— Ревматизъм. Знаеш, че винаги ме тормози през пролетта. А спането на земята не помага особено. Не каза ли, че трябва да тръгваме? — Той се зае с багажа си.
— Да. — Танис с въздишка се извърна. — Намери ли нещо, Тас?
— Така мисля. — Кендерът нави картите си и ги прибра в калъфа им, после го сложи в една торба, като същевременно хвърли бърз поглед към златния дракон. Макар и направен от метал, той можеше да се сгъва по най-невероятен начин. В момента например беше извит във формата на пръстен — като пръстена, който Лорана беше дала на полуелфа. Таселхоф така задълбочено гледаше дракона и пръстена, че почти забрави за Танис, който го чакаше.
— О! — стресна се той като го чу да кашля нетърпеливо. — Картата! Когато бях малък, пътувахме с родителите ми през планините Кхалкист, където сме сега. Обичайно минавахме по северния път, който е по-дълъг. Всяка година в Таман Бусук имаше панаир, където продаваха прекрасни неща и баща ми никога не го пропускаше. Но една година — мисля, че след като беше арестуван и окован заради недоразумение с един бижутер — решихме да минем през планината. Майка ми мечтаеше да види Годшом, затова…
— Картата! — прекъсна го Танис.
— Ах, да, картата. — Тас въздъхна. — Ето я. Мисля, че беше на баща ми. Намираме се някъде тук, доколкото успяхме да изчислим с Физбан. А това е Годшом.
— Какво е Годшом?
— Древен град. Развалини, изоставени по време на катаклизма…
— И вероятно гъмжи от драконяни — довърши Танис. — Не, не и този Годшом. — Тас придвижи малкия си пръст до точката, където беше отбелязан град. — Това място също се нарича Годшом, но е било наречено така много преди да съществува градът, според Физбан.
Танис погледна стария магьосник, който кимна.
— Много отдавна хората смятали, че там живеят боговете — каза той тържествено. — Това е свещено място.
— И е скрито — добави Тас — в една котловина в центъра на тези планини. Виждащ ли? Според Физбан никой никога не ходи там. Никой освен него не знае пътеката. А на моята карта има пътека, която води в планините…
— Никой никога не ходи там? — запита Танис Физбан. Старият магьосник раздразнено присви очи.
— Не.
— Никой освен теб? — настоя Танис.
— Бил съм там много пъти, полуелфе — изсумтя магьосникът. — Имаш ли една година време? Ще ти разкажа. — Той размаха пръст към него. — Ти не ме харесваш, младежо! Винаги си бил подозрителен, и то след всичко, което направих за вас!
— Не бих му напомнял за това — намеси се бързо Тас, като видя намръщеното изражение на Танис. — Хайде, старче.
Двамата забързаха по пътеката, Физбан ядосано пристъпваше с вирната брада.
— Наистина ли боговете живеят там, където отиваме? — попита Тас, за да му попречи да се сопне на Танис.
— Откъде да знам? Приличам ли ти на бог?
— Но…
— Някой казвал ли ти е, че говориш много и непрекъснато?
— Почти всички! Разказвал ли съм ти как веднъж намерих косматия мамут?
Танис чу как Физбан изстена. Тика бързо го изпревари за да настигне Карамон.
— Идваш ли, Флинт? — извика полуелфът.
— Да — отвърна джуджето, но внезапно седна на един камък. — Дай ми малко време. Изпуснах си багажа. Ти тръгвай.
Зает да разглежда картата, Танис не видя как Флинт се свлече на земята. Не дочу странната нотка в гласа му, нито видя гримасата на болка, която за миг сгърчи лицето му.
— Добре, но побързай — каза разсеяно той. — Не искаме да изоставаш.
— Да, момко — промълви Флинт, докато чакаше болката да отшуми както обикновено.
Джуджето наблюдаваше как приятелят му върви по пътеката. Движенията му бяха затруднени от драконовата броня. Не искаме да изостваш.
— Да, момко — повтори на себе си Флинт. И като избърса бързо очи със съсухрената си ръка, той се изправи и последва приятелите си.
Глава 3
Годшом.
За нетърпеливия Танис това беше дълъг и уморителен ден, прекаран в безцелно скитане из планините. Единственото, което го възпираше да не удуши Физбан, след като влязоха във втори затворен каньон след по-малко от четири часа, беше безспорният факт, че той ги водеше в правилната посока. Независимо колко изгубени и объркани изглеждаха, независимо колко често Танис се кълнеше, че три пъти са минали покрай една и съща скала, когато слънцето се покажеше, установяваше, че все още безпогрешно се движат на югоизток.
Но когато краят на деня наближи, той все по-рядко виждаше слънцето. Суровият зимен студ беше изчезнал и във въздуха се усещаше лек дъх на зеленина и растителност, носен от вятъра. Но скоро небето притъмня и започна да вали — монотонен ситен дъжд, който проникваше и през най-плътната наметка.
Към средата на следобеда групата се чувстваше безрадостна и обезкуражена, дори и Таселхоф, който яростно беше спорил с Физбан за посоката към Годшом. За Танис това беше още по-обезнадеждаващо, защото разбра, че никой не знае къде се намират. (Всъщност хванаха Физбан да разглежда картата наопаки). Спорът приключи с това, че Тас прибра картите в торбата си и отказа да ги извади отново, а Физбан заплаши, че ще направи магия, която да превърне перчема му в конска опашка.
Когато му писна и от двамата, Танис изпрати кендера в края на редицата, за да се поохлади и след като успокои стареца, се замисли да затвори и двамата в някоя пещера.
Спокойствието, което почувства в Каламан бавно изчезваше. Сега осъзна, че то беше резултат от активността му, необходимостта да взема решения, успокояващата мисъл, че най-после прави нещо реално, за да помогне на Лорана. Тези мисли го караха да плава из тъмните води, които го заобикаляха, докато морските елфи в Кървавото море на Ищар им помогнат. Но сега имаше чувство, че стихията отново се затваря над главата му.
Мислите му непрекъснато се връщаха към Лорана. Непрекъснато чуваше обвинителните думи на Гилтанас: „Тя го направи заради теб!“ И макар елфът да му беше простил, Танис сам не можеше да си прости. Какво ставаше с Лорана в Храма на Кралицата на Мрака? Беше ли още жива?
Душата му отблъсна тази мисъл. Разбира се, че е жива! Кралицата не би я убила, не и докато иска Берем…
Очите му се спряха на мъжа, който вървеше пред него до Карамон. „Ще направя всичко, за да спася Лорана — закле се той, стиснал юмруци. — Всичко! Дори, ако това означава да жертвам себе си или…“
Той спря. Наистина ли би предал Берем и така да донесе на света вечен мрак?
„Не — помисли си Той. — Лорана би умряла, но не и да стане част от подобна сделка.“ Но след като измина още няколко крачки, промени решението си. „Нека светът сам да се грижи за себе си. Ние сме обречени. Не можем да победим каквото и да стане. Нейният живот е единственото което има значение… единственото…“
Танис не беше единственият, обзет от мрачни мисли Тика вървеше до Карамон и червените й къдри бяха ярко петно, което излъчваше топлина и светлина в сивия ден Но светлината сияеше само в червената й коса, а не в очите й. Въпреки че Карамон беше внимателен с нея, не я беше прегърнал от онзи чудесен, кратък миг под морето, когато любовта им се беше сляла. Това я караше да се ядосва и тя реши, че я е използвал, за да облекчи собствената си мъка и се закле, че ще го остави, когато всичко свърши. В Каламан имаше един богат млад благородник, който не сваляше очи от нея… Но това бяха само нощни мисли. През деня, когато го гледаше как тежко пристъпва до нея с наведена глава, сърцето й се разтапяше. Тя нежно го докосна. Карамон бързо вдигна очи към нея и се усмихна. Тика въздъхна. Толкова за богатия млад благородник.
