Седеше заедно с Мардж и Стърлинг в хола у тях. И тримата се притесняваха да не би още преди чартърният самолет с поклонниците да излети, братя Баджет да надушат, че има нещо гнило.
— Ами паспортите? — попита Мардж. — Ако стане някаква засечка с тях?
— Не бери грижа за паспортите — съвършени фалшификати — успокои я мъжът й. — Сами са си ги осигурили.
— А как са стигнали до летище „Титърбъро“? — поинтересува се все така притеснена Мардж. — Дано не са се вдигнали и не са отишли с лъскавата си лимузина.
— Лимузината ги е откарала до Ню Йорк, до едно от техните ателиета за химическо чистене, което вече не работи. Там би трябвало да са се преоблекли и да са се качили на очукана евтина кола под наем, с която да отидат на летището.
До полунощ, когато самолетът трябваше да излети, оставаха пет минути.
— И аз не знам. Тия двамата имат шесто чувство — простена адвокатът. — Труп съм, ако в последния момент се усетят, че им е заложен капан, и не се качат на самолета.
— Днес ги видя, личеше ли по нещо, че се съмняват? — попита Мардж, както сгъваше нервно салфетката.
— Не, не личеше. Сега изведнъж им станах пръв приятел. Все пак благодарение на мен ще се приберат да се видят със свидната си майчица.
„Ако стане някоя издънка, аз ще опера пешкира, задето съм го предложил“, помисли гузно Стърлинг.
Телефонът иззвъня и всички подскочиха като ужилени. Чарли грабна слушалката.
— Ало!
— Господин Сантоли ли е?
— Да.
— Обажда се Рич Майърс. Бъдете спокоен, чартърният самолет току-що излетя с брат Станислас и брат Каспер на борда.
Усмивката на облекчение, грейнала върху лицето на Чарли, беше достатъчна, та Мардж и Стърлинг да разберат, че всичко е наред.
— След осем часа ще кацнат във Валония. Полицията там ги чака и ще ги арестува веднага щом слязат по стълбичката. Агентите ни в самолета ще махнат расата и щом самолетът презареди с гориво, ще се върнат тук.
Чарли се почувства така, сякаш от плещите му се е смъкнало непосилно бреме.
— Сигурно ще ме разпитвате отново.
— Следващата седмица. Посрещнете спокойно празниците. Знам, че ще ни съдействате. — Майърс замълча. — Не се притеснявайте, господин Сантоли. Знаете какво имам предвид.
— Благодаря ви — каза едва чуто Чарли.
Стърлинг стана от канапето.
— Всичко ще е наред — рече той. — Наистина не се притеснявай, Чарли. Добър човек си. А сега трябва да ви напусна.
— Просто не знам как да ти благодарим, Стърлинг! — възкликна Мардж.
— Излишно е да ми благодарите. Но използвайте разумно земните си дни. Няма да усетите кога са се изнизали.
Мардж и Чарли се хванаха за ръце.
— Никога няма да те забравим — прошепна жената.
— Никога — повтори като ехо Чарли.
— Ще се видим отново. Сигурен съм — рече Стърлинг и изчезна яко дим.
— Колко още остава? Задушавам се в това попско расо — изсъска Еди и беше възнаграден с това, че Джуниър го сръчка с лакът в ребрата.
Той извади от джоба си тефтерче и написа: „Обет за мълчание. Млъквай най-после. Малко остана.“ Точно тогава екна гласът на стюардесата:
— След двайсет минути ще кацнем на летището при манастира…
Сетне изреди обичайните напътствия.
Еди беше на седмото небе от щастие, вече не го свърташе на едно място. „Мамо Хеди-Ана! Идвам си, мамо!“, помисли той.
Джуниър така и не разбра кога го е присвило под лъжичката. Погледна през прозореца и присви очи. Беше облачно, самолетът започна да се снишава и се видя, че навън прехвърча снежец.
Той изви врат и зърна манастира и пистата на хвърлей от него. „Всичко е наред — рече си той. — За миг изпитах чувството, че Сантоли ни е изиграл.“
После отново се чу гласът на стюардесата:
— Тъй като температурите са изключително ниски, ни препоръчаха да не кацаме на пистата към манастира. Ще се приземим на летището в град Валония, което отстои на четирийсет и пет километра от обителта.
Джуниър и Еди се спогледаха. Еди смъкна качулката на расото.
— Сега я втасахме!
„МЛЪКВАЙ, ДЕ“, написа яростно Джуниър.
— Ще бъдете извозени незабавно с автобуси до „Свети Стефан“ — изчурулика щастлива стюардесата. — Съжаляваме за неудобството, но най-важна за нас е безопасността на пътниците.
— А как ще минем през митническата проверка? — замъчи се безуспешно Еди да шепне. — Паспортите ни наред ли са? Ами ако почнат да ги оглеждат на специална светлина?
„МЛЪКВАЙ“, надраска брат му. „Едва ли има място за безпокойство — помисли си той. — Това си е в реда на нещата.“ Огледа се, взря се в лицата на другите пътници. Повечето се бяха зачели в молитвениците.
„ПАСПОРТИТЕ НИ СА НАРЕД — написа Джуниър. — ПРИТЕСНЯВА МЕ САМО ГОЛЯМАТА ТИ УСТА.“
Еди се наведе и се взря през прозореца.
— Прелитаме над планината. Виж, виж! Селото! Погледни, де! А на бас, че ще ти покажа мамината къща! — задърдори той все по-високо.
За да замаже някак положението, Джуниър се направи, че кашля. Стюардесата веднага дотърча с чаша вода.
„Как само ми се пийва нещо — рече си, изтръпнал от ужас, Джуниър. — Ако някога се доберем живи до Лонг Айланд, ще му откъсна главичката на онзи подляр Чарли Сантоли.“
Самолетът се приземи и спря доста далеч от летището. От онова, което видяха по тармака, братята направо онемяха — изобщо не им трябваше обет за мълчание, толкова стъписани бяха.
На пистата се бяха струпали десетки валонски униформени полицаи и сред тях се мержелееше самотна фигурка, която току подскачаше и размахваше ръце.
Мама Хеди-Ана.
Джуниър поклати глава.
— Както виждам, изобщо не бере душа.
Еди също я погледна озадачен.
— Пращи от здраве. Направо не мога да повярвам.
— Бихме толкова път за тоя, що духа, а сега ще гнием до края на живота си по затворите.
Вратата на самолета се отвори, по пътеката между седалките се втурнаха четирима полицаи, които наредиха на братята да станат и да сложат ръце отзад. Още докато ги водеха към изхода, другите пътници взеха да смъкват монашеските раса и изръкопляскаха.
След като слязоха по стълбичката, Еди и Джуниър се озоваха в мечешката прегръдка на мама Хеди- Ана.
— Полицаите са мъже на място, дойдоха хората да ме вземат чак от нас. Обясниха, че ме чакала голяма изненада — вие се прибирате. Знам, загазили сте не на шега, но добрата новина е, че баща ви е излъчен за
