше мек и зелен. Той погледна надолу. Ха, значи така изглеждала тревата!
Тръгна сред лехите, душейки… какво? Чист въздух? Аромат на цветя? Почва? Напълни шепа с нещо, което му се стори, че е грозде. Гризна зърната и лицето му светна от свежия вкус. Стен свали ризата си и започна да я пълни с плодове и зеленчуци, докато шевовете й не започнаха да пукат.
Мек звук на човешки стъпки. Стен светавично се извъртя и ножът изпълзя от леговището си. После се поколеба. Беше момиче.
Носеше зашеметяваща палка, привързана към половинметрова влакнеста пръчка. Все още не го беше забелязала и Стен се скри сред растенията. После се поколеба. Момичето не се държеше като мигри или тех. Сигурно беше отреп.
Изведнъж си спомни една от любимите фрази на баща си: „Врагът на моя враг е мой приятел“. Излезе от големите папрати и стъпи насред алеята.
Момичето го видя, замръзна, чукна зашеметяващата палка и изпъна ръката си назад, готова да я метне към него като копие.
— Чакай.
Момичето спря. Гледаше го без никакъв страх, но очите й се разшириха, когато ръката му с ножа трепна и оръжието изчезна от погледа й. Той вдигна ръце пред себе си.
— Кой си ти?
— Стен.
— Беглец ли си?
Стен кимна.
— Откъде?
— От Екзотична секция.
— Лъжец! Никой никога…
— Взривих една от зоните. Излязох със скафандър. Живея във вентопроводите.
Момичето се намръщи.
— Чухме за някаква авария. Но това е невъзможно.
Стен изчака.
— Имаш жилави мускули, това ще да е от катеренето. А и тези драскотини по краката ти… Ти наистина си беглец.
— И какво правя тук тогава?
Момичето се засмя сухо.
— Кой знае? Може би се опитваш да проникнеш сред нас. Просто е странно. Може би наистина си беглец.
Стен сви рамене.
— Покажи ми дланите си — заповяда му момичето.
Стен се подчини. Момичето огледа покритите му с мазоли ръце и обърна особено внимание на почернелите му от грес изпочупени нокти.
— Това не би могъл да го фалшифицираш. Събличай се.
— Какво? — възкликна Стен.
— Свали си дрехите. Ако си шпионин, тялото ти ще е меко като на някой социобоклук.
Стен се поколеба.
— Тази шокова палка — хладно каза момичето — е бъкана с енергия. Само за миг изхвърля три пъти повече, отколкото се полага за две секунди. После изгаря. Но дотогава онзи, който се допре до нея, е готов за рециклиране.
Стен натисна токата и костюмът му се свлече.
Момичето го обиколи, после застана пред него и го огледа още миг преценяващо. И се усмихна.
— Много хубаво тяло.
А после усмивката й изчезна.
— Хайде. Обличай се. Аз съм Бет.
Когато той се облече, тя изсипа „реколтата“ му от ризата и му я подаде. Започна да пробира зеленчуците и плодовете — хвърляше настрана недозрелите и пъхаше останалите в една торба.
— Имаш късмет, че те срещнах — каза тя. — Повечето бегълци ги хващат още първия месец.
— Ти отреп ли си?
Тя го изгледа презрително.
— Нямаше да съм жива, ако не бях. Знаем как да залягаме под метлата. Знаем места, където да се крием, места, където те почти никога не търсят. Един добър отреп може да оцелее… може би пет години.
Стен се смая.
— Колко време, откак си избягала?
— Вече три години.
Тя преметна торбата през рамо и се запъти към вентилационната тръба.
— Хайде. Ще те заведа при Орон.
Плъзна се в тръбата, направи му място да се провре и постави филтърния екран на мястото му. След това измъкна от комбинезона си нещо, което приличаше на лента за глава с лампичка, светна я и се промъкна покрай Стен, за да го поведе. От мекото докосване на тялото й устата му пресъхна. Той си пое дълбоко дъх и запълзя след нея.
Отрепите не им обърнаха никакво внимание, когато се измъкнаха от тръбата в отдавна изоставения склад.
Бяха около тридесет души, облечени в изпокрадени от складовете по Вулкан скъпи дрехи, и празнуваха успешното си нападение над един особено богат склад. Повечето вече бяха пияни или упоени. Беше едно от най-странните неща, които Стен беше виждал — купон в абсолютна тишина. Шепотът — дори сред безопасното пространство на домашната им база — беше втората природа на отрепите.
Но още по-странното беше, че всички бяха деца. Най-младата по негова преценка беше не повече от дванадесетгодишна — момиче, разтриващо с масло тялото на едно трйнадесетгодишно момче. Най- възрастното лице, което Стен успя да види, докато Бет го превеждаше през тях, беше на не повече от деветнадесетгодишен младеж. Стен се почувства като старец.
Орон се беше изтегнал в служебната секция на склада. На пръв поглед изглеждаше четиридесет и няколко годишен. Но отблизо можеше да се прецени, че въпреки бялата си коса и изсъхналата ръка е не повече от година по-голям от Стен.
Но най-лошото беше лицето му. Половината се движеше. Другата половина бе мъртва маска.
До него седеше пълничко момиче и лакомо ядеше плодове. Зад него, върху отрупано с пух ложе, лежаха две красиви голи момичета. И двете спяха — или бяха дрогирани.
— Това е Стен — каза Бет. — Беглец е.
Орон се обърна към дебелото момиче и посочи Бет.
— А тя коя е?
— Бет. Последната смяна я изпрати в хидропонната ферма — отвърна момичето, без да спира да дъвче.
Стен замръзна и изви китката на десницата си, готов да извади ножа. Щом това беше бандата на Бет, защо Орон не я познаваше? Орон видя изненадата му и живата част на лицето му се усмихна.
— Фейдал е моята памет — каза той и посочи пухкавото момиче. — А аз съм… аз съм… — Веждата му се присви.
— С прогорен мозък — довърши Фейдал вместо него.
— Да. Те… ми прогориха мозъка. Но не… хвана. Или по-скоро… подейства само частично.
Той посочи лицето си и съсухрената си ръка.
— Тялото ми. И част от мозъка ми. Така че съм с… амнезия.
— Тогава как успяваш да… — почна Стен.
— Всичко, което става през тази смяна, ми е ясно. Но през следващата… няма да помня какво е било преди. Помня как да говоря. Помня, че съм отреп. Че се казвам Орон. Макар че понякога го забравям. И
