може да стане, ако побеснея! Нещо се спуква в главата ми и залива мозъка ми! Не мога нито да мисля, нито да виждам! Крещя й: „Остави ме на мира!“, но тя сграбчва ръката ми, с която държа ножа, блъска острието и аз одрасквам камъка!
В очите му проблесна лудост. Карамон тайно сложи ръка върху камата си, когато мъжът сви юмруци и гласът му се извиси до почти истеричен писък.
— Блъскам я… не много силно… Не исках да я блъсна силно! Тя пада! Трябва да я хвана, но не мога. Движа се твърде бавно, твърде бавно. Главата й се удря в колоната и острият камък я пронизва тук — Берем докосна слепоочието си, — кръв покрива лицето й и облива скъпоценните камъни. Те вече не сияят. Очите й също не сияят. Гледат ме, но не ме виждат. И тогава… тогава…
Тялото му конвулсивно потрепери.
— Гледката е ужасна, сънувам я всеки път, когато отворя очи! Също като Катаклизма е, само че тогава всичко беше унищожено! А това беше съзидание, но ужасяващо, нечестиво съзидание! Земята се разтваря! Огромните колони започват да се възстановяват пред очите ми. От зловещия подземен мрак се издига храм. Но това не е красив храм, а заплашителен и деформиран. Виждам Мракът да се издига пред мен, Мракът, който има пет глави и всички те се извиват и гърчат и ми говорят с глас, по-студен и от гробница: „Много отдавна бях прогонена от този свят и можех да се върна само от едно място. Инкрустираната колона беше… за мен… заключена врата, която ме държеше затворена. Ти ме освободи, смъртни човече, и затова ти давам онова, което искаше. Зеленият камък е твой!“ Последва ужасен, подигравателен смях. Усещам силна болка в плътта си. Поглеждам надолу — камъкът е враснал в плътта ми, както го виждате сега. Ужасен от кошмарното зло пред мен, парализиран от ужасното деяние, което извърших, не мога да направя нищо, освен да гледам как мрачната, изтъкана от сенки фигура започва да става все по-ясна и по-ясна. Дракон!
Вече го виждам — петглав дракон, като онези, за които съм чувал страшни приказки, когато бях дете! Тогава изведнъж разбирам, че, ако той влезе в нашия свят, ние сме обречени. Това е Кралицата на Мрака, за която са ни говорили жреците. Прогонена в древността от Великия Хума, тя дълго е търсила начин да се върне и сега — заради моята глупост — отново ще броди по света. Една от огромните глави се навежда към мен и усещам, че ще умра, защото тя не може да си позволи да има свидетел на завръщането й. Виждам острите зъби, но не мога да помръдна. А и не ме интересува. Изведнъж сестра ми застава пред мен. Тя е жива, но когато се протягам към нея, ръцете ми не докосват нищо. Крещя името й: „Ясия!“ „Бягай, Берем — вика тя. — Бягай! Тя не може да премине през мен, все още не! Бягай!“ За миг стоя, взрян в нея. Сестра ми се промушва между мен и Кралицата на Мрака. Ужасен виждам как петте глави се отдръпват яростно и писъците им пронизват въздуха. Но не могат да минат през сестра ми. И докато гледам, Кралицата започва да трепти и избледнява. Още е там, призрачна сянка на злото, но нищо повече Но силата и е голяма. Тя се нахвърля върху сестра ми… И тогава аз се обръщам и побягвам. Бягам и бягам, а зеленият камък прогаря дупка в гърдите ми. Бягам, докато всичко потъва в мрак.
Той замълча. Пот се стичаше по лицето му, сякаш наистина е тичал дни наред. Никой не проговори. Сякаш ужасната история ги беше превърнала в камъни, като онези, които ограждаха черното езеро. Най- после Берем си пое дъх. Погледът му се фокусира и той отново ги видя.
— Следва дълъг период от живота ми, за който нищо не помня. Когато дойдох на себе си, бях остарял както ме виждате сега. Отначало си казах, че всичко е било кошмар, страшен сън. Но тогава почувствах зеления камък да гори в плътта ми и разбрах, че е истина. Нямах представа къде съм. Сигурно съм обиколил Крин надлъж и шир в странстванията си. Отчаяно копнеех да се завърна в Нерака. Но това беше единственото място, където не можех да отида, защото нямах смелостта да го направя. Дълги години скитах, неспособен да намеря покой. Умирах и се раждах отново. Навсякъде, където ходех чувах истории за злото във и извън страната и знаех, че аз съм виновен за него. Тогава се появиха драконите и драконяните. Само аз знаех какво означава това. Само аз знаех, че Кралицата е достигнала разцвета на силите си и се опитва да завладее света. Единственото, което й липсва, съм аз. Защо? Не съм сигурен, но се чувствам като човек, който се опитва да затвори врата, която някой напъва да отвори. И съм уморен…
Гласът му потрепери.
— Толкова уморен. Искам това да свърши.
Приятелите останаха мълчаливи дълго време, опитвайки се да възприемат историята, която напомняше страшните приказки, които бавачките разказваха през тъмните нощни часове.
— Какво трябва да направиш, за да затвориш вратата? — попита накрая Танис.
— Нямам представа. Знам само, че Нерака ме влече, но не смея да отида! Затова… затова избягах!
— Ти ще отидеш там — каза Танис твърдо. — Ще отидеш там с нас. Няма да си сам.
Берем потрепери и поклати глава, хленчейки После из веднъж млъкна и лицето му се зачерви.
— Да! — извика той. — Не мога да търпя повече! Ще дойда с вас! Вие ще ме защитите…
— Ще направим всичко възможно — промърмори Танис, като видя, че Карамон отмести поглед. — Най- добре да намерим пътя, който води вън оттук.
— Аз го намерих — въздъхна Берем. — Почти бях излязъл, когато чух джуджето да вика. Оттук.
Той посочи още една тясна цепнатина между камъните. Карамон въздъхна и погледна жално драскотините по ръцете си. Един по един влязоха в дупката. Танис беше последен. Обърна се и още веднъж огледа голата местност. Мракът бързо се спускаше, лазурното небе се обагри във виолетово и после стана черно. Странните камъни се издигаха злокобно в сгъстяващия се мрак и не можеше да види тъмното каменно езеро, в което беше изчезнал Физбан.
Още не можеше да повярва, че Флинт вече го няма. Постоянно очакваше да се оплаче с дрезгавия си глас от различните болежки и неприятности или да спори с кендера. Танис се опита да задържи образа на приятеля си колкото се може по-дълго, но накрая го остави да си иде. Обърна се и пролази в тясната цепнатина, оставяйки зад себе си Годшом, за да не го види никога вече.
Щом отново се оказаха на пътеката, те тръгнаха по нея, докато стигнаха малка пещера. Сгушиха се един до друг, но не посмяха да запалят огън толкова близо до Нерака, където беше съсредоточена мощта на драконовите армии. Известно време мълчаха, после започнаха да говорят за Флинт и за изпълнения му с приключения живот. Смяха се от сърце, когато Карамон им припомни историята за трагичния излет — как беше обърнал лодката, опитвайки се да хване риба с ръце, и бутнал Флинт във водата. Танис разказа, как Тас и джуджето се бяха запознали — кендерът „случайно“ си тръгнал с гривна, изработена от Флинт и се опитал да я продаде на панаира. Тика си спомни прекрасните играчки, които й беше правил, добротата му, когато баща й изчезна и той я взел в собствения си дом, докато Отик й дал работа и жилище.
Те си спомниха още много неща и в края на вечерта горчивината изчезна от скръбта им, оставяйки след себе си само болката от загубата. Поне за повечето от тях.
Много по-късно, в най-тъмните часове на нощта, Таселхоф седна пред входа на пещерата, загледан в звездите. Той стискаше шлема на Флинт в малките си ръце и сълзи се стичаха по лицето му.
ТРАУРНАТА ПЕСЕН НА КЕНДЕРА
