Стен се срина на пода, после бавно се изправи. Усещаше вкуса на собствената си кръв.
— Няма ли да ме попиташ за кво те ударих бе?
Стен не отговори.
Старшията го изгледа кръвнишки.
— За нищо. Обаче само направи нещо, и ще стане още по-лошо. Запомни: сега си в Екзотикс. Тук не си поплюваме като ония на Север. Тук мигритата правят квото им се каже. И запомни и това: Екзотикс е разделена на пет различни зони. Във всяка от тях средата е различна. Ще работиш в херметични костюми. Всички зони ги наричаме Високо рискови среди. ВРС. Което значи, че в тях бачкат само доброволци. Ти си точно такъв. Доброволец.
— Моташ се, спиш и почиваш само в Бараките — продължи старшията. — Това е съседната капсула, под секцията на Охраната, където се намираш в момента. И да не си стъпил по на север от Бараките, освен ако не си решил, че зоната ти няма да те убие достатъчно бързо… А, и още нещо. Какво става в Бараките, нас не ни интересува. Единственото, което е важно, е да се поддържат машините всяка смяна и да не се опитваш да клинчиш. Това са правилата. Други няма.
После кимна и двама от стражите на Екзотичната секция изхвърлиха Стен в Бараките.
Бучката почти бе достигнала подходящите размери. Стен отново прегледа своята „ферма“, настрои захранващите инсталации и се върна в биоцеха и се зае с последните оформящи срезове.
Първата работна зона началникът му я описа като „нищо работа“.
Представляваше прототип на високоскоростен жичен цех. Азотна атмосфера. За съжаление, все още не беше напълно завършен. Пресите се чупеха. Изтеглячите прилагаха твърде силно напрежение и барабаните на макарите за готовите кабели често се оголваха.
И всеки път, когато работният процес в цеха спираше, някой загиваше. Скъсана жица, изплющяла изпод счупената преса, разкъсваше ръката на някой от мъжете. Жична намотка, надигнала се от макарата си, се увиваше около врата на някой непредпазлив надзорник и моментално го гилотинираше.
В тази зона работеха стотина „доброволци“. Стен пресметна, че на всеки цикъл има поне по един смъртен случай.
Пресметна също така, че началникът му беше говорил смехории. Докато не го „повишиха“ и не разбра, че останалите зони избиват мигритата много по-бързо.
Вирусът беше оформил безформената буца в тъп черен правоъгълник с размери 10 на 15 на 30 сантиметра. Стен натисна бутона ЗАДЪРЖАНЕ и контролния клавиш на неутрализатора, след което пристъпи към друга конзола. Бързо очерта на екрана триизмерния модел на инструмента, който искаше да изработи и който включваше размерите на свободно стиснатия юмрук на десницата му.
Този инструмент щеше да стои добре в стиснатата ръка само на един човек.
— Значи ми даваш колкото поискам от твоя синталк?
— Точно така.
— И кво искаш от мен?
— Ти знаеш как да се биеш. Началникът и бичетата му гледат да не те закачат.
— Не щат, скапаняците му скапани. Научил съм ги аз да се крият като плъхове из цялата галактика. Момченце, аз и гвардейци съм учил! — Дребният мъж се усмихна гордо. — Значи искаш да те уча?
— Да.
— Ами добре. Що пък не? То има ли кво друго да правим тук? Освен да мрем.
Стен натисна клавиша за ПРЕХВЪРЛЯНЕ, пренастрои модела си като машинна програма и го прехвърли в терминала на биоцеха. Изчака, докато на монитора не се изписа ПРОГРАМА АКТИВНА, и натисна клавиша за СТАРТ.
Малките лазери грейнаха и се плъзнаха към металния блок. Върху повърхността се пръснаха капчици от вируса и от метала се отделиха стружки. След това лазерите „маскираха“ определени зони и вирусът започна да оформя метала, превръщайки го в овеществената реалност на видеомодела на Стен.
Часовете на смяната се изнизаха незабелязано и цехът щастливо забръмча. Стен трябваше да спре, когато през зоната премина един от охраната.
— Основна поза. Не така. Скапаняк! Забивката винаги минава през цялото ти тяло. Малко над кръста. Ето, така вече си готов за всякаква защита.
— Ами нож?
— Сега забиваш… ножа ще можеш да му го ръгнеш на двайсет и пет сантима над оная работа на типа, дет ще ти го извади. Дай сега. Едно — завърти наляво и нагоре. Забиваш право нагоре, после надолу. Влез му… О, не. Не и не! Забивката трябва да стигне до врата му. Не те карам да танцуваш с него бе, момче. Хайде пак.
Час преди новата смяна на екрана светна надписът ЗАДАЧА ИЗПЪЛНЕНА. Стен се зае внимателно да прочисти вътрешността на цеха с неутрализатор.
— Сега си в кръчма. Един чупи бутилка. Идва към теб. Кво ще направиш?
— Ще го сритам.
— Не. Не, и не, и не! Така само ще пострадаш. Хвърляш нещо по него. Квото и да е. Отпуснал е ръцете си, значи хвърляш в лицето му. Вдига шишето — сръгай го с някой стол в ташаците. Е, добре. Улучил си го. Отстъпва. Кво правиш?
— Ритам го. В капачката на коляното. Влизам му, ако успея да доближа. Удар във врата.
— Е, добре. Той пада. И кво?
— Завирам шишето в лицето му.
— Стен, започвам да се гордея с теб. Сега потренирай до началото на смяната. Следващия път ще ти покажа какво да правиш, ако ти си с нож.
Стен отключи секретното резе на капака на работния кът и вдигна сечивото.
Негово. За пръв път в живота си разполагаше с вещ, която не бе заел или взел на изплащане от Компанията. Това, че цената й надвишаваше годишните доходи на един богат търговец и че машинните техники за изработката й бяха изразходвали енергия, колкото за цял увеселителен купол, я правеше още по-сладка.
Държеше в дебелите ръкавици на защитния си скафандър тънка кама. Дръжката бе пригодена съвършено за пръстите му — за да я обгърнат в смъртоносна хватка на борец с нож, за какъвто го беше обучил дребничкият мъж.
Нямаше предпазител, само извивка между дръжката и острието — то беше дълго петнайсет сантиметра и завършваше с остър като игла връх. Целият нож беше дълъг двайсет и два сантиметра и широк два и половина.
Беше може би най-смъртоносното хладно оръжие, създавано от човек. Кристалът беше наточен като косъм, в острието едва петнайсет молекули, а тежестта на самото оръжие беше достатъчна, за да осигури налягане, способно да разреже дори диамант.
Стен затъкна ножа в един от празните джобове на работния си костюм. Вече разполагаше с канията.
Беше му я направил Хайт.
Двамата със Стен се бяха скрили в един неизползван участък с нормална атмосфера. Хайт му беше бил упойка. А после се бе заловил за работа.
Канията бе скрита в самата ръка на Стен, под лакътя. С нелегално внесените си микрохирургични инструменти Хайт бе отлепил част от кожата на Стен, беше присадил вътре жива тъкан от пласткожа, след което бе закрепил с медицински цимент U-образната сгъвка, която Стен вече бе изработил от специална
