Мъка, вина, отчаяние и гняв избухнаха в полуелфа като една от огнените топки на стария магьосник и главата му запулсира от непоносима болка. Не можеше да вижда, пред очите му плуваше червена пелена.
Изведнъж мечът се оказа в ръката му, макар че нямаше представа как е станало това. Почувства студената стомана на дръжката. Лицето на Берем плаваше сякаш в кървавочервено море, но очите му бяха изпълнени не с ужас, а с дълбоко съжаление. После видя как се разширяват от болка и чак тогава разбра, че е забил дълбоко меча си в несъпротивляващото му се тяло, защото усети как острието прониза плътта и костите му и одраска скалата, до която се свлече.
Гореща кръв обля ръцете му. Ужасяващ писък избухна в главата му и някаква огромна тежест едва не го повали.
Тялото на Берем се срина върху него, но той не забеляза. Отчаяно се бореше да освободи оръжието си и да замахне отново. Почувства нечии силни ръце да го сграбчват, но в лудостта си ги отблъсна. Най-накрая освободи меча си и загледа как Берем пада на земята. Кръв бликаше от ужасната рана точно под зеления скъпоценен камък, който блестеше с нечестив пламък в гърдите му.
Дочу зад себе си дълбок, кънтящ глас, разплакани молби и остър скръбен писък. Ядосан, той се обърна, за да разбере кои се опитват да му попречат. Видя едър мъж с покрусено лице и червенокосо момиче с обляни от сълзи страни. Не познаваше никой от тях. И тогава пред него се появи един много стар човек. Лицето му беше спокойно, неостаряващите очи — пълни с мъка. Той му се усмихна нежно и сложи ръка на рамото му.
Докосването му беше като студена вода за болен от треска и Танис почувства, че разумът му се завръща. Кървавата пелена пред очите му изчезна. Той изпусна окървавения меч и се свлече хлипайки в краката на Физбан. Старецът се наведе и лекичко го потупа.
— Бъди силен, защото трябва да се сбогуваш с някого, на който предстои дълго пътуване.
Танис си спомни.
— Флинт!
Физбан кимна тъжно, гледайки тялото на Берем.
— Ела. Тук вече нищо не можеш да направиш.
Като преглътна сълзите си, Танис с мъка се надигна и се запрепъва към Флинт, който лежеше върху каменистата земя с глава, отпусната в скута на Таселхоф.
Джуджето се усмихна като го видя. Танис падна на колене до най-стария си приятел, взе набръчканата му ръка и здраво я стисна.
— Едва не го изгубих, Танис — промълви Флинт и с другата ръка се почука по гърдите. — Берем точно щеше да мине през другата дупка в скалите, когато старото ми сърце най-накрая избухна. Той сигурно ме е чул да викам, защото като ме видя ме подхвана и ме сложи да легна върху камъните.
— Значи той не е… не те е наранил?! — едва успя да каже Танис.
— Да ме нарани?! Той не би могъл да убие и муха! Нежен е като Тика. — Джуджето се усмихна на момичето, което също беше коленичило до него. — Грижи се за това голямо дете Карамон, чуваш ли? Погрижи се да забрави мъката си.
— Заклевам се, Флинт — проплака Тика.
— Поне вече няма да се опитваш да ме удавиш — изръмжа джуджето, като спря с обич очи върху Карамон. — И ако видиш брат си, сритай го от мен.
— Ще отида да се погрижа за Берем — измънка той. Хвана Тика за ръката, внимателно й помогна да се изправи и я отведе настрани.
— Не, Флинт! Не можеш да се впускаш в приключения без мен! — изстена Тас. — Знаеш, че непрекъснато ще изпадаш в беда.
— Това ще бъде първият ми спокоен миг откакто сме се срещнали — каза дрезгаво джуджето. — Искам да вземеш шлема ми, онзи с грифонската грива. — Той сурово изгледа Танис, обърна отново очи към хлипащия кендер и с въздишка погали ръката му. — Стига, стига, недей така. Живях щастливо, бях благословен с верни приятели, видях лоши неща, но и много хубави. А сега в света най-после се появи надежда. Не ми се иска да ви оставя — бързо угасващите му очи се отправиха към Танис — точно когато се нуждаете от мен. Но аз ви научих на всичко, което зная, момко. Всичко ще бъде наред. Знам го… наред…
Гласът му секна и той затвори очи, дишайки тежко. Танис продължаваше да държи ръката му, а Таселхоф зарови лице в рамото му. Физбан застана до краката на джуджето. То отвори очи.
— Сега те познах — каза тихо и очите му светнаха, когато го погледна. — Ти ще дойдеш с мен, нали? Поне в началото на пътя… за да не бъда сам. Толкова дълго бях сред приятели. Чувствам се… някак странно… да си тръгна така… съвсем сам.
— Ще дойда с теб — обеща Физбан. — Сега затвори очи и почивай. Проблемите на този свят вече не те засягат. Заслужи правото да си отдъхнеш.
— Да спя — усмихна се джуджето. — Да, точно от това имам нужда. Събуди ме, когато си готов… когато стане време да тръг… — Очите му се затвориха. Той с лекота си пое дъх и го изпусна…
Танис притисна ръката му до устните си.
— Сбогом, стари приятелю — прошепна той и сложи ръка върху неподвижните гърди на джуджето.
— Не, Флинт! Недей! — С диви писъци Таселхоф се хвърли върху тялото му.
Танис внимателно го вдигна и го прегърна. Тас риташе и се бореше, но той здраво го държеше. Накрая кендерът се предаде и горчиво заплака. Танис погали косата му, после вдигна поглед и замръзна.
— Чакай! Какво правиш, старче?
Той пусна Тас на земята и бързо се изправи. Крехкият магьосник беше вдигнал тялото на Флинт и докато Танис го наблюдаваше стреснато, тръгна към странния каменен кръг.
— Спри! — заповяда полуелфът. — Трябва да го погребем както трябва, ще му построим пирамида.
Физбан се обърна към него. Лицето му беше сурово но носеше тежкото джудже нежно и с лекота.
— Обещах му, че няма да пътува сам.
Той се обърна и продължи да върви към камъните. След кратко колебание Танис затича след него. Останалите стояха като омагьосани, втренчени в отдалечаващата се фигура на Физбан.
Полуелфът смяташе, че лесно ще го настигне, но старецът се движеше невероятно бързо, сякаш и той, и джуджето бяха леки като перца. Усетил изведнъж тежестта на собственото си тяло, Танис имаше чувство, че се опитва да улови струйка дим, която се издига в небето, но продължи да се препъва след тях и ги настигна, точно когато Физбан влезе в кръга от камъни.
Танис се промъкна след него без да мисли, убеден, че трябва да спре този луд старец и да му отнеме тялото на приятеля си. Изведнъж спря. Пред него се простираше нещо, което отначало взе за езеро — беше толкова неподвижно, че нищо не набръчкваше гладката му повърхност. После разбра, че това не е вода, а блестящ черен камък, чиято повърхност му бе излъскана до блясък. Простираше се пред Танис черен като нощта и когато погледна в дълбините му, видя звезди. Те бяха толкова ясни, че той погледна нагоре, за да се увери, че е късен следобед. Небето над него беше лазурно, студено и чисто. Нямаше нито звезди, нито слънце. Танис падна на колене до каменното езеро и още веднъж се загледа в полираната му повърхност. Видя звездите и три луни и сърцето му трепна, защото черната луна, която само могъщите Черни магове можеха да видят, се беше открила като черен кръг, изрязан в мрака. Виждаше дори празните места, където някога съзвездията на Кралицата на Мрака и Храбрия воин се бяха въртяли в небето.
Танис си спомни думите на Райстлин. „И двете ги няма. Тя е в Крин, Танис, и той е дошъл да се бие с нея…“
Когато вдигна очи, видя Физбан да стъпва върху черната каменна повърхност.
Той отчаяно се опита да ги последва, но не можеше да се принуди да пропълзи по студения камък, както не би скочил и в Бездната. Затова наблюдаваше безпомощно как магьосникът върви бавно, сякаш за да не събуди спящо дете в ръцете си, и как стигна центъра на блестящата черна повърхност.
— Физбан! — извика Танис.
Старецът не спря, дори не се обърна, а продължи да върху между греещите звезди. Танис почувства, че Таселхоф се промъква към него. Протегна се и стисна ръката му така, както беше стискал тази на Флинт.
Старият магьосник стигна средата на каменното езеро… и изчезна.
