Стената изпука, започна да се огъва и да се издува на мехури навън… а после се разцепи и се превърна във взривяваща се чернилка. Вихър излитащи газове зарева навън, към празното пространство. Кристални балвани с цена милиарди кредити, транспортни съдове и всевъзможни инструменти се затъркаляха към отвора.
Гравитационната шейна изпука, веригите на котвите се скъсаха и после с оглушително дрънчене шейната се понесе към вихъра в дупката на купола. Но се оказа твърде голяма, за да може да се промъкне между двете поддържащи греди.
А после воят спря. И това, което все още бе останало от Зона 35, потъна в тишина.
Кръв закапа в очите на Стен — беше се натресъл в рамката на визьора на скафандъра си. Примигна и внимателно провери дали има пробив в изолацията.
После се плъзна покрай шейната и се гмурна през отвора.
Олюля се, зашеметен за миг, когато се оказа обкръжен от непрогледния мрак, осеян с призрачната светлина на звездите.
Така или иначе, намираше се извън Екзотичната секция. И при това — дори успя да се усмихне кисело — бе осъществил една от мечтите си. Намираше се извън Вулкан.
И после започна да се движи. По-надалеч от дупката, все по-надалеч от Екзотичната секция. Понесе се право на север, към единствената дупка, в която можеше да се скрие — просналата се из пространството основна маса на Вулкан.
Нямаше никаква представа накъде точно се е запътил. Отначало пристъпваше предпазливо, после започна да възвръща куража си, разбрал, че в ботушите на скафандъра му е останал достатъчно магнетизъм, за да го задържи да не се превърти и да отхвърчи в празното пространство на космоса. Продължи на отскоци, по един метър всеки.
На няколко пъти когато към него полетяха съдове на ремонтните бригади и патрулни совалки, изпадна в паника.
Но после разбра… единственото, което ги тревожеше, бе неочакваната, ужасно скъпа експлозия в Екзотикс, вече на километри разстояние от него. Дори и да го забележеха, един човек в работен скафандър едва ли щеше да бъде свързан с опустошителния взрив.
Поне засега.
Задържа се навън толкова дълго, колкото беше възможно — докато най-сетне въздухът в скафандъра не започна да дращи в ушите му, и той не долови предупредителното хъркане на въздушния регулатор — и тогава се приближи до първия люк, който успя да забележи. Предположи, че е някой от предназначените за авариен ремонт.
Ръкавиците на костюма му трескаво зашариха по лостовете и люкът изведнъж плавно се отвори. Той пропълзя в тясната камера на люка, затвори външния капак и натисна бутона за въздушното налягане.
Вътрешната врата се отвори с прещракване — поне вътре имаше въздух, който да пренася звука — и Стен пристъпи през нея.
Пред и зад него се простираше дълъг пуст коридор. По пътеката беше полепнал дебел слой прах и повечето осветителни тела по тавана бяха изгорели. Стен се облегна изнемощял на извитата стена на тунела. Беше свободен. Беше си отново у дома.
Прецени и двете мисли, които бяха преминали през главата му. И се усмихна. Усмивката му прерасна в смях.
Свободен. Докато го хванат. У дома. На Вулкан?
Но продължи да се смее. Така, както го беше научил Хайт.
За момента това му се стори най-подходящото.
Глава 10
Торесен бързо се смъкна от грависледа и закрачи към совалката. Само още няколко минути и щеше да бъде далече от Първичния свят, на път за Вулкан. Все още се чувстваше изнервен от Императора и наполовина беше убеден, че всеки миг ще го задържат.
Напрегна се, когато неколцина имперски гвардейци минаха на завоя. Но те бяха погълнати от разговора си и явно не бяха тръгнали да го гонят. Отпусна се.
Нещо диво вътре в него продължаваше да се опъва и едва ли не да търси противопоставяне. Торесен не беше свикнал да се кланя на други мъже. Чувството на ужас никак не му допадаше. Мина покрай войниците. Можеше да се справи с тях. Мозъкът му трескаво преценяваше възможностите. Щеше да скърши гърлото на първия. Вторият щеше да умре, след като счупи носа му и натика хрущяла в мозъка му. А третият… той се отърси от тези мисли и когато закрачи по товарната рампа, вече дишаше по-леко.
Малко по-късно вече се намираше в совалката, на път към лайнера, кръжащ в орбита около Първичния свят. Отпуснат в креслото — за пръв път наистина облекчен, откакто бе напуснал Вулкан — Торесен се замисли за срещата си с Императора.
Имаше няколко възможни обяснения: (а) Императорът страдаше от старческо слабоумие. Едва ли. (б) Наистина се опитваше да укроти някои свои свръхревностни помощници. Глупости. Това просто не беше в стила му. (в) Императорът знаеше за проект „Браво“. Погрешно. В края на краищата Торесен бе останал жив, нали така? (г) Императорът подозираше, че се готви нещо, но не можеше да го докаже. И затова бе и срещата — за да види Торесен лично и деликатно да го предупреди. Виж, това беше най-вероятното.
Е, добре. Какъв тогава щеше да е следващият ход на Императора? Виж, това можеше най-лесно да се предвиди. Щеше да усили разузнаването си. И да изпрати още свои шпиони на Вулкан.
Баронът се усмихна. При това положение се чувстваше много по-добре. Притвори очи за лека дрямка. Малко преди да заспи, си отбеляза нещо наум. Щеше да нареди на своите органи по Сигурността да съгласуват с него всички акредитации на посетители от външни светове. Очакваше с нетърпение лично да поразпита неколцина шпиони.
Глава 11
Беглецът Стен се криеше вече около месец, когато срещна девойката. Беше около петнадесетгодишна, облечена в безформен черен комбинезон. Лицето и ръцете й бяха омацани с грес. И беше на косъм да го убие. Казваше се Бет. Стен си помисли, че е най-красивата жена, която е виждал.
Бе успял да оцелее толкова дълго, като се криеше във вентилационната мрежа от тръби и Шахти, опасваща Вулкан. Размерите им варираха от двадесет метра в диаметър на централните вентопроводи до широките едва едно рамо тръби към отделните стаи. Тръбите бяха задръстени от прах и мръсотия, трупана с годините, и на много места преградени с огромните екрани на филтрите. Стен използваше малка енергийна отвертка, която бе откраднал от един от складовете, за да се промъква през тях.
Вентопроводите преминаваха във всички отсеци на Вулкан и му осигуряваха бърз достъп до хранителни складове и празни жилища, когато трябваше да се нахрани и да поспи. Единствената истинска опасност беше когато му се случеше да се озове в близост до някоя бригада, обслужваща филтърните екрани. Но можеше лесно да ги отбегне. Също така често беше чувал странни драскания и стържене — предполагаше, че идват от групи отрепи. До този момент бе успявал да се държи настрана от тях.
Единственото, от което наистина се опасяваше, бяха периодичните прочистващи акции, организирани от Компанията срещу отрепите. Според това, което беше чувал преди време, като мигри, за малцината оцелели след подобни набези изгарянето на мозъка беше гарантирано.
Въпреки това си живееше доста добре и дори бе наддал един-два килограма, откакто се бе измъкнал. Вече бе започнал леко да се отегчава и да става придирчив към храната, когато се натъкна на истинска находка.
Хидропонната ферма бе искрящ в зеленина свят, простиращ се сякаш до безкрай сред мъгли. Виждаха се извисяващи се пурпурни папрати и алеи с всевъзможни растения, някои току-що разцъфнали, други — огъващи се под тежестта на узрели плодове и зеленчуци. Стен никога не бе виждал подобно нещо освен във видеобиблиотеката.
Тук човешки същества не се мяркаха. Само агроботи — доста примитивни автомати, които се грижеха за нормалното израстване на растенията и беритбата на реколтата. Стен се спусна през вентопровода и стъпи
