Флинт вървеше напред, говореше рядко и не се оплакваше. Ако Танис не беше пометен от стихията в душата си, щеше да приеме това за лош знак.
Колкото до Берем, никой не знаеше какво мисли, ако изобщо мислеше. Колкото повече напредваха, толкова по-уплашен и по-бдителен ставаше. Сините очи, твърде млади за лицето му, подскачаха насам- натам, като на животно, затворено в клетка.
На втория ден от пътуването им из планините Берем изчезна.
Сутринта всички се развеселиха, когато Физбан съобщи, че скоро ще пристигнат в Годшом. Но скоро настроението им се развали. Дъждът се усили. На три пъти за един час старият магьосник ги караше да тичат през храстите с възторжени крясъци „Ето го“ и „Стигнахме“, само за да се окажат в някое блато, клисура, а накрая — пред каменна стена.
Точно третия път, когато видяха, че не могат да продължат, Танис усети, че душата му започва да се отделя от тялото. Дори Таселхоф отстъпи панически при вида на разкривеното му от ярост лице. Полуелфът отчаяно се опитваше да се овладее и именно тогава забеляза липсата.
— Къде е Берем? — попита той с внезапно охладен гняв. Карамон примигна, очевидно се връщаше от някакъв далечен свят. Огледа се бързо и след това се обърна към Танис с изчервено от срам лице.
— Н-не знам. Аз… аз мислех, че е до мен.
— Само чрез него можем да влезем в Нерака и само заради него Лорана е още жива. Ако го заловят…
Танис млъкна, задавен от внезапно бликналите сълзи. Отчаяно се опитваше да мисли, въпреки че кръвта барабанеше в слепоочията му.
— Не се тревожи, момко — каза Флинт дрезгаво и го потупа по рамото. — Ще го намерим.
— Съжалявам, Танис — измънка Карамон. — Бях се замислил за… за Райст. Знам, че не трябваше…
— Как, в името на Бездната, проклетият ти брат пак върши злини, макар да не е тук! — изкрещя Танис но изведнъж се усети. — Съжалявам, Карамон. Не се самообвинявай. И аз трябваше да го наблюдавам. Всички ние. Все едно, трябва да се върнем, освен ако Физбан не може да ни преведе през камъка… Не, дори не си го помисляй, старче… Берем не е отишъл далеч и лесно ще открием следите му.
Не може да се ориентира в гората.
Танис се оказа прав. След като вървяха около час обратно по собствените си следи, откриха малка, утъпкана от животни пътека, която бяха подминали на идване. Флинт пръв забеляза следите в калта. Той ги извика възбудено и потъна в храстите, следвайки без усилие пътеката. Останалите забързаха след него, но изглежда джуджето беше обзето от неочакван прилив на енергия. Като ловджийска хрътка, която знае, че плячката й е наблизо, то газеше заплетените лози и неуморно си пробиваше път през храсталака и бързо се отдалечи от тях.
— Флинт! Чакай! — неколкократно го викаше Танис. Групата псе повече изоставаше от развълнуваното джудже, докато съвсем го изгуби от поглед. Но следите му бяха по-ясни от тези на Берем и те без усилие следваха отпечатъка от тежките му ботуши, както и счупените клонки и изкоренени лози, които бележеха пътя му. Изведнъж спряха.
Бяха стигнали до друга скала, но през нея имаше път — виждаше се отворът на нещо, което можеше да е тунел. Флинт беше влязъл с лекота — видяха следите му, — но входът беше толкова тесен, че Танис безпомощно се взря с него.
— Берем е минал — каза мрачно Карамон, като показа следа от прясна кръв върху камъка.
— Може би. Виж какво има от другата страна, Тас — нареди Танис. Не искаше да влезе, докато не се убеди, че не са го подвели.
Таселхоф се промъкна вътре с лекота и скоро чуха пискливия му глас да възкликва учудено, но ехото им попречи да разберат думите му.
Внезапно лицето на Физбан просветля.
— Това е! — възкликна въодушевено той. — Открихме Годшом! Пътят за него е през този проход!
— Няма ли друг път? — запита Карамон, взирайки се мрачно в тесния отвор.
Физбан се замисли.
— Май си спомням…
В този момент от другата страна се чу съвсем ясно:
— Танис! Побързай!
— Стига сме се лутали. Ще минем оттук — промърмори Танис и добави: — Все някак.
Пълзейки на четири крака, спътниците навлязоха в тесния тунел. Пътят не беше лесен. Понякога бяха принудени да легнат и да се промъкват през калта като змии. Широкоплещестият Карамон срещна най-много трудности и по едно време Танис си помисли, че трябваше да го оставят отвън. Таселхоф ги очакваше от другата страна, взирайки се тревожно в тунела, докато запълзяха.
— Чух нещо, Танис — повтаряше той. — Флинт викаше Някъде напред. Чакай да видиш какво има тук! Направо няма да повярваш!
Но полуелфът нямаше време да слуша или да се оглежда, докато всички не излязоха успешно от тунела. Наложи се с общи усилия да издърпат Карамон и когато най-после се появи, кожата на ръцете и гърба му беше ожулена и кървеше.
— Ето го! — заяви Физбан. — Стигнахме! Танис се обърна, за да види Годшом.
— Не е точно мястото, където бих избрал да живея, ако бях бог — отбеляза Таселхоф със снишен глас.
Стояха на ръба на кръгла падина насред планината. Първата мисъл, която хрумна на Танис, когато погледна Годшом беше какво убийствено разрушение и самота царяха тук. По целия път, докато изкачваха планината те виждаха признаци на нов живот — напъпили дървета, зелена трева, диви цветя, които пробиваха пътя си през калта, и останки от сняг. А тук нямаше нищо. Дъното на падината беше идеално гладко и равно, напълно голо, сиво и безжизнено. Високите планински върхове, които я заобикаляха, надвисваха над тях. Назъбените им скали сякаш се спускаха навътре и човек имаше чувството, че го притискат към рушащите се камъни под краката. Небето беше лазурно чисто и студено, без слънце, птичка или облак, макар че, когато влязоха в тунела валеше. То приличаше на око, което се взира надолу изпод сиви, немигащи клепачи. Танис потрепери и бързо отмести поглед от него, за да огледа още веднъж падината.
В центъра й имаше кръг от огромни, безформени скали. Беше идеален кръг, направен от асиметрични камъни, но те така си пасваха и бяха толкова близо един до друг, че когато се опита да погледне между тях, не можа да види от мястото си какво пазеха толкова грижливо. Скалите бяха единственото забележително нещо в това каменисто и тихо място.
— Кара ме да се чувствам ужасно тъжна — прошепна Тика. — Не ме е страх, не изглежда зло, а само тъжно. Ако боговете идват тук, сигурно е, за да оплачат нещастията на света.
Физбан я изгледа с пронизващ поглед и тъкмо щеше да каже нещо, когато Таселхоф извика:
— Ето го, Танис!
— Виждам! — Полуелфът се затича.
На отсрещната част на падината видя силуетите на две фигури — ниска и висока, — които се бореха.
— Това са Берем и Флинт! — изпищя Тас. Острите му кендерски очи ясно ги различаваха. — Той прави нещо на джуджето. Побързай, Танис!
Като се ругаеше, че не е пазил Берем по-зорко и че не го е принудил да разкрие тайните, които очевидно пазеше, той затича бързо по каменистата земя подтикван от страха си. Чу, че останалите го викат, но не им обърна внимание. Очите му бяха приковани върху двамата пред него. Сега и той ясно ги виждаше. Джуджето падна на земята, а Берем се надвеси над него.
— Флинт! — изкрещя Танис.
Сърцето му биеше така, че кръвта замъгляваше зрението му. Дробовете го боляха, въздухът не му достигаше, но той затича още по-бързо и видя, че Берем се обръща към него. Изглежда, се опитваше да каже нещо, но той не чуваше нищо от бучащата кръв в ушите му. В краката на Берем лежеше Флинт. Очите му бяха затворени, главата му — отметната на една страна, а лицето — пепелявосиво.
— Какво си направил! — изкрещя Танис. — Защо го уби?!
