Дворът на хилядата слънца

— Назад и до стената, точно срещу вратата.

Стен се подчини.

— До стената ли си?

— Да.

— Отварям вратата. Ако не си на пряка видимост, имай предвид, че държа граната.

Вратата се отвори и вътре пристъпи един мъж — Стен вече бе решил, че е главният пазач — с граната в ръка. Други двама пазачи стояха зад него с вдигнати уилигъни.

А най-отзад беше Кай Хаконе.

Стен остана неподвижен. Пазачите влязоха и застанаха от двете му страни, предпазливо, на метър отляво и отдясно. След тях влезе Хаконе и каза:

— Капитан Стен, имам един въпрос.

Стен се ухили — имаше много въпроси.

— Ще ми дадете ли паролата си?

Стен помисли дали да не излъже, но се отказа. Все още го чакаше работа, а оставането му в двореца правеше това малко по-възможно.

— Не.

— Така и предполагах. — Хаконе кимна и в стаята влязоха още четирима гвардейци. — Но все пак бих искал да обсъдя с вас някои неща.

Стен бързо доби впечатлението, че ако Императорът оцелее и се върне, ще му се отвори работа до гуша. Парковете му се изравяха енергично от преторианците и се превръщаха в окопи или установки за ракети земя-въздух. Хаконе като че ли не забелязваше дейността им, докато крачеше до Стен.

Седмина преторианци държаха около Стен формация диамант, с прицелени уилигъни.

Хаконе не ги забелязваше. Като всеки мислител, превърнал се в активист, той беше затънал в импулсивни обяснения.

— Щеше да е по-просто, ако Фаза едно беше успяла.

Стен, колкото импулсивен, толкова и офицер от разузнаването, имаше нужда от повече информация.

— Фаза едно ли, господин Хаконе? Нямам всички парчета от пъзела. Смятахте с бомбата да зашеметите Императора, нали? След това трябваше да бъде тикнат в болница „Соуард“, където със случая щеше да се заеме Кнокс. Какво щеше да ви даде това?

— Традиционно Императорът се оттегля от обществения живот след Деня на империята — за почивка. За една-две седмици. През това време щеше да бъде убеден.

— Да изпълнява чии заповеди?

— На Ледох и останалите от нас, които разбираме, че Империята трябва да бъде пренасочена към правилния си курс.

— Но сега ще го убиете.

— Необходимостта е суров господар.

Стен примижа наум. Не беше възможно Хаконе да разсъждава с подобни клишета.

— Значи той загива. Защо ви трябва да превземате двореца?

— След като Императорът загине и след като държим центъра на всички имперски комуникации, няма да бъде излъчена никаква фалшива информация.

— Например кой всъщност го е направил ли?

Хаконе се усмихна и не си направи труда да отговори.

— Между другото, Хаконе, ако нямате нищо против, кой все пак ще бъде изкупителната ви жертва?

— Таанците, разбира се.

— Не мислите ли, че делегатите могат да излязат със своя версия? И че тя ще бъде чута?

— Не и ако те също загинат скоропостижно.

Леденото покерско лице на Стен се стопи.

— Говорите за война.

— Точно така, капитане. Щом започне война, кой ще се интересува пост мортем? А Империята има нужда точно от една война, за да стопи мазнината. Това също така ще реши и таанския въпрос.

— Кога ще стане това?

— Нямаме точен срок. С преторианците смятаме да завземем двореца до три дни. Вашето разкритие на „Заара Варид“ ни принуди да се задвижим преждевременно. Действителното ликвидиране на Императора ще бъде решено от адмирал Ледох.

— Наистина ли мислите, че този ваш комитет, или както там го наричате, би могъл да ръководи Империята?

— Защо не? Двадесет ума очевидно са повече от един, нали?

Стен можеше да отговори с очевидното „не“, тъй като всяка хунта се превръща в упражнение по ръгане в гръб, след като всеки водач се опитва да разкара останалите. Но вместо това хвана по друг път.

— Двадесетте ума не знаят тайната на АМ2.

— Капитане, вие наистина ли вярвате на тая лигня?

Лигня, как пък не… Стен беше прекарал достатъчно време с Императора, за да се увери, че той наистина крие асо в ръкава си.

— Няма начин да повярвам, че един човек — един смъртен човек — контролира АМ2. Че отговорът не е някъде из файловете му.

Продължиха разходката. Стен бе потънал в мълчание, в очакване на офертата.

Която скоро дойде.

— Причината, поради която исках да поговоря с вас насаме — най-после продължи Хаконе, — е, че след това… събитие вероятно ще настъпи някакво пренаместване. Вие бихте могли да се окажете полезен.

— За вас лично или на вашия комитет?

— Е, разбира се, за всички нас. Но бих искал да се отчитате на мен.

Стен не си позволи да се усмихне. Хаконе вече мислеше да си осигури хора, които да му пазят гърба. Явно не вярваше в собствените си теории.

— И каква ще е новата ми работна характеристика?

— Ще ви се позволи да останете на сегашния си пост. Но аз — тоест ние — може да ви възлагаме специални задачи в областта на разузнаването.

— Забравяте, че съм положил клетва. На Императора.

— Ако Императорът вече не съществува, тази клетва ще бъде ли валидна?

— А ако откажа?

Хаконе започна да се усмихва, след което погледна втренчено Стен.

— Лъжете ли ме, капитане?

— Естествено.

Усмивката на Хаконе стана малко по-различна и той даде знак на гвардейците.

— Вие сте предпазлив човек, капитане. Да оставим засега нещата каквито са. Оставате под домашен арест в стаята си, докато не ви се нареди друго. След кончината на Императора може би ще подновим тази беседа.

Стен се поклони учтиво, след което тръгна с охраната към квартирата си. В момента Хаконе не го интересуваше; беше измислил как да се измъкне от ареста си — при това по начин, който му даваше почти десет процента шанс да оцелее в касапницата, която щеше да последва.

Този шанс бе по-добър от обичайния за „Богомолка“.

Глава 46

Лорд Киргиз пренебрегна недоволното ръмжене на съпътстващите го таански лордове, намести се в аварийния стол с гола рамка на лихтера и закопча коланите. След краткото му кимване на пилотите лихтерът