Танис рязко си пое дъх. Таселхоф понечи да хукне по черната огледална повърхност, но той го задържа.
— Не. Тас. Не можеш да го придружиш в това приключение. Още не. Трябва да останеш с мен. Сега аз имам нужда от теб.
Кендерът отстъпи, необичайно покорен, и посочи надолу.
— Виж, Танис — прошепна той с треперещ глас. — Съзвездието се е върнало.
Загледан в черното езеро, полуелфът видя, че съзвездието на Храбрия воин наистина се е завърнало. Звездите му заблешукаха, а после засияха ярко и изпълниха камъка със синьобялата си светлина. Танис бързо погледна нагоре, но небето над тях беше чисто, спокойно и празно.
Глава 4
Историята на Вечния.
— Танис! — извика Карамон.
— Берем?
Полуелфът внезапно си спомни какво беше направил, обърна се и се запрепъва по обсипаната с камъни земя към Карамон и Тика, които гледаха с ужас окървавения камък, където лежеше тялото. Внезапно Берем се размърда и изстена, но не от болка, а сякаш си спомняше болката. Притиснал с ръка гърдите си, той бавно се изправи. Единствените следи от ужасната рана бяха следите от кръв, но и те също изчезнаха пред очите им.
— Наричат го Вечния, не помните ли? — каза Танис на пребледнелия Карамон. — Стърм и аз го видяхме да умира в Пакс Таркас, погребан под тонове скали. Умирал е безброй пъти, за да възкръсне отново, и се кълне, че не знае защо. — Той отиде до Берем, който го наблюдаваше мрачно и зорко. — Но ти знаеш защо, нали? — попита Танис. Гласът му беше кротък, държанието — спокойно — Ти знаеш — повтори той — и сега ще ни кажеш. Животът на много хора може би зависи от това. Берем сведе поглед.
— Съжалявам… за приятеля ви. Опитах се да му помогна, но не можех нищо…
— Знам — преглътна Танис. — И аз съжалявам… за това, което направих. Аз… аз не видях… не разбрах…
Но още докато изговаряше думите, осъзна, че лъже. Беше видял, но само онова, което искаше да види. Колко пъти в живота му е ставало така? Колко от онова, което е видял, е било опорочено от собствения му ум? Не беше разбрал Берем, защото не искаше да го разбере! За него той олицетворяваше ОНЕЗИ мрачни тайни, скрити в собствената му душа, които мразеше. Беше го убил, но в действителност прониза с меча самия себе си.
И през тази рана сякаш се беше изцедила отвратителната отрова, която разяждаше душата му. Сега раната можеше да зарасне. Скръбта и съжалението от смъртта на Флинт бяха като успокоителен балсам, който му напомняше за доброто, за висшите идеали. Танис се чувстваше най-после освободен от тъмните сенки на вината си. Каквото и да беше станало, той направи всичко възможно, за да помогне, да поправи нещата. Беше правил грешки, но сега можеше да продължи напред.
Вероятно Берем съзря това в очите му, защото в погледа му имаше мъка и състрадание. Изведнъж каза:
— Уморих се, Танис. Толкова съм уморен. — Очите му се отправиха към черното каменно езеро. — Аз… завиждам на приятеля ти. Той намери покой. Никога ли няма да постигна това? — Берем сви юмруци, потръпна и обхвана главата си. — Но се боя, защото виждам края. Той е съвсем близо.
— Всички се боим — въздъхна Танис, като триеше парещите си очи. — Прав си, краят е близо и изглежда обвит в мрак. Но отговорът се крие в теб.
— Аз… ще ви кажа… каквото мога — промълви Берем със запъване, сякаш думите с мъка излизаха от устата му. — Но трябва да ми помогнеш! — Ръката му стисна неговата. — Обещай, че ще ми помогнеш!
— Не мога да ти обещая, докато не разбера истината.
Берем седна и се облегна на окървавената скала. Всички се настаниха около него и се увиха плътно в наметките си, защото силният вятър свиреше по склоновете на планините и виеше между странните камъни. Те изслушаха историята на Берем без да го прекъсват, макар от време на време Тас тихичко да проплакваше и подсмърчаше, облегнал глава на рамото на Тика.
Отначало гласът на Берем беше тих и думите колебливи. Понякога виждаха, че се бори със себе си и с мъка продължава разказа си. Но постепенно започна да говори все по-бързо, сякаш облекчението, че след толкова години разказва истината, изпълваше душата му.
— Когато… когато казах, че разбирам как ти — той погледна Карамон — се чувстваш, след като си изгубил брат си, казах истината. Аз… аз имах сестра. Не бяхме близнаци, но се чувствахме много близки. Тя беше само година по-малка. Живеехме в малка ферма до Нерака. Нямахме съседи. Майка ми ни научи да четем и пишем достатъчно, за да се оправяме в живота. През повечето време работехме във фермата. Сестра ми беше единственият ми приятел, единственият ми другар, както и аз нейният. Тя работеше много, прекалено много. След Катаклизма правехме само това, за да имаме какво да ядем. Родителите ни бяха стари и болни… Първата зима почти гладувахме. Каквото и да сте чули за Гладните години, не можете да си го представите. — Гласът му заглъхна, очите му се замъглиха. — Изгладнели глутници диви зверове и още по-диви хора бродеха около къщата и дебнеха… Сестра ми се състари преди да стане на двайсет. Косата й посивя като моята, лицето й се набръчка и отслабна. Но никога не се оплака.
Е, през пролетта нещата не се оправиха особено, но поне имахме надежда, както казваше тя. Можехме да засадим семена и да ги гледаме как растат. Можехме и да ловуваме. Тя обичаше да ловува. Стреляше добре с лък и обичаше да бъде навън. Често излизахме заедно. Онзи ден… — Берем млъкна.
Той затвори очи и започна да се тресе, сякаш му беше студено, но стисна зъби и продължи.
— Онзи ден отидохме по-далеч от обикновено. Пожар, предизвикан от светкавица, беше овъглил храстите и открихме пътека, която не бяхме виждали дотогава. Ловът ни беше неуспешен и ние тръгнахме по нея с надеждата да открием дивеч. Но след известно време забелязах, че това не е пътека, направена от животни, а много стар път, утъпкан от човешки крака. Не беше използван от години. Исках да се върна, но тя продължи напред, любопитна да открие къде води.
Лицето му се напрегна и пребледня. За миг Танис се уплаши, че може да прекъсне разказа си, но Берем продължи трескаво, като обезумял.
— Пътеката водеше до… странно място. Сестра ми каза, че сигурно някога е било храм на злите богове. Не знам. Знам само, че имаше прекършени колони, които лежаха наоколо, обрасли с мъртви плевели. Трябваше да напуснем злото място… — Берем повтори това няколко пъти, сякаш произнасяше заклинание. После замълча.
Никой не помръдна и след миг той заговори толкова тихо, че бяха принудени да се наведат към него, за да чуват.
Постепенно осъзнаха, че той е забравил за тяхното присъствие, че е забравил дори къде се намира. Беше се върнал в онзи миг.
— Но в руините има един много-много красив предмет — основата на една колона, инкрустирана със скъпоценни камъни. — Гласът му се сниши от страхопочитание. — Никога не съм виждал такава красота! Нито такова богатство! Как мога да го оставя! Само един-единствен камък ще ни направи богати!
Можем да се преместим в града! Сестра ми ще има обожатели, както заслужава. Аз… падам на колене и вадя ножа си. Има един зелен камък, който блести ярко на слънцето. По-красив от всичко, което някога съм виждал! Ще го взема! Забивам острието на ножа — Берем направи бързо движение с ръка — в каменната колона и започвам да го дълбая. Сестра ми е ужасена. Тя вика, нарежда ми да спра. „Това място е свещено, моли ме тя. Скъпоценностите принадлежат на някой бог. Това е светотатство, Берем!“
Вечният поклати глава и лицето му потъмня при спомена за отдавнашната ярост.
— Не й обръщам внимание, макар да усещам как сърцето ми се смръзва само докато къртя камъка. Казвам й: „Дори да е принадлежало на боговете, те са го изоставили, както изоставиха нас!“ Но тя не иска да ме чуе.
Берем рязко отвори очи. Те бяха студени и ужасяващи. Гласът му сякаш идваше от много далеч.
— Тя ме сграбчва! Ноктите й се забиват в ръката ми! Боли! „Спри, Берем, заповядва ми тя. На мен, по- големия й брат. Няма да ти позволя да оскверниш онова, което принадлежи на боговете“.
Как смее да ми говори така? Правя го за нея! За семейството ми! Не бива да ми противоречи! Знае какво
