януари 1945 г. Създалата се атмосфера на напрегнатост и нервност в залата и съдийския състав дава отражение и върху общия ход на процеса.
Присъстващият като наблюдател лондонски кореспондент споделя с представителя на английската мисия в Съюзническата контролна комисия това, което го е впечатлило. Още при влизането си в съдебната зала той почувствал, че в нея витае една „предрешеност“. По лицата на подсъдимите се четели безразличие и отчаяност, но въпреки това „те се опитвали да се защитят достойно и повечето от тях убедително“.
Съдът иска от бившите народни представители да отговарят конкретно на поставените въпроси, без да им дава възможност да се впускат в дълги обяснения на събитията или да привеждат допълнителни факти, с които да се опитват да се оневиняват. Свидетелите са подбрани твърде прецизно, като се дава предимство на тези, посочени от обвинението.
На 28 и 29 януари 1945 г. народните обвинители Владимир Димчев, Георги Керемедчиев и Върбан Ангелов произнасят своите речи. Всеки един от тях поддържа обвинението срещу определена група подсъдими. Трудно е да се изясни на какъв принцип е било извършено разпределението на депутатите между народните обвинители. Вероятно това е станало в зависимост от участието им в парламентарните комисии, както и от речите и изказванията в парламента.
Пръв говори Владимир Димчев. Неговото обвинение е изградено по същата схема, както на Георги Петров, само че общата политическа част е в по-съкратен вариант. Депутатите се обвиняват за това, че са одобрили сключената на 1 март 1941 г. спогодба за присъединяването на България към Тристранния пакт, влизането на страната в Антикоминтерновския пакт на 13 декември 1941 г., обявяването на война на Англия и САЩ и т. н.
Освен това те са допуснали да се организират и провеждат враждебни акции против Съветския съюз, както и страната да се превърне в плацдарм на Германия във войната й срещу него.
Народният обвинител особено акцентува на факта, че бившите депутати са гласували антиеврейския Закон за защита на нацията от 24 декември 1940 г. и измененията и допълненията на Закона за защита на държавата. Оттук и общата оценка на Владимир Димчев е, че те не са били никакви народни представители, а „полицейски“, и са се „движели“ само по заповед на правителствата.
Една от точките на обвинителния акт гласи, че депутатите не само са допринесли за репресиите срещу партизаните, но всеки в своята околия „е организирал извършването на тези злодеяния“. Следствието обаче се натъква на доста по-различни факти, които не потвърждават подобна теза. Владимир Димчев е принуден да обърне внимание на съда да не взема предвид „дребните заслуги“ по неговите думи на някои депутати, като подпомагане по роднинска линия на нелегални, даване на материална помощ на близки и познати, попаднали под ударите на „фашистките закони“, спасяване на еврейски семейства и др. Затова той предлага да не бъде освободен от отговорност нито един от подсъдимите. За 17 души народни представители Владимир Димчев, иска да понесат най-строго наказание — смърт.
Народният обвинител Георги Керемедчиев се спира на вината на втората група бивши депутати. Той предлага да бъдат осъдени на смърт 8 души, а останалите да понесат различна степен на наказание. За изненада на съда Георги Керемедчиев настоява да не се търси съдебна отговорност на М. Ковачев. Последният е подкрепил в Народното събрание внесените от правителството законопроекти, но е подпомагал и партизанското движение. Това противоречи на постановката на Владимир Димчев и решението на Политбюро от 20 януари 1945 г., че „никой от депутатите (освен умрелите преди 1941 г.) не следва да бъде оправдан“.
Георги Керемедчиев оттегля обвинението от народния представител Атанас Попов поради установена „невменяемост“.
За третата група подсъдими народният обвинител Върбан Ангелов предлага всички да понесат наказания, но съдът да прецени какви да бъдат те.
На пледоариите на служебните защитници е определено време от непълни три дни. Поради наложените ограничения повечето от тях трябва да защитават от 5 до 9 души подсъдими.
Вниманието на защитниците е съсредоточено към това да предявяват пред съда смекчаващи вината обстоятелства за своите подзащитни по различни пунктове на обвинението. На първо място, те не отричат дейността им в парламента, но настояват тя да не се смесва с тази, която влиза в прерогативите на правителството. Става дума за неговите решения и издадени постановления, свързани с прилагането на законите. За тях народните представители не могат да носят отговорност, защото съгласно чл. 50 на Търновската конституция „Разпореждания да се въведе един закон в действие и да се вземат потребните за това мерки зависят от изпълнителната власт“.
Освен това защитата обръща внимание на съда, че правителството изобщо не е поставило на разискване въпроса за присъединяването на България към Тристранния пакт. От стенографските дневници на Народното събрание се установява, че за извършването на този акт Министерският съвет не е искал одобрение от депутатите. Министър-председателят проф. Богдан Филов е счел за достатъчно само да съобщи в парламента, че е подписан пактът. На същата основа се оспорва и обвинението, че депутатите са поддържали отказа на правителствата на Ив. Багрянов и К. Муравиев да скъсат с Германия, като по този начин „предизвикват нашата освободителка СССР да обяви война на България и да предприеме окупацията на нашата територия“.
Друга теза, която защитниците поддържат, е дейността на депутатите от правителственото @болшинство да не бъде разглеждана на една плоскост. Настоява се да бъде определена конкретната вина на всеки един от тях и оттук и размерът на наказанието.
Не на последно място, защитниците изтъкват, че подсъдимите не са действали с умисъл или за лично облагодетелстване, а са мислели, че служат на интересите на България. По онова тревожно време такива са били техните разбирания. А съгласно чл. 93 на Търновската конституция „Всякой член на събранието има право да изказва свободно своето мнение и да дава глас по свое убеждение и съвест. Никой не може да иска от него за изказаното мнение сметка или да подига за това срещу него гонения“. Според конституцията — чл. 95, депутатите могат да бъдат предадени на съд само по решение на парламента, и то за „погрешки и престъпления, които са предвидени от криминалните закони“.
Съдът не смята за необходимо да дава тълкуване и разяснение на повдигнатите от защитата въпроси, ръководейки се от Мотивите към Наредбата-закон, в които изрично е записано, че няма да се спазват „ограниченията на конституцията за съдене на министри и депутати“. По същия начин се обосновава присъдата на народните представители от XXV Обикновено народно събрание. В мотивите към нея е казано: „Впрочем подсъдимите следва да отговарят по поменатата Наредба-закон. Те не се признават за виновни, макар и да признават извършената от тяхна страна дейност в Народното събрание, което е въведено за престъпление и за което се обвиняват, но обясняват, че това са извършили по различни съображения, които всеки поотделно изтъква, че по важните обвинения и големите решения не са били дали своето одобрение, тъй като това не било необходимо. Тези актове само им били съобщени и че те били в областта на управлението, така че само правителството трябва да носи отговорност.
Трябва да подчертаем, че подсъдимите са били приобщени към правителствената политика, съставлявали са правителственото болшинство в камарата, като са подкрепяли почти всички негови мероприятия... поради това ще следва да понесат своята наказателна отговорност.“
Макар и цензурирани, откъси от обвинителните речи с исканите присъди са публикувани в пресата. Много от близките и самите подсъдими хранят макар и малка надежда, че колкото и тежко да е наказанието, поне животът им ще бъде запазен. Но дали така мислят тези, които дирижират процесите?
На 1 февруари 1945 г., малко преди 16 часа, подсъдимите по първия процес са въведени в съдебната зала и наредени прави в каре, обградени от милиционери. На предно място са регентите. В 16 часа член- съдия Стефан Манов започва да чете присъдата. Тя се предава по високоговорители, поставени пред Съдебната палата. Там по решение на ЦК ГК на БРП (к) е свикан митинг, на който според пресата присъстват около 150 000 души. Пред журналисти председателят на съда Богдан Шулев заявява: „Присъдата е издадена, това е първата фаза на работата, след два дена съдът започва изготвянето на мотивите по присъдата.“
В 16.30 ч. присъдата на Втори върховен състав на Народния съд е произнесена от неговия председател Св. Кираджиев.
От тях личи, че не са приети никакви смекчаващи вината обстоятелства и вместо да проявят снизхождение така, както пледират защитниците, съдиите изненадващо увеличават размерите на
