— По дяволите, де да знаех! Преди две години едно мое момче рискува задника си и отиде и направо го попита. Торесен не обелил и дума. Освен, че, цитирам: „Проектът е от жизнено значение за интересите на Компанията“. Край на цитата.
— И кой е твоят човек?
Махони отвърна с гримаса.
— Не мога да кажа.
— Полковник! Зададох ви въпрос!
Махони се изправи. Много добре му беше известно къде свършва приятелството и къде започват заповедите.
— Слушам, сър. Става дума за един от борда на директорите, Лестър.
— Лестър… знам го. Бях на церемонията при раждането му. Абсолютно верен във всичко, засягащо Империята. Е, разбира се, никой не е съвършен. Та значи Лестър има подозрения около този проект, така ли?
— И то големи. Торесен буквално изстисква кръвчицата на Компанията, за да го довърши. Едва поддържа някаква минимална печалба, за да останат акционерите му доволни. Въпреки това Лестър смята, че прави шашми със счетоводните книги.
— Това не е достатъчно. Дори аз не бих могъл да пратя Гвардията на Вулкан заради някакви си подозрения. Ще се лиша от целия си авторитет. По дяволите, нали аз лично основах цялата тази Империя върху принципите на свободното предприемачество и ограничих до крайност намесата на властта!
— А длъжен ли сте да вярвате в собствената си пропаганда?
Императорът се замисли за около секунда. След което отвърна със съжаление:
— Да.
— И какво да правим тогава?
Императорът се навъси, после въздъхна.
— Колко мразя да го правя. Но май нямам друг избор.
— Тоест?
— Тоест ще трябва да се лиша от един страхотен другар по пиячка. За известно време, разбира се.
Махони се изправи и викна ядосано:
— Не искаш да кажеш, че смяташ да ме навреш в онази забравена от бога дупка? Вулкан е толкова встрани от магистралата, че даже кометите свиват настрана от него и го отбягват!
— Да ми предложиш нещо по-добро?
Махони премисли набързо. А после поклати глава, допи си бърбъна и попита:
— Кога да тръгна?
— Искаш да кажеш, че още си тук?
Глава 9
Кръгът на въздушния люк се завъртя и прищрака. В камерата се стелеше гъст жълтеникав газ. Стен едва различаваше останалите работници в другия край на помещението.
Вътрешната врата на люка се отвори с плъзгане и Стен закрачи към работната станция през еднокилометровото полукълбо на Работна зона 35.
Беше пресметнал, че са минали около две години, плюс-минус няколко цикъла от началото на присъдата му. „Колко бързо лети времето, когато се забавляваш“ — помисли си той кисело.
Цистерните на равнището на пода бълбукаха и кипяха, нагоре към мостиците се издигаше мазна сивкава пелена. Стен запристъпва сред мръсната пяна покрай огромните буци кристал.
Спря до първата си станция и прегледа измервателните уреди, контролиращи потока на веществата, захранващи един от високите няколко метра балвани. Отне му половин час потене, докато премахне с горелката плъзналите по втория балван в участъка му тънки спирали на грануларния тумор. Изхвърли трошливата утайка от камъните-растения в най-близката цистерна и продължи през кипящата жълтеникава атмосфера.
Зона 35 представляваше изкуствен дубликат на някакъв далечен свят, където металите живееха свой собствен живот. Минералите „израстваха“, „разцъфваха“ и „умираха“.
Между мострите от различни метали се отличаваше един с доста редки свойства — невероятна лекота и въпреки това — със сила на натиск, надвишаваща многократно всяка позната сплав или метал.
Геолозите на Компанията бяха решили, че минералът е много интересен и има огромен търговски потенциал. Имаше само два проблема:
Родният му свят беше човекоубийствен. Това беше най-малката грижа. Инженерите на Компанията бяха в състояние да дублират почти всякаква околна среда. А при наличието на толкова много мигрита, осъдени на каторга в Екзотичната секция, които да отглеждат и обират минерала, нещастните случаи бяха „без съществено значение“.
Вторият и по-сериозен проблем обаче беше обработването на самия минерал. След дългогодишно експериментиране бяха успели да отгледат особени мутирали „вируси“ на метална основа от родината на скъпоценния минерал и да ги използват за автоматизирана обработка на кристала.
Така оформеният рядък минерал се използваше за свръхнатоварени инсталации — аварийни системи на корабни двигатели, сензори в ядрата на ядрени енергостанции, както и за производство на свръхскъпи снобски бижута. Цената, разбира се, беше астрономическа. Прекият шеф на Стен веднъж беше пресметнал, че само една бучка с размери на мъжки юмрук струва колкото годишния кредитен договор на един екзек.
Скоростта на растежа на всеки кристален балван внимателно се контролираше и следеше от компютър. Но Стен бе успял да изиграе измервателните сензори, следящи развитието на един от балваните. В продължение на шест цикъла на него се бе култивирала, бавно, грам след грам, малка, почти незабележима изпъкналост.
Стен провери „своя“ балван. Издутината беше узряла за жътва — и после да бъде оформена в един много полезен малък инструмент, с чиято помощ Стен смяташе да разкаже играта на Компанията.
Отвори капака на малка метална кутийка, съдържаща срязващата вирусна култура, и намести мундщука в основата на буцата. От отвора изхвърча почти невидима червеникава нишка, с която Стен очерта основата на отгледания израстък.
Веднъж бе видял какво сполетя един от работниците, който бе проявил неблагоразумието да остави капчица от вируса да се разлее по работния му костюм. Нещастникът не бе успял да неутрализира вируса преди той да си прояде път през защитния комбинезон, и се пръсна на мазно огнено кълбо, едва видимо сред мътната жълтеникава среда, когато кислородът под костюма му се съедини с атмосферата на Зона 35.
Изчака няколко секунди, след което неутрализира вируса и леко откърши бучката.
Отнесе я в биоцеха, заклещи я със стеги, затвори и запечата работния участък на цеха и напъха в терминалната верига грижливо изработената синя кутийка, така че работното време в цеха да не бъде отчетено в контролната секция на Зона 35.
Превключи контролните уреди на работилницата на ръчно управление и натисна нужните клавиши. По бучката се пръсна тънка струйка от вируса. Стен изчака, докато вирусът се неутрализира, и отново пръсна.
И отново изчака.
В Екзотичната секция имаше само два начина за отчитане на времето. Единият беше да броиш смъртните случаи. Но пък смъртността надвишаваше сто процента годишно, което само напомняше на Стен, че самият той все още се държи извън статистиката.
Другият начин бе да се осланяш на спомените.
Старшията, със зурла на шопар, едва изчака патрулите да изхвърлят Стен през люка и нетърпеливо да закрачат обратно по коридора към основния сектор на Вулкан. След което замахна с месестия си юмрук и го удари в лицето.
