вслуша. Чу лекото шумолене на крачещия в мрака Торесен. Стори му се, че се приближава. Стегна се, готов за скок.
Щракване. Дълго скрибуцане. И Торесен отвори клетките.
И тигрите изскочиха — два огромни бенгалски мутанта. Заръмжаха и замятаха опашки. Торесен натисна един команден бутон. Леко щипене по металните гривни на шиите им и те му обърнаха гръб и тръгнаха да търсят друга жертва.
Стен се сниши в храстите. Къде беше Торесен? Защо не идваше? Чу шумолене. Меко тупане на животински лапи. В следващия миг тигърът скочи. Огромен скок, право срещу него.
Той падна по гръб, сви крака и изрита право нагоре, с всички сили. Стъпалата му улучиха и тигърът политна над него. Приземи се и се загърчи. Опита се да се изправи, но рухна. Мъртъв, с прекършен гръклян.
Стен се изправи, преодолявайки болката в безполезната си китка. Болката пропълзя до стомаха му. Ето там! Звук. Торесен, беше сигурен в това.
Светлините на купола грейнаха. Стен за миг замръзна, заслепен от блясъка им. После уилигънът отново затрещя и той се хвърли зад друго дърво. Колко изстрела? Не беше чул Торесен да презарежда. Амунициите му трябваше да са на изчерпване. Стен диво се озърна, търсейки някакво оръжие.
И видя втория тигър. Присвит за скок. Звярът изрева, за да го накара да замръзне на място.
Стен се разсмя с лудешки, почти истеричен смях и извика:
— Вторият е мой, Торесен.
Баронът стреля с уилигъна. И улучи тигъра тъкмо когато той скачаше. Звярът рухна мъртъв на тревата. Торесен продължи да стреля. После се чу сухо изщракване — пушката беше празна. Стен изскочи от храстите.
Торесен отчаяно затърси нов пълнител. Нямаше. Бързо отстъпи назад и грабна първото оръжие, което му попадна подръка. Сабя. Острието й блесна, когато я измъкна от стената и замахна.
Върхът на оръжието порна Стен през ребрата и той изпъшка от болка. Посегна назад да сграбчи някакво оръжие. Каквото и да е.
Торесен нападна и рапирата извистя нагоре. Силен трясък на срещналите се остриета. Стен изви китката си и сабята се плъзна настрани. Той скочи напред, усети как върхът на рапирата пробожда мекото тяло на Торесен, а след това оръжието почти отхвърча от ръката му — Торесен политна назад.
Торесен пристъпи крачка напред. Усмихваше се.
„Никакъв шанс“ — прецени Стен. Сабята на Торесен беше тежка и добре укрепена при дръжката, докато той се сражаваше с някакво тънко парче подострена на върха стомана. Огъваща се стомана. Изведнъж осъзна, че това може да се използва като предимство. Гъвкавостта. Колкото и силно да удряше Торесен, той можеше да отмята оръжието му.
Торесен отново нападна. Оръжията се срещнаха. Рапирата се изви като змия, уви се около сабята и Стен използва нейната инерция, за да я отхвърли встрани. И се понесе напред, усети как върхът на рапирата се забива в плът, чу стона на Торесен.
Отстъпи назад тъкмо когато сабята политаше към него. Пауза. Торесен стоеше на място, дишаше тежко и от няколкото рани по тялото му струеше кръв. Но още се държеше.
После нападна отново, удряйки с все сила. Стен се опита да парира, но тънкото оръжие в ръцете му се отметна и той усети как сабята се вряза дълбоко в ръката му.
Торесен разбра, че Стен вече е в ръцете му, пристъпи напред и замахна да отсече главата му.
И изкрещя от болка, когато върхът на рапирата го прониза над лакътя. Сабята падна. Стен хвърли рапирата и замахна, изпънал пръсти. Усети как ребрата на Торесен изпукаха като сухо дърво.
Удари пак, право нагоре, с всичка сила. Под ребрата. Костта поддаде. Поддаде, поддаде. Мека влага.
Торесен изкрещя от болка.
И Стен изтръгна сърцето му.
В един ужасен, замръзнал в пространството миг, Торесен се втренчи в него. И рухна.
Стен погледна тъпо кървящото в юмрука му сърце. После го запокити в храстите, където лежаха тигрите.
Внезапно чу някакви викове и се обърна. Присви очи. Някой тичаше към него. Опита се да замахне…
Беше Бет. Прегърна го, докато падаше.
Глава 38
Лицето на Императора беше студено. Махони стоеше пред него, замръзнал в стойка „мирно“.
— Всички следи от АМ2 са унищожени?
— Тъй вярно, сър!
— И Вулкан е с ново правителство?
— Тъй вярно, сър!
— А Торесен?
— Мъртъв, сър.
— Не заповядах ли да бъде заловен жив?
— Тъй вярно, сър!
— Тогава защо заповедта ми не е изпълнена?
— Няма извинения, сър.
— Нямало извинения? И това ли е всичко, което можеш да ми кажеш? Че няма извинения?
— Никакви, сър.
Махони надвисна над Стен, който полагаше неимоверни усилия да заеме стойка „мирно“ — нещо много трудно, когато си овързан с бинтове от главата до петите и си в болница, при това на системи.
— Току-що бях при Императора.
Стен зачака.
— Той сподели с мен някои доста гръмки коментари. Особено, боец, за дреболията с прякото неподчинение на заповеди. Имперски заповеди.
Стен си внуши, че е успял да застане „мирно“, пое си дълбоко дъх и се подготви за най-лошото. Екзекуция, най-вероятно.
— Имате ли да кажете нещо в своя защита, лейтенант?
Стен имаше. Но размисли добре. Защо да си хаби дъха? Той вече беше осъден…
— Чакам отговора ви, лейтенант.
— Моля за извинение, сър — изхъхри Стен. — Но вие току-що ме нарекохте лейтенант.
Махони се засмя и седна на ръба на болничното легло.
— Пряко нареждане на Императора, момко. — Бръкна в куртката си и извади сребърни нашивки и ножа на Стен. Постави ги на леглото.
Стен беше сигурен, че или сънува, или Махони се е побъркал, или и двете едновременно.
— Но аз мислех, че…
— Шефът беше по-щастлив от телешка мръвка, напъхана в печено зеле — каза Махони. — Колкото до онези заповеди, той премисли. Но не му остана време да стигне до теб.
— Искал е Торесен да бъде убит?
— И то по най-лошия начин. Това ми спести куп обяснения.
— Да, но това повишение… Аз не ставам за офицер.
— Виж, тук съм напълно съгласен. Но Императорът смята друго. А един добър воин винаги се подчинява на командира си. Така ли е, лейтенант?
— Във всеки случай почти винаги — каза Стен и се ухили.
Махони стана.
— А какво ще стане с Бет? — попита Стен.
— Освен ако ти нямаш някакви възражения — каза Махони, — тя ще се включи в екипа на
