се отдели от херметичния люк, свързващ го с бойния кораб на Таан, и пое в дъга към „Нормандия“.
Киргиз проявяваше стоицизъм не толкова на човек, достоен да ръководи войнствените таанци, колкото на човек с по-сериозни грижи от унижението да го возят на войскови транспорт. Преди всичко, по-малко от една трета от Таанския съвет се бе съгласила за върховната среща, а онези, които го изоставиха, бяха най-непреклонната, антиимперски настроена фракция таански владетели.
Контролът на Киргиз над Таанския съвет беше рехав, основаваше се на трудно постигнато споразумение между мнозинството от различните таански фракции. Киргиз си даваше сметка, че в негово отсъствие управляващият съвет много лесно може да промени цялата структура.
Още по-тежки бяха исканията, които му бе наложено да постави в този първи ден на преговорите. Някои от тях бяха направо невъзможни за договаряне, условия, за които Киргиз знаеше от десетилетния си опит като дипломат и човек на властта, че Императорът никога не би могъл да приеме.
Всъщност, ако той беше Императорът, щеше да помисли дали да не прекрати срещата веднага щом чуе въпросните искания.
Той горещо се помоли на боговете, в които не вярваше, дано Императорът да се окаже завършеният политик, какъвто трябваше да е, и да осъзнае, че исканията не са нищо повече от евтина проява на инат от страна на таанските селяци и селяшкия манталитет на управляващите ги владетели. Защото ако преговорите се проваляха, Киргиз не виждаше друга възможност освен война между световете на Таан и Империята.
Никой компютър, до който бе прибягвал, не можеше да предскаже изхода от такава война, но всички показваха едно и също: разгромени или победители, световете на Таан щяха да затънат в икономически крах след края на тази война.
Тъй като Киргиз беше таанец, при това таански воин и на всичко отгоре — таански лорд, той и не помисляше за другия резултат от едно проваляне на преговорите — сигурното му осъждане за измяна и екзекуция в случай, че се върнеше без договор.
Глава 47
Ако оцелееше след опита си да избяга, което беше твърде невероятно, Стен си отбеляза да сложи цената за подмяната на минихолопроцесора си на разплащателната сметка на някой друг. Защото машинката хоби на Стен щеше да се съсипе толкова сигурно, колкото сигурна беше скорошната му жалка смърт.
Холопроцесорът бе предназначен да създава илюзията за дребни — не повече от шейсет сантиметра — фигурки, машини или диорами.
Като ругаеше наум некадърността в електрониката, Стен замени всички бушони на холопроцесора с жици, измъкнати от самобръсначката, и изключи предпазната платка. Беше претърсил паметта на холопроцесора за някое по-екзотично зверче, което да използва, а после се изсмя и въведе описанието и поведението на чудесните гуриони, които наскоро бяха срещнали двамата с Алекс.
След като приключи, изтика минипроцесора на средата на стаята и нагласи дистанционното под стъпалото си.
Набързо премисли няколко по-евтини лъжи. Болен? Никой не беше чак толкова тъп, дори един преторианец. Гладен? Още по-лошо. След което го осени вдъхновение. Хвърли една видеолента по вратата, за да произведе необходимия шум.
— Какво има? — последва подозрителният глас на пазача.
— Вече съм готов.
— За какво, по дяволите?
Стен вкара в гласа си лека нотка на объркване.
— За господин Хаконе.
— Нямаме такава заповед.
— Хаконе ми каза да го потърся, щом съм готов.
— Не ни е казвал такова нещо.
Стен остави тишината да поработи за него.
— Освен това се разпореди никой да не го търси до следваща заповед — каза пазачът.
— Кай Хаконе — отвърна Стен — е в имперския комбункер. Мисля, че ще иска да говори с мен.
Всеки сержант може да избудалка един кашик, също както всеки капитан може да избудалка един сержант. Или поне така стояха нещата, когато Стен служеше в казармата. Надяваше се да не са се променили особено.
— Ще трябва да проверя при сержанта на гвардията — отвърна разколебаният глас.
— Твоя работа. Господин Хаконе ми каза, че не иска никой да разбере.
Последва едва доловимо мърморене, което обзетият от надежда ум на Стен преведе като дискусия, състояща се от „да бе, Хаконе ги прави такива работи, никой да не разбере нищо, к’во пък толкова, ако просто го заведем в комцентъра“. И след това по-висок глас:
— До стената ли си?
Стен вдигна ръцете си. Наистина стоеше до отсрещната стена, явно невъоръжен. Пазачът го изгледа през наскоро пробитата шпионка и отвори вратата. Влезе с двамата си подчинени и изведнъж двуметровият образ на гуриона се надигна от холопроцесора пред тях.
Реакцията на пазачите бе моментална — те вдигнаха оръжията, изгърмяха и лъчите пометоха тавана.
Реакцията на Стен беше също толкова бърза: той се претърколи по пода, скочи над холопроцесора и ножът му се заби в гърдите на първия пазач.
Стен използва инерцията на гвардееца, за да се спре, и ножът се измъкна рязко, пръскайки кръв през бързо загасващия гурион. Лявата му, стисната в юмрук ръка, замахна над оръжието на втория пазач, право към слепоочието му, докато дясната забиваше ножа в — и през — гвардеец номер три. Хрущял и кост изпращяха и се смляха в черепа на гвардеец номер две, а Стен — още преди трите трупа да се свлекат на пода — вече беше на крака.
Без да губи време за самопоздравления, Стен безшумно затича по коридора към катакомбите на двореца.
Килгър също пробваше някои ходове.
— Скапани римляни! — ревеше той. — Мамка ви го е правила с овни! С пръчове! С псета! Скапани Кембъли! — От страна на стражите пред килията не последва никаква реакция.
Той се дръпна от прозорчето и погледна извинително сто и двайсетимата гурки, които споделяха арестантската килия с него.
— Не става.
Планът на Килгър, по липса на по-слаба дума, беше по някакъв начин да ядоса пазачите достатъчно, за да влязат в килията да трошат ръце, крака и глави. Алекс се надяваше, че въпреки оръжията той и сто и двайсетимата яки кафяви мъже ще успеят някак да пробият.
Старши халвидар Лалбахадур Тапа се беше облегнал на стената до него.
— На гуркали — предложи му той съчувствено — можеш да пробваш за пичите косми.
Алекс се изсмя.
— Е, това ще е най-тъпата обида, дето съм чувал от години.
— По ли е тъпа, старши сержант, от това да наречеш някого Кембъл… каквото и да значи това?
Най-неочаквано един сектор от привидно стабилната каменна стена се отвори с плъзгане и Стен се подаде от дупката и нехайно каза:
— Старши сержант, стига вече сте крещели. Ако обичате, спрете ругатните и ме последвайте.
— Към оръжейната — продължи Стен, докато гурките се съвземаха от слисването си и се тъпчеха в тесния тунел. — Три етажа нагоре и по коридора.
— Май ти дължа една бира — каза Алекс, докато чакаше гурките да се източат.
Стен го погледна разбиращо, пусна го последен и затвори прохода.
