един от мъжете все пак успя да изстреля убийствен лъч към все още озадачения Орон, закрачил безгрижно напред. Откъснатата му глава профуча през залата.
Стен закрачи напред безчувствено като робот, като помиташе всичко с огъня. Очите му бяха широко ококорени от паника. А после пламъкът изхрачи за последно и се прибра в дулото.
Стен пусна огнехвъргачката и остана вкочанен.
Бет го дръпна за рамото.
— Хайде!
Стен се съвзе. Патрулният екип, блокирал изхода, беше изчезнал. Всички бяха мъртви.
Стен и Бет се затичаха към вратата. Само един оцелял отреп от цялата банда се измъкна от укритието си и се понесе след тях.
Профучаха през вратата и затичаха по коридора. Нямаха достатъчно време, за да се проврат обратно в безопасните си миши тунели. Единственото, на което можеха да се надяват, беше да увеличат колкото може дистанцията между себе си и щаба на Торесен.
Затичаха бясно по безкрайната плетеница от коридори, залягаха и се присвиваха под изстрелите на преследващите ги патрули. Профучаваха край паникьосани екзеци, които ужасени се отдръпваха, тряскаха вратите и щракаха ключалките.
Решетка на пода. Стен и Бет се носеха задъхани към нея.
Стен погледна надолу. Шахтата се спускаше сякаш безкрайно. Никакви перки на вентилатор, никакви ускорители за въздух. Не можеше да прецени за какво е, но нямаше значение. Цяло отделение патрули вече се приближаваше към тях.
По отвесната закръглена стена се спускаше тясна редица метални скоби и Стен успя някак да различи нещо като тунел на около десет метра под главния проход. Махна с ръка на Бет, подканяйки я да скочи в дупката. Тя се заспуска малко тромаво и Стен осъзна, че е ранена.
Последва я.
Другият отреп все още клатеше глава, когато изстрелът на тежкото оръжие го улучи и го разкъса.
Бет се плъзна с едно стъпало наляво от скобата и кракът й задраска в стената на шахтата. Лепкаво. Като грес. Нещо. Задращи с нокти към скобата, изтърва се. Изпищя.
Твърде късно, Стен посегна да я задържи, зяпнал надолу в бездната, дълбока колкото половин свят. Бет, пищяща неспирно, полетя надолу.
Стен се загледа с безсилие как тялото й пропада и пропада. Докато не се изгуби от погледа му. После, съвзел се някак, се раздвижи светкавично, плъзна се встрани и се запровира през тесния тунел.
Махони крачеше нервно в кабинета си. След като чу алармите, бе включил патрулната мрежа на наблюдение и чу командите, отпращащи бойните отделения.
Вратата внезапно се отвори и в стаята влезе Стен. С празни ръце.
— Спипаха ни. Спипаха ни. Бет е мъртва.
Махони се овладя.
— Бет. Онова момиче?
— Да. Тя е мъртва. Мъртва. И папката. Това, което искаше ти. Орон я държеше.
— Къде е Орон?
— Орон загина. Като Бет.
Махони потисна естествения си порив да изругае.
— Добре. Изгърмяла е. Но уговорката ни си остава в сила. Круизерът ни чака.
— Не. Не искам да тръгвам.
— Какво искаш тогава?
— Оръжие. Бет е мъртва, не разбираш ли?
— Смяташ да се върнеш там?
— Бет е мъртва.
— Да. Имам две тук. В онова бюро.
Стен се обърна и тръгна към бюрото. Така и не чу тихите стъпки на Махони зад гърба си, нито успя да види стегналата се като острие на брадва месеста длан, която го шибна и го събори. Стен се срина по очи върху бюрото.
Махони вдигна изпадналия в безсъзнание Стен и го сложи на стола. И най-после си позволи лична реакция:
— Скапаняк!
Овладя се отново и измъкна „Параграфи“ от едно от чекмеджетата. Постави дясната ръка на Стен върху дебелата книга.
— Нямам представа каква религия изповядваш. Ако изобщо имаш такава. Но и това ще свърши работа. Ти… както и да се казваш… Стен беше. Първото име — неизвестно. Заклеваш ли се да защитаваш Вечния император и Империята със собствения си живот… знам, че се заклеваш, момчето ми. Заклеваш ли се тържествено, че ще се подчиняваш на законните заповеди, които ще ти се дават, и че ще следваш с чест традициите на Имперската гвардия, така, както го изисква Империята? Добре, и в това се заклеваш. Поздравявам те лично, Стен, с добре дошъл на служба на Империята. Не си направил грешка, че избираш да служиш в Гвардията. И за мен е лична чест, че си избрал да бъдеш включен в състава на собствения ми полк, Първи щурмови гвардейски.
Той прибра книгата и замълча. Разроши косата на Стен.
— Ти си едно бедно и нещастно копеле, и за мен е срамно, че нещата станаха точно по този начин. Най-малкото, което мога да направя за теб, е да те измъкна от този адски свят и да ти дам възможност да поживееш малко повече.
Натисна клавиша на комуникатора.
— Лейтенант. В кабинета ми. Имам нов наемник за Гвардията. Струва ми се, че припадна, щом осъзна цялото величие на честта, която му се оказва.
Махони измъкна от бюрото бутилка синталк и без да се занимава с чаши, отпи яка глътка.
— И попътен вятър, момко.
Глава 15
Торесен крачеше нервно, засипван от извиненията и уверенията на шефа на сигурността. Колкото повече се вглеждаше в изображението му на видеодисплея, толкова повече му се искаше да смаже с юмрук искрената му физиономия.
— Няма нанесени истински щети — говореше мъжът. Откъде беше толкова сигурен?
На Торесен изобщо не му пукаше за щетите, нанесени в работната му зала, нито за овъглените тела на патрулите. Но проект „БРАВО“? Папката беше намерена и възстановена. Но той беше на крачка от мисълта, че някой бе видял из страниците й предостатъчно, за да бъде опасен.
Главата на Торесен рязко се изправи, когато долови нещо смислено сред потока безсмислен брътвеж на шефа на сигурността.
— Какво каза?
— Намерихме труповете на тринадесет отрепи и всички са идентифицирани напълно.
— Не това. Следващото.
— Ъъ… един, може би двама са се измъкнали.
Така. Значи имаше всички основания за тревога.
— И кои са били те?
— Ами, сър — подхвана шефът, — успяхме да намерим част от косъм в офиса ви. Според хромозомната проекция може да се заключи, че лицето е било…
— Пусни да видя сам — сряза го баронът.
На екрана започна да се появява компютърно изображение, докато хромоанализата възстановяваше клетка по клетка образа на някакъв мъж. Най-сетне се появи цялостна триизмерна фигура. Беше Стен. Торесен внимателно огледа изображението и поклати глава. Не познаваше заподозрения.
— Кой е той?
