— Имаме зелена улица. Вие свършете вашата част, а аз ще имам грижа за другото.
По Коледа магазините винаги са пълни с народ — въздъхна Джуъл, когато лимузината мина в три часа през портата в имението на Баджетови. — Но не ви ли стана по-весело, след като видяхте в търговския център всички тези забързани хора, тръгнали да пазаруват в последния момент?
— Къде ти весело! Съвсем се вкиснах — тросна се свъсен Джуниър. — Умът ми не го побира как така се навих да дойда с теб.
— Аз също не мога да си се начудя — повтори като папагал Еди. — Не съм от хората, които ще седнат да обядват в оная шумна закусвалня. От олелията не си чувах мислите.
— Ти бездруго не мислиш — заяде се Джуниър.
— Много смешно, няма що! — изсумтя Еди. — Всички само това повтарят — че съм ти подражавал.
— Все пак накупихме хубави неща — изгука весело Джуъл. — Скиорските пуловери, които ви подарих, ви отиват много. Лошото е, че не ходим никъде, а на Лонг Айланд трудно ще караш ски — вдигна тя рамене. — Е, какво ще правите сега?
Още щом влезе в къщата, Джуъл отиде направо в хола да включи лампичките на коледната елха.
— Не бих казала, че съм луда по тия морави светлини — промърмори тя, след което коленичи с щепсела в ръка и затърси контакта.
Джуниър беше застанал на прозореца.
— Да не си поканила, Джуъл, някоя от ония шантавелки, твоите приятелки? Задава се кола.
— Първо на първо, приятелките ми не са шантавелки, пък и всичките са по магазините.
По домофона се позвъни. Еди отиде да натисне копчето.
— Кой е?
— Аз съм, Чарли, водя и жената. Нали нямате нищо против да се качим за малко?
Еди завъртя очи.
— Качете се.
— За кой дявол Чарли ми мъкне тук тая Мардж? — сопна се раздразнен Джуниър.
— Празници са все пак — напомни му Джуъл. — Хората си ходят на гости. Какво толкова го правиш на въпрос? Приятно си е все пак. Човекът ти засвидетелства уважение.
— Да му се не видят и празниците! — изфуча Еди. — Чак ми се повдига.
— Съвсем естествена реакция — каза му най-сериозно Джуъл. — Тъкмо прочетох статия от един прочут психолог. Според него хората се чувствали потиснати, защото…
— Защото такива като теб ми лазят по нервите — прекъсна я Еди.
— Мери си думите, Еди. Джуъл просто се опитва да поразведри обстановката.
— О, сладурче, права си. Не ми се прави нищо друго, освен да посрещам гости.
Еди отиде да отвори на семейство Сантоли. Когато дръжката на вратата се размърда, Стърлинг изшушука:
— Само не се притеснявай, Мардж.
— О, здравейте, влизайте, де — посрещна ги с половин уста Еди, от което и Мардж, и мъжът й начаса разбраха, че не са добре дошли.
Мардж се стегна и влезе подир домакина в хола, следвана от Чарли и вездесъщия Стърлинг.
— Добре дошли! — изгука Джуъл. — Весели празници! Каква приятна изненада! Зарадвахме се много, когато видяхме долу автомобила ви.
„Божичко, каква елха“, помисли си Мардж. Малкото пъти, когато беше идвала тук по Коледа, бе заварвала, общо взето, традиционна украса. Тази година обаче беше по-различно.
Тя носеше метална кутия с курабийки, които връчи на Джуъл.
— Всяка Коледа ги правя за приятелите — обясни жената.
— Знак за обич — изчурулика Джуъл.
— Седнете за малко, де — каза от немай-къде Джуниър. — Тъкмо излизахме.
— Сядайте, сядайте — покани ги пак Джуъл.
— Няма да се застояваме — обеща Чарли и седна заедно с жена си на канапето. — Дойдохме само защото нощес на Мардж й се присъни сън, толкова страшен, та тя реши, че е редно да ви предупредим.
— Да ни предупредите ли? За какво? — попита с премерен тон Джуниър.
— Нощес сънувах изключително тревожен сън — за майка ви — подхвана Мардж.
— За МАМА ли! — ревна Еди. — Да не й се е случило нещо?
Мардж поклати глава.
— Не, но тя страда ли от световъртеж?
— Да — впи очи Джуниър в лицето на жената.
— От болки в сърдечната област?
— Да.
— От стомашни газове?
— Да.
— Не може да сложи и залък в уста?
— Да.
— Нощем не може да мигне?
— Да.
— Случва ли й се да повръща?
— Да.
— Възпалени венци?
— Вече не издържам — проплака Еди със сгърчено от болка лице. — Трябва незабавно да й се обадя.
После хукна към телефона.
Както винаги по Коледа, мама Хеди-Ана беше поканила гости — празненството беше в разгара си. Лееха се реки от вино и ракия. Всеки беше донесъл любимата си гозба, трапезата се огъваше от какви ли не вкуснотии. На допотопния грамофон се въртяха плочи с коледни песни, насъбралите се им пригласяха.
Когато телефонът иззвъня, човекът най-близо до грамофона махна игличката от плочата и изкрещя:
— Млъквайте всички!
Някои от гостите бяха добавили към списъка още някое и друго заболяване, един дори се изправи и услужливо ги засочи на мама Хеди-Ана, която вдигна след петото позвъняване.
— А… А… Ало…
— Как си, мамо? Една жена тук е сънувала сън, че не си много добре…
— Правилно е сънувала — намигна бабката на приятелите си и им махна да й подадат очилата, докато присвиваше очи, за да разчете обогатения списък.
— Говори по-високо, мамо, не те чувам. Струваш ми се много болна…
Хеди-Ана зачете от дъската:
— Според мен това ми е последната Коледа. — Тя въздъхна тежко и се впусна в импровизации: — А жената, дето е сънувала съня, каза ли ви, че съм на смъртен одър?
— Не говори така, мамо! Не е вярно! Толкова ли не помниш, че баба доживя до сто и три години?
— Тя пращеше от здраве, докато аз…
Джуниър вдигна втората слушалка.
— По-зле ли си, мамо?
— Сутринта повърнах… понеже венците ми са отекли, не е за разправяне… и само да знаеш как ми се вие свят… Нищо не виждам… я чакай малко… пак получих болки в сърдечната област… понякога не ме отпускат по цял ден…
Приятелите на Хеди-Ана бързаха да си възобновят празненството и започнаха да й правят знаци да затваря. Тя кимна.
