сплав. Тя щеше да пази острието на ножа от допир с каквото и да било — включително и със самата сгъвка.
Един от мускулите на китката бе прекаран през канията, така че да задържа ножа вътре. След което Хайт постави отново дермиса и епидермиса върху хирургическите модификации и ги слепи.
Докато зарасне, трябваше да минат няколко цикъла. Но Хайт остана доволен, че пласткожата не раздразва раната и кожата върху канията зараства бързо.
Сигналният звънец в скафандъра на Стен забръмча за края на смяната. Той затвори работилницата и тръгна към люка.
Никой не знаеше какво точно е направил Хайт, за да го натикат в Екзотичната секция. Знаеше се, че е бил лекар в експедицията на някакъв новооткрит свят. Знаеше се освен това, че по някаква неизвестна никому причина е приел договор за тех на Вулкан. Но беше ясно, че сигурно е извършил някакво невероятно престъпление.
Хайт не казваше абсолютно на никого — включително и на Стен — какво е направил.
Беше просто единственият медик, до когото мигритата имаха достъп, и беше прекарал в Екзотичната секция години.
И освен това беше единственият приятел, когото Стен беше имал.
— Стен, момко. Твоят проблем е в това, че не се смееш достатъчно.
— Да се смея ли? Натикан съм в задника на Вулкан… и всеки тук се опитва да ме убие — при това ще успеят! — а ти искаш да се смея?
— Разбира се, момчето ми. Защото може ли да има нещо по-смешно от това?
— Не разбирам.
— Това е, защото боговете те мразят. Лично.
Стен се замисли. А после бавно се усмихна. И започна да се смее неудържимо.
— Ей това ти е другият проблем, момче. Твърде много се смееш.
— Какво?!
— Какво му е толкова смешното? Натикали са те в гъза на Вулкан и всички се опитват да те убият. На твое място щях да се разтревожа.
Стен го зяпна. След което поклати глава и зави като куче.
В стаята на смяната Стен захрани скафандъра си с дезинфектант под високо налягане и зачака. Нямаше изтичане. Изпразни дезинфектанта в рециклиращото устройство и постави костюма на закачалката. В Екзотичната секция се използваха стари вакуумни работни скафандри, отдавна отхвърлени от техниците. Утечките при тях бяха чести. А в зоната нямаше никакво време за кърпене. Стен се прозя и тръгна през Бараките към койката си.
Ножът беше затъкнат в ръката му. Стен нямаше търпение да го покаже на Хайт.
Бараките миришеха на Реда. Повдигнато на куб и още на куб. Без социопатрули. Двама едри биячи в дъното на коридора ритаха жалките останки на мършаво момче, плувнало в локва кръв. Единият вдигна ухилената си морда към Стен.
— Днес имаме пресно месце.
Стен сви рамене и ги подмина. Етаноловият щанд, както обикновено, беше претъпкан. Стен спря пред койката си. Женското мигри, чиято койка беше над неговата, беше провесило одеялото му като завеса и зад него се чуваше пъшкане.
Стен тръгна към отсека на Хайт. Старецът се беше разболял, но Стен се надяваше, че все още е в съзнание. Искаше му се да го поразпита за Първопроходния сектор.
Около койката на Хайт се бяха скупчили няколко души — старшият и неколцина от подмазвачите му. И малко встрани от тях — някакъв трътлест робот.
Двама от биячите вдигнаха отпуснатото тяло и безцеремонно го изтъркулиха на боклукчийската вагонетка.
Когато тя се затъркаля по коридора, Стен се затича, блъсна с юмрук контролния й панел и вагонетката спря.
— Няма полза — извика му един от биячите. — Дъртакът пукна.
— Как така?
— Ми пукна бе. От естествена смърт.
Стен понечи да се обърне… и обърна трупа на Хайт. Кръвта все още капеше от разреза в гърлото му. Стен погледна старшия тъмничар.
— Опъваше се и не искаше да отиде на бачкане. Та затова, както вика Малек, взе, че си пукна. От естествена смърт.
Старшият направи голяма грешка, че се разсмя.
Стен тръгна към него. Един от биячите го блъсна и Стен падна на пода, претърколи се и скочи.
И гласът на дребния мъж прокънтя в мозъка му. „Никога не си разгневен. Никога не искаш нищо. Ти си само реакция, без мозък.“
Един от биячите пристъпи към него и кракът на Стен замахна сам. Капачката на коляното на мъжа изпука и той рухна.
— Хванете го!
Биячите се хвърлиха към него. Един го спипа отзад и го стисна с две ръце. Стен измъкна едната си ръка и замахна назад с юмрук, с изпънат палец.
Здравенякът го изтърва и изрева в отговор, а от очната му кухина потече кръв.
Стен се завъртя и изрита основата на бичия врат. Мъжът се стовари на пода.
— Дръжте го, скапаняци! — прогърмя гласът на старшия.
Двамата останали мъже погледнаха началника си, после погледнаха Стен, мъчейки се да решат кое от двете е по-лошо. Единият измъкна подпорката на близкия нар, а ръката на другия се плъзна като змия в джоба му и изскочи навън, стиснала бляскав нож, наточен на ръчно точило.
Стен отпусна дясната си ръка и присви пръсти. Ножът се изсипа в дланта му. Студен. И съвършено удобен.
Мъжът със стоманената пръчка замахна пръв. Стен вдигна камата… и острието преряза стоманата като бръснач. Мъжът зяпна за миг стоманеното пънче в юмрука си, а Стен замахна и преряза гърлото му — камата мина като през масло.
Мъжът с ножа направи лъжливо движение, когато Стен се извъртя към него, и замахна към корема му. Стен блокира…
Старшията зяпна ужасен ръката на помощника си — тя все още стискаше ножа, когато тупна на пода.
А после старшията се обърна и побягна. В грешна посока. Надолу, далече от капсулата на охраната. Към работните зони.
Стен го догони точно пред помещението за преобличане на работната смяна. Старшията се обърна. В ококорените му очи се четяха паника и ужас.
Стен го перна само веднъж.
Старшият изврещя — червата му се изсипаха — и рухна сред локвата кръв.
— Това беше естествена смърт.
Стен затича към скафандъра си. И в същия момент алармите запищяха.
Чу блъскането по люка. Това не го обезпокои особено. Беше залостил въздушния люк и бе отворил широко вътрешната врата към коридора. Това щеше да им отнеме известно време, докато минат.
Охраната трябваше да си въобрази, че той е в клопка. Нямаше междинна връзка с друга от зоните. Извън Зона 35 имаше пълен вакуум.
Стен внимателно надигна контейнера с вирусния спрей от биоструга и с усилие го изтласка до външната стена на купола. Отвори вентила и хукна към грависледа. Червеният спрей на вируса засъска.
Грависледът беше най-голямото нещо, което му беше подръка, но можеше само да се надява, че ще издържи, докато всичко свърши.
