Глава 5
Нерака.
Оказа се лесно да влязат в Нерака. Ужасно лесно.
— Какво става, в името на Бездната! — промърмори Карамон, докато двамата с Танис, все още облечени в откраднатите драконови брони, гледаха към равнините от скритата си наблюдателница.
Лъкатушещи черни линии се виеха през голата равнина към единствената сграда на сто мили в диаметър — Храмът на Кралицата на Мрака. Сякаш стотици змии се плъзгаха надолу от планините, но това не бяха змии, а многохилядна драконова армия. Слънцето се отразяваше от копията и мечовете и черно- червено-сини знамена се вееха от високи стълбове с ебмлемите на Драконовите Господари. Високо над тях драконите блестяха във въздуха с цветовете на дъгата — червени, сини, зелени и черни. Две огромни летящи цитадели бяха надвиснали над оградения със стени храм и сянката им го държеше в постоянна нощ.
— Знаеш ли — каза Карамон замислено, — хубаво е че онзи луд старец ни нападна там. Щяха да ни унищожат, ако бяхме долетели с медните дракони сред тази сбирщина.
— Да — съгласи се разсеяно Танис като си мислеше за онзи „старец“. Обобщаваше нещата, спомняше си какво беше видял, какво е чул от Тас и колкото повече мислеше, толкова по-близо стигаше до истината. Кожата му „настръхна“, както би казал Флинт.
От спомена за джуджето изпита силна болка и той пропъди мислите за него и стареца от ума си. Имаше достатъчно проблеми и нямаше стари магьосници, които да го измъкнат от положението.
— Не знам какво става — каза тихо Танис, — но засега е в наша полза. — Помниш ли какво каза веднъж Елистан? В Дисковете на Мишакал пише, че злото ще се обърне срещу себе си. Кралицата на Мрака събира силите си по някаква причина. Вероятно се подготвя да нанесе на Крин смъртоносния удар. Но в тази суматоха можем лесно да се промъкнем. Никой няма да забележи двама пазачи, които водят група затворници.
— Надявай се — каза мрачно Карамон.
— Моля се.
Капитанът на стражата при портите на Нерака беше пред прага на нервен срив, защото Кралицата на Мрака свика военен съвет. За втори път от момента, когато започна войната, Драконовите Господари на континента Ансалон се събираха на едно място. Преди четири дни те започнаха да пристигат в Нерака и от тогава животът на капитана стана истински кошмар.
Те трябваше да влязат в града според сана си. Лорд Ариакас беше пръв в списъка с личната си свита — войска, телохранители и дракони. Следваше го Китиара, Черната дама, после Луисен от Такар и така чак до Господаря Тоде от източния фронт.
Създадоха и организация, която да отдаде почести на нишестоящите да придвижва огромното число армии и дракони, както и запасите им вътре и вън от един комплекс който не бе пригоден да побира голямо количество войски И понеже Драконовите Господари не си вярваха, никой от тях не искаше да влезе дори с един драконянии по-малко от другите. Организацията беше добра и трябваше да проработи, но за нещастие проблемите започнаха от самото начало, защото Лорд Ариакас пристигна с два дни закъснение.
Дали го беше направил нарочно, за да предизвика объркване капитанът не знаеше и не смееше да попита, но имаше собствено мнение по въпроса. Естествено това означаваше, че Господарите, които пристигнаха преди Ариакас, бяха принудени да лагеруват в равнините около Храма, докато лордът не влезе и това предизвика проблеми. Наемниците — драконяни, таласъми и хора — искаха да се възползват от развлеченията на лагерния град, набързо издигнат на площада пред Храма. Бяха изминали огромни разстояния и основателно се ядосаха, когато това им беше отказано.
Много от тях се промъкваха нощем отвъд стените, привлечени от кръчмите като мухи от мед, и непрекъснато избухваха свади, защото войската на всеки Господар признаваше единствено него. Тъмниците под Храма бяха пълни до пръсване. Накрая капитанът заповяда на хората си да изнасят пияниците от града в колички всяка сутрин и да ги изхвърлят в равнината, където вбесените им командири си ги прибираха.
Започнаха разправии и между драконите, защото всеки водач на ято искаше да доминира над останалите. Сиан Кървавото Проклятие дори уби един червен дракон заради сърна. За нещастие на Сиан, той беше любимец на Кралицата на Мрака. Сега зеленият дракон седеше затворен в една пещера под Нерака, където воят и яростните удари на опашката му станаха причина мнозина да мислят, че има земетресение.
Капитанът не беше спал от две нощи. Когато на третия ден сутринта му казаха, че Ариакас е пристигнал, той едва не падна на колене в благодарствена молитва. Бързо събра подчинените си и нареди тържественото влизане да започне. Всичко вървеше гладко, докато няколкостотин от драконяните на Тоде не видяха войските на Ариакас да влизат на площада. Пияни и напълно неконтролируеми от неспособните си командири, те се опитваха също да влязат. Капитаните на Ариакас наредиха на своите хора да се бият и настъпи пълен хаос, Вбесена, Кралицата на Мрака изпратя собствените си войски, въоръжени с камшици, стоманени вериги и боздугани, Черни магьосници и жреци се разхождаха между тях. След боя с камшици, разбиването на глави и магиите, редът най-после беше възстановен. Лорд Ариакас и войските му влязоха в земите на Храма поне с достойнство, ако не с почести.
Може би беше средата на следобеда — капитанът напълно беше изгубил представа за времето (проклетите цитадели скриваха слънцето), — когато един от стражите се появи и го извика при портите.
— Какво има? — изръмжа нетърпеливо капитанът, пронизвайки стража с единственото си здраво око (другото беше изгубил в битка с елфите в Силванести). — Нова краола ли? Ударете и двамата по главите и ги вкарайте в затвора. Омръзна ми…
— Не, сър — заекна пазачът, млад таласъм, умиращ от страх пред своя калитан-човек. — Стражите на п-портите м-ме изпращат. Д-двама офицери със з-затворници иска: р-разрешение да влязат.
Капитанът разочаровано изруга. Какво ли още го чакаше? Той едва не каза на таласъма да се върне и да ги пусне да влязат. Мястото и без това гъмжеше от роби и затворници. Няколко повече нямаха никакво значение, но армията на Господарката Китиара се събираше отвън, готова да влезе, и той трябваше да бъде на място, за да поднесе официалните приветствия.
— Какви затворници? — попита раздразнено, като се опитваше набързо да свърши с писмената работа, преди да тръгне за церемонията. — Пияни драконяни? Просто ги заведете…
— Аз… аз мисля, че трябва да дойдете, с-сър. — Таласъмът се потеше, а потните таласъми не са приятни отблизо. — Д-двама човеци и к-кендер.
Камитанът сбърчи нос.
— Казах… Кендер ли? — попита с внезапен интерес. — А няма ли случайно и джудже?
— Не, доколкото знам, сър — отговори нещастният таласъм. — Но може да съм го пропуснал в тълпата.
Той препаса бързо меча си и последва таласъма към портите. Там за момента цареше спокойствие. Войските на Ариакъс бяха вече в палатковия лагер, а тези на Китиара се ръчкаха и биеха, докато се подредят, за да влязат в града. Времето за церемонията почти беше настъпило. Капитанът хвърли бърз поглед към групата, току-що влязла през първите порти. Двама висши офицери от драконовата армия
