Бет беше озадачена. Беше хубаво, разбира се, но… тя се огледа…
— Какво ще грабим?
— Нищо. Тук сме на почивка.
— Почивка ли? Но това е…
— През следващите два цикъла няма да правим абсолютно нищо, освен да се наслаждаваме на всички неща, които Гайтсън е оставил тук. Ще ядем най-хубавото, ще пием от най-хубавото и ще се любим. Никакви грабежи. Никакви патрули. Никакви грижи. Нищо.
Стен поведе Бет към езерото. Измъкна се от комбинезона и бавно пристъпи към брега.
— Е, добре, аз смятам да си взема баня.
Бавно преплува няколко метра. Бет го гледаше разтревожено, очаквайки нещо да се случи. Стен се обърна и й се ухили.
— Е?
— Как е там?
— Мокро.
Бет се усмихна. После се изкикоти. И се разсмя. Високо, гръмко. Цялото й тяло се затресе от смях. Така, както се смееше, когато беше още дете. Преди Яслите. Съвсем не като сред отрепите.
Посегна към токата на колана си.
— Стен?
— Мммм?
— Буден ли си?
— Мммм… да.
— Просто си мислех…
— Да?
— Не искам никога да напусна това място.
Дълго мълчание.
— Трябва да го напуснем. Скоро.
— Знам. Но просто ми се струва толкова… толкова…
Той я прегърна и я притисна до гърдите си. Изтри сълзата й с длан.
— Аз се махам — каза той.
— Махаш се? Какво искаш да кажеш?
— От Вулкан.
— Но това е невъзможно.
— Колкото и животът ми като отреп.
— Но как?
— Все още не знам. Но ще измисля начин.
Бет хвана ръката му. Задържа я.
— Искаш ли ме с теб?
Стен кимна.
— Винаги.
А после я притисна към себе си и двамата не се отделиха един от друг цялата нощ.
Глава 13
Махони се преметна през транспортния жлеб, през бариерата и над входа на машинното депо. Завъртя се във въздуха, стъпи на крака и затича.
Профуча покрай монтажната линия, избегна транспортера и се изтъркули върху лентата за отпадъци. Тя го измъкна извън депото и го повлече на около метър и половина над друг транспортен жлеб, насочен на юг. Махони се плъзна към ръба й, хвана се за него и увисна на ръце.
Пусна се и кацна върху пътническия елеватор. Пое си дълбоко дъх няколко пъти и изтупа работния си комбинезон. Помисли си, че да реже „опашките“ става все по-трудно и по-трудно. Явно Торесен и неговият отдел по сигурността бяха твърде заинтересувани от действията на тилов сержант Ян Махони, Имперска гвардия, подсекция контрол на качеството на полевия армейски порцион.
Засега преследвачите му не бяха нищо повече от параноичните разузнавателни агенти на Вулкан, действащи напълно рутинно, като на всеки друг свят. Поне така се надяваше. Но ако сега го спипаха, в най-добрия случай щяха просто да го гръмнат. До момента Махони беше успял да се снабди с карта на мигри, да я фалшифицира в достатъчна степен приемливо, да измуфти няколко мигрантски костюма и да потегли на юг.
Намираше се на мили разстояние под Окото. Далеч извън ограничените зони за лица, които не са наемници на Компанията.
Тук долу, ако го разкриеше Сигурността или някой социопатрул, Компанията най-вероятно щеше да намери за по-просто да го рециклират в най-близкия хранителен завод, вместо да минават през сложните процедури на депортирането.
Махони беше излязъл сам на терена съвсем съзнателно. Намеренията му да вербува хора от местния персонал се бяха оказали повече от неуспешни. Натъпкан в секцията за чужденци на Окото, той имаше достъп или до явни провокатори, или до мигрита, които бяха толкова изплашени, че просто не си струваше да се занимава с тях. Във всеки случай да се заеме с оперативна дейност на терена в известен смисъл изглеждаше по-малко рисковано, отколкото да приключи мисията си и да се върне прибързано на Първичния свят.
Императорът, както сам усещаше, нямаше ни най-малко да се впечатли от досегашните му резултати:
1. Торесен, от една страна, наистина беше затънал до темето на бръснатата си глава в конспирация и не допускаше никой, включително и собственият му директорски борд, да се меси в операциите му. Голяма работа. Това Императорът го знаеше вече от година, при това без да напуска Първичния свят.
2. Торесен усърдно разработваше пропагандна кампания в сиви и черни краски, насочена срещу Империята и ориентирана особено към мигритата. Но тъй като използваше посредничеството на Съветниците, между него самия и кампанията имаше толкова много брънки, че си оставаше недосегаем. Махони беше успял само да установи, че такава операция е налице, без да може да уточни нито спецификата, нито интензивността й.
Махони изсумтя наум. Ако някой редник-тиловак от Секция „Богомолка“ се върнеше от терена с подобни сведения, нямаше да зачетат труда му и за пет пари.
3. Някои системи за сигурност от други светове бяха настръхнали и се ширеха слухове, че Компанията отделя значителни средства и производствени ресурси за военни цели. До този момент — недоказуемо. А дори и Махони да успееше да докаже, че тези обвинения са верни, Компанията винаги можеше най-невинно да заяви, че подготвя експанзия в Първопроходния сектор.
— Бъзе и коприва, това съм събрал — промърмори си Махони. И замръзна.
Далеч пред него, в дъното на жлеба на пътническата лента, се виждаше ясно кордон от социопатрули, проверяващи картите на преминаващите с преносим компютър. Фалшификатът на Махони не беше чак толкова добър. Той бързо скочи от лентата и се озова на по-долната, която я пресичаше. Тя изскърца и бавно го понесе във вътрешността на просторен купол. Отсрещният й край също се оказа блокиран от пост, проверяващ личните карти.
Махони се метна като зайче към страничния коридор. Основно правило. Вървиш бавно. Дишаш спокойно. Лицето разцъфнало от щастие. Малко изгърбен. Току-що се връщаш от смяна и се прибираш в квартирата си. Заизкачва се по един по-тесен коридор, след което сви по трети. Свърна още в началото му и направи гигантска крачка на следващата пресечка.
Спря се. Изчака. Ослуша се.
Разбира се. Стъпки зад него.
Бяха го вкарали в капана. Но на Махони не му оставаше много избор. Закрачи колкото можеше по- бавно, оставяйки се на копоите да го натикат все по-дълбоко сред изоставените секции на Вулкан.
