Глава 17
Рюкор на свой ред също беше щастлива. В ума й бушуваха диви арктически морета. Вълните им се извисяваха към сивите, покрити с облаци небеса, а от глетчерите се откъртваха ледени планини.
Излезе на повърхността, завъртя се, изхвърли бурен фонтан, плавниците й запляскаха по водата и тя заподскача волно от вълна на вълна, на мощни, изящни тласъци. Някой я потупа по рамото.
Рюкор отвори едното си око, завъртя го нагоре и изгледа кисело Фрейзър — един от асистентите.
— Какво искаш? — избоботи тя.
— Има видео за теб. От Първичния свят.
Рюкор изпухтя под мустаците си и опря двете си мишци в стените на резервоара. Надигна огромното си туловище и се прехвърли върху гравикреслото. Гънки мас се плеснаха върху облегалките, докато изпадналото в паника кресло не ги натика обратно и не ги прибра по местата им. Тя натисна няколко клавиша и креслото я плъзна през стаята към главния дисплей. Фрейзър защъка край нея.
— Във връзка с онзи нов гвардейски наемник. Онзи, на чийто файл поставихте личния си ключ.
— А, ясно — промърмори Рюкор. — Сега пак ще ми заразправят тъпи шеги за моржове. Каквото и да означава това „моржове“.
Екранът беше празен, с изключение на единствения ред примигващи букви. Рюкор беше леко изненадана, но докосна клавиша ШИФЪР и добави кодовата линия. Даде знак на Фрейзър да се дръпне.
Екранът се изчисти и срещу нея засия лицето на Махони.
— Помислих, че мога да си позволя да ти отнема малко време, Рюкор, и да те помоля да провериш за един от момците ми.
Рюкор натисна един клавиш и светна втори екран.
— Стен?
— Виж, на това му се вика добро предположение.
— Предположение? С личния ти код, добавен към компютърния ключ?
— Ей това е вечният ми проблем. Така и не се научих на дискретност.
Рюкор не си направи труда да отвърне на остроумието му. Твърде лесна мишена.
— Искаш му точките?
— Щях ли да досаждам на цял главен психолог, ако ми трябваше само нещо, което може да ми изчете и най-дребният чиновник? Знаеш много добре какво бих искал.
Рюкор си пое дълбоко дъх.
— Съпоставяйки фактите, излиза, че явно е от онзи тип, за който съм чувала израза „змийско гнездо“. — Махони изглеждаше озадачен, но реши да пропусне това покрай ушите си. — Изключително високо ниво на интелигентност, добре интегриран във времево планиране и персонална оценка. Което не се връзва. Би трябвало да е или кататоник, или маниакален психопат. Вместо това той е прекалено здрав душевно. Можем, разбира се, да го подложим на по-интензивни изпитания, но съм убедена, че е първично функционален, тъй като личностният му опит все още не е асимилиран.
— Обясни.
— Анализ — препоръчително е изкарването на тези проблеми, на неизявените му емоции на повърхността.
— Препоръчително за какво? — каза Махони. — Ние няма да изграждаме поет. На мен ми трябва войник. Няма ли да поддаде при тренировките?
— Невъзможно да се предскаже със сигурност. Персоналното чувство — сигурно не. Той вече е подлаган на твърде много стрес, извън поносимите граници.
— Що за войник ще стане от него?
— Отвратителен.
Махони я изгледа изненадано.
— Проявява твърде слаб емоционален отклик на конвенционални стимули, на почести и одобрение, малко, да не кажа никакъв интерес към конвенционалните отличия на Гвардията. Висока вероятност за неподчинение на заповед, за която би сметнал, че е безсмислена или ненужно опасна.
Махони скръбно поклати глава.
— Караш ме да съжалявам, че го наех. И то в собствения ми, скъп на сърцето ми полк.
— Много е възможно — отвърна сухо Рюкор — да е защото профилът му твърде много прилича на твоя собствен.
— Хм. Може би затова предпочитам да стоя по-надалеч от собствения си любим полк. С изключение на парадите.
Рюкор изведнъж се разсмя. Смехът й се завихри като звукова вълна и тежкото й тяло се затресе, от което нещастното кресло под туловището й за малко щеше да се разпадне. Смехът й рязко прекъсна.
— Имам чувството, Ян, че напусто запълваш Мрежата на Старите същества.
Махони поклати глава.
— Грешиш. Не искам това момче да бъде глезено по време на тренировките. Ако не се справи…
— Ще го върнеш на родния му свят?
— Ако не се справи — отвърна тихо Махони, — просто ще загубя всякакъв интерес към него.
Рюкор помръдна рамене.
— Между другото сигурно знаеш, че това момченце крие нож в ръката си.
Махони заподбира думите си внимателно.
— Обикновено фразата е, че крие нож в ръкава си, ако не възразяваш.
— Имам предвид точно това, което казах. Той има нож, изработен от някакъв неизвестен кристален материал, пъхнат в хирургическа модификация в долната част на дясната му ръка.
Махони се почеса по брадичката. На Вулкан беше пропуснал да забележи някои неща.
— Искаш ли да му го махнем?
— Отговор отрицателен. — Махони се ухили. — Ако инструкторите не могат да се справят с това… или ако той е достатъчно тъп, че да го извади срещу някой от тях… това ни осигурява съвсем благовиден изход. Нали?
— И ще искаш да се следи развитието му, разбира се?
— Естествено. А, и Рюкор, знам, че това не влиза в професионалните задължения на главния психолог, но ще ти бъда много благодарен, ако досието му се засекрети. И ако ти лично свършиш тази работа.
Рюкор се втренчи в образа.
— Разбирам.
Махони отвърна с половин усмивка.
— Знаех си.
Глава 18
— Казвам се Ланцота — изпръхтя гласът. — Обучаващ старши сержант Ланцота. През следващата Имперска година можете да ме смятате за свой бог.
Стен, който се беше сврял безопасно сред пъстрия разнороден строй на наемниците новобранци, погледна с бялото на окото си застаналия почти пред него дребен мъж на средна възраст. Ланцота носеше кафявата маскировъчна полева униформа на Ударната гвардейска дивизия и заострената нагоре широкопола плъстена шапка на Обучаващата команда. Единствените отличителни знаци по униформата му, освен малките черни ромбове, показващи званието му, бяха износени от времето многобройни звезди на Планетарен щурмови боен ветеран.
От двете му страни се стърчаха заплашително леко изгърбените туловища на двама ефрейтори.
— Поклоните и изгарянията на жертвени животни не са необходими — продължи Ланцота. — Най- обикновеното боготворене и абсолютното подчинение ще ме направят повече от щастлив.
Ланцота огледа обучаемите с нежна усмивка. Един от тях, облечен с яркоцветни цивилни копринени тъкани от някакъв туристически свят, допусна грешката да му отвърне с усмивка.
— Ах. Имаме си един с чувство за хумор. — Ланцота пристъпи към мъжа. Ефрейторите го последваха. — За забавен ли ме намираш, момче?
