Помянов, да се наложи наказание съобразно тяхната вина.
За да разсее евентуалните колебания у някои членове на съда относно Л, Лулчев, народният обвинител набляга на няколко съществени неща. Не е важното, заявява Ат. Армянов, че поначало той е имал „добри намерения. Нас ни интересува резултатът от неговата дейност. А той е, че като съветник на царя Л. Лулчев допринася за провеждането на прогерманската политика на личния режим на Борис III“.
За един от големите „грехове“ на Павел Груев се смята изгарянето на дворцовия архив, както и този, че е поддържал връзка в качеството си на съветник с германската легация. Началникът на общата канцелария Светослав Помянов пък е бил връзка между двореца и германското главно командване на Балканите. Квалифициран е като един от първостепенните царски шпиони.
На 28 януари 1945 г. се дава думата на служебните защитници. Общата им линия е да търсят смекчаващи вината обстоятелства за своите подзащитни. В редица пледоарии обаче се забелязва тенденцията те да се свързват с явното противоречие между съществуващите правни норми и характера на Наредбата-закон. На тази основа е изградена защитата на проф. Николай Долапчиев — служебен защитник на княз Кирил Преславски и бившия министър-председател Добри Божилов. Твърде деликатно, но аргументирано той напомня на съда, че съгласно чл. 8 на Търновската конституция регентите като заместници на царя се ползват с „неприкосновеност“. Става дума за това, че държавният глава е „неотговорен“ и като такъв той е освободен от санкциите на закона за всички свои незаконни действия. Същото респективно се отнася и за регентите.
Но тъй като този въпрос е решен отрицателно в Наредбата-закон, професорът призовава: „За мене Народният съд не е изключителен съд в обикновения смисъл на думата. Той е изключителен съд в смисъл на един революционен съд... Но щом като Народният съд е революционен съд, това значи ли, че той има по- друга задача от тази на всеки съд: да съди виновниците и да оправдае невинните... Той не може да съди другояче, освен след като установи истината по фактите... Народният съд трябва да канализира възмездието, което се иска и търси.“
Обосновавайки по този начин характера на съда, проф. Н. Долапчиев иска да убеди съдебния състав да намали по неговите думи „жертвите“ и „да не попаднат под революционния нож ония, които биха се оказали невинни“.
В подобен дух е защитната реч на адвоката Любен Данаилов, служебен защитник на проф. Богдан Филов. „Речете ли да съдите подсъдимия като регент, отбелязва той, обвинението ще е недостатъчно, за да обосновете една правилна присъда, издадена въз основа на правна институция и чувството на правна логика.“
Какво има предвид служебният защитник? Съгласно чл. 18 и чл. 154 на Търновската конституция управленските функции на монарха имат юридическа сила само когато са подписани от министрите. А те поемат върху себе си всичката за тях отговорност. Така че по принцип проф. Б. Филов може да бъде съден като министър-председател по начин, уреден в чл. 155 и чл. 158 от конституцията, но не и като регент.
Проф. Йосиф Фаденхехт, служебен защитник на царските съветници Павел Груев, Светослав Помянов и Станислав Балан, споделя мнението на своя колега за характера на Наредбата-закон. Но той апелира към съдиите, когато го прилагат, да внимават народният съд да не се превърне в „антиконституционен, с който се суспендират всички права на гражданите“.
Развиващите се по този начин пледоарии на защитниците са оценени от главния народен обвинител Георги Петров като „опасни отклонения за съда“. След първите две изказвания той взема думата, за да ги предупреди да не „игнорират скъпото време на съда“, тъй като принципните въпроси били вече ясни. Съветва адвокатите да се занимават само със своите подзащитни, без да изпадат в излишни разсъждения от подобен род.
От своя страна съдът също взема мерки да парира неблагоприятната от негова гледна точка тенденция на защитата. Времето им за изказване се ограничава в рамките на 10–15 минути за един подсъдим. При това речите на защитниците започват да се прекъсват или прекратяват с думите: „Това е известно“, „Няма време“, „Не ни се слуша повече“, „Дотегна ни вече“ и т. н.
За да отговорят на натиска на съда, защитниците своевременно се прегрупират. Някои от тях се договарят помежду си един да се изказва, използвайки времето на друг, за да може да обоснове по- аргументирано своята теза. Този подход се прилага най-вече при защитата на подсъдими от един и същи кабинет.
Втората линия, по която защитата атакува обвинението, се основава на разбирането, че освен революционен, Народният съд е и политически. Повечето адвокати развиват пледоариите си на базата, че деянията на техните подзащитни се разглеждат извън контекста на времето и условията. В тази насока те търсят аргументи, които да послужат за смекчаващи вината обстоятелства на подсъдимите. За такива се изтъкват най-вече конкретните условия, при които България се присъединява към Тристранния пакт, постоянният натиск от страна на Германия, опасността от вътрешен прогермански преврат или окупация и т. н. Друг е въпросът, че партийният състав на Народния съд споделя оценките на БРП (к) по тези проблеми и не желае да изслушва както обясненията на подсъдимите, така и на техните защитници.
В подобен план д-р Хр. Орошаков оспорва обвиненията срещу Иван Багрянов и неговото правителство. Когато започва да анализира публикувания в печата поверителен доклад на министър-председателя до княз Кирил, председателстващият съда го прекъсва с репликата: „Този доклад за делото не е доказателство. Той не съществува.“ Какво се е случило междувременно?
След като на заседанието на Политбюро на 20 януари 1945 г. се изяснява, че докладът е фалшифициран, народният обвинител го изтегля. Истината обаче остава само в съдебната зала. Поради съществуващата цензура в печата няма опровержение. Само че докладът вече е изиграл своята роля и е успял да заблуди немалко хора. Призованият като свидетел на обвинението Никола Петков, министър без портфейл в правителството на ОФ, споделя пред съда мнението си за Иван Багрянов: „Смятал съм го за искрен и съм казвал на другарите, че като го гледам с тези сини очи, дава впечатление на много искрен човек. И ако не беше това, което съм прочел, досега бих вярвал.“
При новата ситуация защитникът на Иван Багрянов поставя въпрос за оправдателна присъда. Народният съдия Рада Тодорова прекратява спора с думите: „Той искаше да унищожи партизанското движение.“
Друга постановка, която защитниците оспорват в речите си, е въведената от народните обвинители линия да се определя вината „групово“. Така не може да се изясни индивидуалната отговорност на всеки един от министрите и да се потърси различна степен на вина при определяне на присъдите. Освен това защитниците пледират, че много от обвиненията не отговарят на конкретните факти или деяния, нещата се казват, но не са доказани, защото се използват готови формулировки. На тази основа между тях и съда възникват съществени различия. Такъв е случаят с проф. Йосиф Фаденхехт и член-съдия Ст. Манов.
В защитната си реч професорът обръща внимание на извода на следствието, че цар Борис III не е искал съвети от началниците на дворцовите канцеларии. Решенията е взимал сам след дълго и внимателно проучване на всеки отделен въпрос. Това се доказва и от техните дознания. Тогава Ст. Манов го прекъсва с репликата: „Щом не са давали съвети, защото царят не е приемал, тогава поне са съдействали за неговата политика.“ Проф. Й. Фаденхехт отговаря: „Но това е техническо съдействие от всички чиновници. Но това съдействие законът не го инкриминира.“
За да бъде още по-ясен, професорът привежда един пример и иска съдът да го разтълкува. Тезата му се свежда до следното. Ако един чиновник напише нотата за обявяване на война на САЩ и друг я занесе в посолството им, това „съдействие“ влиза ли в текста на закона, по който се съдят царските съветници?
Отговорът е традиционен: „Няма време.“
Втори върховен състав на Народния съд заседава в аулата на Софийския университет. Всяка сутрин народните представители — сега подсъдими, се докарват под силна охрана от Централния затвор. Още от 6 часа сутринта техни близки и познати (семействата им са изселени) очакват да ги зърнат от съседните улици. Но народната милиция е взела всички мерки до университета да не се допускат „външни лица“. За да не могат гражданите да видят подсъдимите, камионите спират плътно до задната входна врата на университета. В същото време организирани групи — повечето от ремсисти, заемат входа от двете му страни и скандират „Смърт на народните врагове“. Този сценарий се повтаря и след завършването на всяко заседание на съда.
По процедура съдебното дирене се води по същия ред, както при Първи върховен състав. Но поради големия брой на подсъдимите — 110 души, времето на разпитите е още по-ограничено и те завършват на 16
