все още оспорвани изключения, равносметката е следната: върналите се към хетеросексуалността хомосексуалисти са или все още хомосексуални, или изобщо не са били хомосексуални. В най-добрия случай третираните мъже се научават да се съвокуплязат с жена, но не и да я обичат. Това, че са сътворили деца и сключили брак, не е доказателство за излекуване. Лаиците и дори някои лекари съветват хомосексуалистите да сключат брак, защото мислят, че те ще се пренастроят и ще привикнат към другия пол. Такъв съвет е безотговорен и такива бракове най-често приключват трагично. Във всеки случай те остават едно домакинство без любов, дори ако сношението им се удава. Партньорът бива използуван само за самозадоволяване. По-често неговото тяло предизвиква отвращение. Страданията на оставената без любов и нежност жена, която най-сетне се досеща, че мъжът й държи повече на мъжките си приятели, са големи. (Това не означава, че всеки мъж, който се скъпи в любовта с жена си, е хомосексуалист.)
Други възможности открива бракът за бисексуалните, които, така да се каже, са в състояние да обичат и в двете посоки, и за онези, които са пропаднали в еднополови връзки, защото са търсили заместител на липсващите разнополови сношения. Но и в тези случаи бракът може да се препоръча само по съвети на специалиста психотерапевт.
Лекарственото и преди всичко хормоналното лечение има някакви шансове за успех също само при бисексуалност. То не е в състояние да обърне напълно посоката на влечението, а само може да го отслаби и да улесни овладяването му.
Възможностите за лечение на хомосексуалността съвсем не се изчерпват с опита да бъде върната към хетеросексуалността. То би могло да тласне по-чувствителния пациент най-напред в неврозата и би следвало да се предприема само в младата възраст. По-късно то е почти винаги без изгледи за успех.
Особено внимание трябва да се отдели на профилактиката на хомосексуализма. Изследванията на Дьорнер дават основание да се мисли, че в близко бъдеще ще стане възможно да се диагностицира рискът от бъдещ хомосексуализъм още в критичната фаза, когато се диференцира мозъкът на фетуса, и чрез хормонолечение в подходящия момент да се въздействува профилактично. Дори ако центърът на съвъкуплението вече се е развил така, че човекът е разположен към еднополово поведение, все още е погрешно да се смята, че бъдещата му полова насоченост е вече съдба. Междинният мозък и заедно с него центърът на съвъкуплението се намират независимо от това, кой от двата дяла преобладава, под въздействието на нервните процеси в кората на главния мозък. Те са определени от индивидуалното възпитание и факторите на социалната среда. Последователното развиване на идеала за хетеросексуалния модел в рамките на правилно цялостно възпитание насочва по-късно половите влечения в нормална посока и може да предотврати хомосексуалното развитие.
ОБЩЕСТВОТО И ХОМОСЕКСУАЛНИТЕ ЛИЧНОСТИ
Хомосексуалистът трябва да се научи да се примирява с факта, че живее в един свят, в който най-малко 96% от хората имат различно от неговото полово усещане, и общественото устройство, моралът и обичаите, доколкото се отнасят до половете, не могат да отговарят на неговите склонности.
Хомосексуалните действия са били наказвани и в много страни все още са наказуеми — поне когато са между мъже и ако имат подобен на съпружество характер. От сексологична гледна точка това е една напълно безсмислена диференцировка. Още в XVIII век в Холандия за това са били произнасяни и изпълнявани смъртни присъди.
След постепенното смегчаване на наказателната практика в Хитлерова Германия след 1933 г. тя отново била силно изострена. На нацисткия жаргон хомосексуалистите са били наричани „хаймани“88 и трябвало да бъдат изтребени, за да се предпази германският народ от израждане. Действително те са били наказвани за нищожни контакти между мъже не само със затвор, но и с масово унищожаване в концентрационните лагери.
Аргументите, с които винаги са били обосновавани законите срещу хомосексуалистите, бяха опровергани без изключение от науката като неоснователни. Дори предположението, че хомосексуалността застрашава прираста на населението, се оказа заблуда: статистическите сравнения показаха, че премахването на наказателната отговорност не повлия цифрите на раждаемостта.
Религиозните възгледи се вливат отдавна в общественото мнение за тези полови действия и ги обременяват (в християнската религия) с атрибута на греха. Днес все повече водещи представители на двете вероизповедания (католицизъм и протестантство) пледират за освобождаване от наказателна отговорност на хомосексуалното поведение.
Страхуваха се, че при смекчаване на законодателството вариантите на половото влечение ще се разпространят и хомосексуалистите ще организират клики, застрашаващи по-силно младежта. Във всички страни, където хомосексуализмът не се наказва, това не се потвърди. Точно обратното — опозиционните сдружения се разпуснаха, а изнудванията и шантажите на базата на сведения за сексуалните влечения на жертвите намаляха.
Без съмнение, когато родителите се изправят пред факта, че техният син е хомосексуалист, те са шокирани. Но те трябва да помислят, че той тъкмо сега се нуждае от тяхното разбиране и доверие, вместо да го охулят, опозорят или дори изпъдят от семейството и да го оставят сам с неговото нещастие. Това важи и за учителите, респ. възпитателите.
Както в редица други страни, и в ГДР са направени изводи от резултатите на проучванията върху хомосексуалността. Въведеният в сила през юли 1968 г. наказателен кодекс не съдържа параграфи, които да застрашават с наказание еднополовите действия. Юношите обаче са солидно защитени от закона. Параграф 151 гласи: „Възрастен човек, който предприеме полови действия с непълнолетни, се наказва с лишаване от свобода до три години или с условна присъда.“
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
На почти 300 страници ние показахме интимните връзки между мъжа и жената. Кръгът беше широк. Той обхвана покрай основите на сексуалността и затрудненията, смущенията и отклоненията на половия живот, но винаги с оглед на здравето, което ни прави щастливи.
Читателят сигурно е помислил и е сравнил съдържанието на книгата със собствения си опит. Вероятно някои неща съвпадат с неговите изживявания, желания и възгледи, други — не. Това трябва да се очаква и дори е добре: нашият любовен живот разполага с такова богатство от форми на изживяване, че техните тънкости не е възможно да бъдат предадени изчерпателно на хартия. Така единственото, особеното, най- нежното и най-личното от срещата на двама души остана недокоснато. Написаното не е достатъчно, защото винаги обобщава и огрубява. И по този начин това, което трябва веднаж да се каже в полза на любовта, понякога отстъпва на безличния факт.
В тази книга сексуалността се разглежда като под лупа, затова всичко изглежда по-голямо и по-ясно. За този, който се стреми към основно познаваме, това е полезно. Само не бива той да забравя мащаба на увеличението, защото ще се получи лъжлива представа за действителността. Той трябва да помни, че в полезрението си има само един отрязък от нея и да не забравя цялата действителност.
Животът, намиращ се само под знака на сексуалността, е също така отклонен, както остава несъвършен, когато е напълно лишен от нея. Добре уравновесената сексуална общност не е подарък, а непрекъсната задача. Как тя ще бъде решена, зависи от възпитанието, от обществото — и в много тясна връзка с това — преди всичко от хората, които желаят да живеят съвместно и да са щастливи. Това им се удава толкова по-лесно, колкото повече те заедно се стремят и действуват във всички други области на живота, обичат се и се уважават. Така сексуалността придобива своя култура и допринася за човешкото щастие.
На всички, които допринесоха „Мъжът и жената интимно“ да се даде на читателя в представения вид, изказвам моята благодарност. Проф. д-р Т. Мисгелд, ръководител на Катедрата по история на медицината при Университета в Берлин, постави на наше разположение още непубликувани свои работи и даде насочващи съвети. Издателството Грайфенферлаг в Рудолщадт подпомагат грижливо и тактично работата по излизането на първите две издания на книгата, особено Г. Вилкенс с неговата основна редакция. На издателството „Народ и здраве“ дължа благодарност за издаването на следващите издания, особено на Е. Райхерт и Д. Кубал за тяхната съвестна коректорска работа. Участниците в моята сексологична анкета допринесоха с отговорите си за статистическата обосновка на много твърдения. Накрая без доверието на
